Родика Дьонерт
Хотел „Захер“ (37)

35

Констанце не успяваше да се концентрира върху новия си роман, въпреки че нямаше по-страстно желание от това да напредне бързо. Ала мислите й постоянно летяха към Марта и Максимилиан, към изминалите години, през които тя бе съставлявала част от издателството. Дали продължаваше да е така? Дали я искаха още? Какъв смисъл би имал животът й, ако не можеше повече да публикува? Сигурно би се намерило друго издателство. Но тя не искаше друго.

Освен това присъствието на Мари Щадлер опъваше нервите й. Великодушният жест на Констанце да приеме в семейството извънбрачното дете на съпруга си отначало беше придал нов тласък на отношенията им. Георг бе мил и любезен с жена си, която усещаше, че той я гледа с нови очи. Ала тя не можеше да се преструва дълго. Напрежението между нея и Мари растеше с всеки изминал ден. Дъщерите й следваха по-голямото момиче по петите. При това Роза и Ирма си нямаха понятие за роднинските връзки помежду им. Май се потвърждаваше поговорката „Кръвта вода не става“.

Приятелите на Георг отрупваха с ласкателства младата жена, която видимо бе разцъфнала през седмиците в имението „Траунщайн“. Мари не беше красавица, за това се бяха погрижили годините под Операта. Но беше интересна, а погледът й бе толкова интензивен, сякаш можеше да проникне дълбоко в човешката душа. В зависимост от настроението й човекът насреща й се чувстваше възвисен или отблъснат. Сякаш тя виждаше всичко и проникваше през всичко. Това плашеше Констанце.

В действителност Мари се опитваше да проумее смисъла на съдбата си. Най-напред тя беше дъщеря на въглищаря Щадлер, чистачка в „Захер“, после бе прекарала години в същинска гробница — ни жива, ни умряла. А сега живееше в замък и всяко нейно желание се изпълняваше. Но всичко това нямаше значение за нея. Тя искаше да разбере връзката между събитията.

Ако предците й притежаваха власт, неприкосновена власт, която бе предопределена от тяхната кръв и която ги извисяваше над живота на останалите, то значи и тя притежаваше тази власт, защото във вените й течеше тяхната кръв.

Прав беше Вюртнер навремето: тя наистина бе избрана. Ала тя беше и нещо повече от родния си баща, от родния си дядо и от поколенията преди тях. Защото Мари притежаваше тяхната кръв — и освен това бе надживяла Смъртта.

След като се бе мъчила да пише в продължение на няколко часа, без да постигне какъвто и да било напредък, Констанце сновеше из къщата през нощта. Децата спяха от часове. Свекър й и Георг бяха във Виена. Тя видя светлина откъм библиотеката. Това можеше да е само Мари. Отначало смяташе да отмине, ала любопитството й надделя. Влезе и се престори, че търси някаква книга.

Момичето не й обърна внимание. Известно време двете жени се дебнеха сред тишината на библиотеката. Накрая Констанце не издържа, приближи се до девойката и надникна през рамото й да види какво чете.

— Родословното дърво на нашето семейство. — Мари показа пръстите си, потънали в прах. — Май никой не го е разглеждал от доста време насам.

— Аз съм човек на настоящето — отвърна Констанце, след като хвърли бърз поглед на страницата с фамилния герб и за камуфлаж извади един справочник от рафта.

— „Днешният ден е резултат от вчерашния. Ако искаме да разберем какво иска този, трябва да проучим какво е искал онзи“ — цитира Мари редове от едно произведение на Хайне^[1].

— Май Вюртнер те е научил на много неща, а?

— Нашата императрица обожаваше стихотворенията на Хайне. За това можеше да се прочете във вестника. — Мари затвори книгата. — Познавахте ли я лично? — поинтересува се тя.

Това можеше да е моментът, в който двете жени да зарежат противоборството, да се разкрият една пред друга и да предизвикат решаващ обрат в отношенията си.

Обаче Констанце отвърна надменно:

— Императрицата беше много затворена и егоистична. Често се държеше безцеремонно с придворните… Ти виждала ли си я някога в Операта? — Без да забелязва разочарованието на момичето, тя извади от рафта първата попаднала й книга.

Мари се засмя и хапливо отвърна:

— Няма да ви кажа нищо за времето, прекарано там, Ваше Сиятелство.

— Така ли? И защо? — Констанце се зачете уж с интерес в съдържанието на книгата.

Девойката стана от стола си и се приближи до нея.

— Беше ужасно! — с театрално разкривено лице изрече тя. Другата отстъпи уплашено назад. Мари я последва и продължи патетично: — Или пък беше омагьосващо? Вюртнер беше толкова грозен. Понякога пък беше красив. — Мари завърши трезво представлението си. — Престанете да търсите начин да ме разприказвате, Ваше Сиятелство. — Констанце се почувства като хваната на местопрестъплението и се засмя отбранително. Мари обаче не й даваше да се изплъзне. — Та нали това е единствената причина, по която убедихте мъжа си да приеме „клетото девойче“. Или как? — Тя пристъпи още по-близко до Констанце. — Моят живот е пиперлив и остър като нож. Гледайте да не се порежете на него, мащехо. — После обърна гръб на Констанце, а тя възмутено хвърли подир нея книгата, която държеше в ръцете си.

Отвън Мари чу Констанце да ругае на унгарски. Това й беше безразлично. Замисли се за синята кесия, която бе видяла у стареца. Замисли се за разходките с Винсент Захариас. Замисли се за следващите стъпки. От нощта на отвличането си бе свикнала да мисли.

В деня, в който напусна гробницата, императрицата й бе дошла още веднъж на гости. Тя бе напомнила на Мари, че има много неща за вършене, ако иска един ден да се възцари справедливост. Момичето трябваше да използва властта си, за да разбие мрежата от лъжи относно господството на кръвта и кръговрата от бракове и раждания в името на вечния авторитет. Мари е нейна съратничка, така й беше казала императрицата. Съратничка, която най-после можеше да се погрижи за свободата, за един живот без посегателствата на мъжете, които разболяваха жените и им изпиваха силите, защото висяха на телата им като вампири и им правеха деца, които от своя страна също висяха на телата им, най-напред на гърдите, а после — на душата и сърцето. Така никоя жена не можеше да бъде свободна. А после идваха господа професорите и подлагаха жените на психоанализа. Слагаха им диагнозата „хистерия“, когато жените не понасяха повече затворничеството в телата си и условностите на живота, и плачеха или крещяха, искайки своята свобода. Светът няма да оздравее, докато мъжете притежават толкова много власт, беше й казала императрицата, и докато жените допускат, дори насърчават това у синовете си. Но ти, Мари Щадлер, ти ще гледаш и разсъждаваш трезво и ясно и ще вземеш властта в свои ръце.

Тогава Мари не бе разбрала думите й, сега обаче започваше да търси пътя и ключа, за да изпълни задачата си. Спомни си приказката за Детето на Божията майка — първата й книжка. За момичето, на което не било позволено да използва ключа. И внезапно разбра: Притежаваш ли ключ, трябва да го използваш и да намериш и отвориш ключалката, на която той пасва.