Родика Дьонерт
Хотел „Захер“ (36)

34

— Ама така наистина не може. Ще трябва да доставя някои части. — Менинг се измъкна изпод печатарската машина. Вече не понасяше напрежението, което тегнеше в отношенията между съпрузите, откакто се бяха завърнали от Виена.

Марта и Максимилиан седяха на бюрата си и редактираха ръкописи.

— Добре, Менинг. Вървете да си почивате — подвикна от бюрото си Марта.

Привидно задълбочен в четивото си, Максимилиан промърмори:

— Приятна вечер!

Менинг посегна към чантата си.

— Подобно! — С крайчеца на окото си той видя колко напрегнато се бяха вкопчили в работата си двамата. Марта прелисти една страница, надраска някаква забележка, прелисти назад. Максимилиан търсеше опипом цигара, вперил поглед в ръкописа пред себе си.

Менинг поклати глава, облече си якето, нахлупи шапка и си тръгна.

Марта продължи да работи съсредоточено. Връхчето на Максимилиановия молив се счупи гръмко в тишината. Той се взря в пукнатото дърво. Чашата преля.

— Как мразя това! — С рязко движение на ръката помете от масата купчината ръкописи. — Защо не ме наругаеш най-после? — Вик на отчаяние. Марта вдигна очи и го загледа как се мъчи да събере разкъсаните листове. Възбудата му нанесе нови щети на страниците. Тя се изправи да му помогне. Внесоха ред в хаоса, без да продумат. Тогава Марта видя как хартията се намокри от сълзи и замръзна.

— Винаги развалям всичко — промълви той. Отчаянието му събуди съжалението й. Тя докосна импулсивно лицето му. Той взе ръката й, целуна я, най-напред опакото на дланта, после отвътре, самата длан, влажна от неговите сълзи. Припламна желание. Притегли я към себе си. Тя го остави да я увлече, бурните прегръдки й се отразиха добре. Той я вдигна върху тезгяха. Любиха се страстно досами плочите с оловните букви. Отвореха ли очи, виждаха букви, които образуваха думи, пишеха изречения, пресъздаваха върху хартия истории за вечността.

Алкохолът имаше ефект. Максимилиан — по разкопчана риза, бос, размаха бутилката с евтина ракия, която беше свил от шкафа на Менинг.

— Менинг, тази добра, вярна душа, на него може да се разчита — изрече с надебелял език и подаде бутилката на Марта. Наметнала сакото му, седнала гола на старото кожено кресло, тя отпи глътка, потрепери отвратена и му върна бутилката. Максимилиан пи и също потрепери. — Сега започваме истински — промълви той и веднага отпи нова глътка, преди да й подаде бутилката.

— Може би татко е прав и трябва да работя по-малко? — заразсъждава на глас тя и пак отпи.

— Аз ще поема част от товара ти. Ще започна да пиша пак едва когато ни се роди дете. Когато синът ни се появи на бял свят.

Марта се засмя доволно.

— Ти ще поемеш част от товара ми, за да не ти се налага да пишеш.

— Именно! Ще пренаредим нещата. Ще променим всичко, та никога да не ни се случва пак подобно нещо. — Максимилиан грабна бутилката, отпи и щастливо обобщи: — Марта, знам, че ще имаме син.

Тя посегна към бутилката. Евтината ракия й харесваше все повече и повече.

— Исках да имам Лина Щайн само за себе си — с надебелял език призна младата жена.

Максимилиан кимна.

— Ама не ти се отвори парашута, както би се изразил Менинг.

— Не! — Марта въздъхна със съжаление, пое нова глътка и му подаде шишето.

— Да! — каза той и потвърди думите си с яка глътка.

— Знаеш ли какво? — Тя размаха ръце. — Ще зарежа Лина Щайн!

— Защо ти? Не, аз ще я зарежа. Обаче… — Пияният Максимилиан вдигна предупредително пръст. — Не би трябвало тя да зарязва издателството. Или как?

— Не! В никакъв случай! — отвърна Марта, доколкото й беше възможно да разсъждава ясно. Обидата й се стори отдавнашна. Раната зарастваше. Младата жена се плъзна в обятията на мъжа си с еуфорията на оздравяващ болник. Той я погали, унесен в мисли.

— Ние направихме Лина Щайн велика. Тя ни направи велики. В известен смисъл сме квит. — Максимилиан притисна доволно Марта към себе си.

Смъртта, която бе присъствала на тяхното възраждане, подуши миризмата на печатарско мастило, боя и терпентин. Ах, как съживяваше сетивата всичко това! Направо да завидиш на живота. После тя се измъкна през дървената врата на печатницата, през двора, покрай кестена, чиито клони стигаха вече до третия етаж.