Родика Дьонерт
Хотел „Захер“ (35)

33

Констанце наблюдаваше парка през прозореца на стаята си за ръкоделие. Беше топъл есенен ден. Вятърът полюшваше златистокафявите листа на дърветата. Георг и Винсент Захариас си правеха пикник в градината. На поляната Мари играеше крокет с полусестрите си Роза и Ирма. Момичетата отдавна бяха спрели да се придържат към правилата и гонеха необуздано топката. Ирма крещеше от удоволствие и се опитваше да повали Мари. Тя вдигна високо малката и я завъртя във въздуха. Роза тутакси поиска същото. Мари имаше достатъчно сили и за двете и лудуваше по поляната, по една сестричка във всяка ръка. „Откъде има толкова енергия това момиче?“, помисли си Констанце. Та нали години наред е била затворена в тясното мазе без лъч светлина! Съвсем доскоро беше прегърбена креатура и не смееше да гледа хората в лицето. Може би децата от долната класа бяха по-устойчиви във всяко едно отношение? Може би тъкмо това ги правеше толкова опасни?

Мари погледна нагоре, сякаш усетила, че я наблюдават иззад пердето. Констанце, хваната на местопрестъплението, отстъпи крачка назад.

— Мари свикна бързо у нас — каза тя на Флора, която седеше на масата и преписваше части от новия роман. Той носеше заглавието Една жена на път. Констанце се надяваше чрез новата книга отново да се сближи с Марта.

— Трябва да е било ужасно — подзе камериерката мисълта на Констанце. — Но тя не говори за това, което й е сторил той.

— Научил я е на много неща, дори да чете нотите. Вероятно е умеела да го върти на пръста си.

Констанце забеляза, че последните й думи разколебаха Флора, затова бързо попита:

— Ти нали харесваш Мари?

— Прави ви чест, че с господаря приехте момичето почти като свое дете — измъкна се Флора. Напрежението между Нейно Сиятелство и Мари беше повече от очевидно.

— И за какво друго клюкарства прислугата?

Флора не желаеше да разпространява всякакви предположения и догадки — не беше препоръчително да се бъркаш в живота на господарите. Тя забави отговора си.

— Че майка й била работила тук преди двайсет години.

Констанце кимна невъзмутимо, а Флора бързо додаде:

— Обаче от онова време е останал само старшият прислужник, а той не говори много-много. — Тя се наведе отново над заниманието си.

Констанце седна на писалището си и погледна вестникарските изрезки за смъртта на Вюртнер и за спасението на Мари Щадлер, които бе събрала.

— Може би някой ден ще научим нещо повече за преживяванията й, а аз ще ги разкажа в нов роман.

 

 

Винсент Захариас си доля вино от гарафата. Въпреки хубавото време настроението на масата беше станало тежко и мрачно.

— Чехите трябва да получат същите права, които унгарците отдавна имат. За нищо друго вече не може да става дума, освен за политическата самостоятелност на славянските народи — разпалено каза той на Георг. Двамата бяха водили много пъти тази дискусия. Въпреки това не се уморяваха да сблъскват аргументите си отново и отново.

— Сепаратистките интереси ни вредят, Захариас. Би трябвало да се възприемаме като една единна, силна страна, все едно дали сме чехи, унгарци, немци или рутени — възрази Георг, който определено не проявяваше разбиране към националистическите възгледи на своя приятел.

— Ние, чехите, искаме най-после да имаме собствена държава — настоя Захариас.

— Западните страни, които даваш за пример, отдавна не са затворени в себе си национални държави. Икономиката, търговията и транспортът не могат да бъдат въдворявани в границите на отделните страни. — Георг беше убеден в идеите си, за него те представляваха единственото разумно политическо решение. Той продължи с апломб: — Равноправното съвместно съществуване на народите във владенията на Короната под покрива на една централна власт, обединените държави на Велика Австрия — това е истината, Захариас.

 

 

Топката на децата се търкулна по поляната. Винсент се изправи, за да им я върне. Мари се зададе насреща му. Той й подхвърли топката. Тя я хвана и я хвърли обратно. Той се затича след нея, отново я пое и пак я върна. Погледите им се срещнаха, отначало любопитни, после изпълнени с респект и накрая — със симпатия. Винсент се върна на мястото си.

Появи се старшият слуга, който се наведе над ухото на Георг.

— Негово Превъзходителство пристигна току-що и желае да говори с вас незабавно.

Георг се извини и се запъти през поляната към къщата.

Старият княз очакваше сина си в библиотеката. Подхвана го от вратата, без да си губи времето да поздравява.

— Едно е да забремениш слугиня, това — както и да е, но после да приемеш копелето в собствения си дом, заслужава наказание. — Малко оставаше, и старият щеше да се нахвърли като лешояд върху Георг, а из въздуха щяха да се разхвърчат парчета месо.

— Вероятно дъщеря ми щеше да има друга съдба, ако можех да поема отговорността за нея още от самото начало. Ще се опитам да я обезщетя поне отчасти.

Старият побесня.

— Да я обезщетиш ли? — гневно повтори той. — Възможно ли е да си толкова наивен?

Георг запази спокойствие, макар че сърцето му биеше лудо. Старецът прониза с поглед сина си.

— Не, ти не си наивен. Ти си суетен и си въобразяваш, че стоиш над всичко и над всички. По дяволите!

Георг понечи да отговори, но бащата не му позволи и гневно извика:

— Вие искате да разрушите всичко, само че не мислите какво ще стане после.

— Нищо не искам да разрушавам, татко. Искам да бъда достоен за привилегиите си. — Георг също повиши тон.

— Като говориш по угодата на простолюдието?

— Във всеки случай, не с произвол и насилие.

Бащата си пое шумно дъх.

— Ти и другите като теб! Лично ще се погрижа да бъдете вразумени. — Старият княз обърна гръб на сина си.

Георг чувстваше, че е стегнат в усмирителна риза. Откакто се помнеше, тя му пречеше да диша. Старците държаха страната в здрава хватка, изгледи за промяна нямаше.

* * *

Отекна изстрел, после още един. Мари се разхождаше бавно из есенния парк. Изстрелите нарушиха тишината и единението й с природата, ала тя реши, че някой ловец си върши работата, към която се отнасяше с респект. Още не беше добре запозната с хобито на аристократите. Вярно, беше виждала ловните трофеи, окачени в трапезарията на замъка, но не бе схванала връзката — а именно че благородниците се стараят да укрепят вътрешната си власт чрез непрестанното убиване на диви животни. Това опиянение от кръвта намираше външен израз в тъпото вкопчване в политическата власт. Така постъпваше и императорът, който почти редовно прекарваше на лов първите часове на деня.

Мерникът на оръжието следеше Мари, взе на мушката челото на момичето, а после сърцето й.

Мари погали с длани меките връхчета на високата трева. Отново отекна изстрел. Тя се стресна. Стрелецът трябва да беше съвсем наблизо.

На земята падна уцелен фазан. Кучетата на стрелеца се втурнаха към него. След малко се върнаха — едно от тях стискаше в устата си пъстроперата птица и я положи пред нозете на своя господар.

 

 

Винсент Захариас беше излязъл на сутрешна разходка с кон — привилегия, на която рядко можеше да се радва във Виена, защото не притежаваше кон и винаги зависеше от благосклонността на приятелите си. Макар да не бяха единодушни с Георг по всички политически въпроси, той все пак се чувстваше добре в неговата компания.

Щом съзря Мари сред високата трева на поляната, Винсент премина от галоп в тръс. Тя чу коня му и се обърна. Той скочи, зарадван, до нея.

— Здравейте.

— Добро утро!

— Може ли да ви придружа донякъде?

— Не ми пречите. — Мари беше впечатлена от начина, по който той подхождаше към нея. Сигурно така беше прието в светските среди — да оставиш на другия възможността да решава.

Мерникът отново беше насочен към Мари, после се премести върху Захариас и накрая се върна на момичето.

Чехът я стрелна с поглед.

— Изглеждате ми щастлива.

— Така ли? — Тя се изненада, че някой я смята за такава.

Винсент не посмя да я попита за годините, прекарани в подземието на Операта, и потърси друга тема. Двамата вървяха мълчаливо един до друг.

Мари започна разговора.

— Той ваш роднина ли е?

— Кой? — изненада се мъжът.

— Негово Сиятелство.

— Не — махна с ръка Винсент. — Госпожа Захер беше така любезна да каже някоя добра дума за мен.

— Да каже някоя добра дума за вас — умислено повтори Мари.

— Тя насърчава връзките между хората и е извънредно безкористна в това отношение — поясни Винсент.

Мари си спомни за госпожа Захер, която като дете не беше виждала другояче, освен изотдолу, докато миеше пода, коленичила. Тогава й се струваше огромна и невероятно мощна. Ала в деня, когато напусна гробницата и събра смелост да предаде писмото на портиера, двете бяха еднакво високи.

Пръстът натисна спусъка на ловната пушка. Още една птица падна уцелена на земята.

— Вие май не сте от Виена? — попита момичето. Акцентът му й допадаше.

— От Прага съм — потвърди той и додаде: — На един ден път от тук с кола.

Тя беше чела за Прага във вестника, това бе столицата на Бохемия, владение на Короната. Да се чуди човек колко много и различни езици се говореха в империята. „Защо да няма само един език?“, помисли си Мари. Но може би това беше без значение. Може би съществуваше някакъв друг език, който стига много по-дълбоко и изтъква същественото. Вюртнер беше или мълчал, или плямпал. И двете неща й бяха неприятни. Тя си спомни за времето в тъмнина и самота и изведнъж се почувства свързана със Захариас.

— Мъчно ли ви е за дома?

Въпросът го изненада. Той не допускаше да го завладеят подобни мисли.

— Баща ми е загинал в битката при Кьониггрец^[1]. Аз съм роден в същата година. По-големият ми брат сега ръководи семейния бизнес. Нищо особено, шивашко ателие близо до Храдчани^[2]. Майка ми почина миналата година.

Мари кимна. Начинът, по който го изрече, й подсказваше, че той не е истински щастлив, може би се смяташе за жертва на обстоятелствата. Тя потупа жребеца по елегантната шия.

— Никога не съм яздила.

Той й подаде ръка и й помогна да се качи. Тя се намести на седлото — отначало непохватно, но после все по-уверено, и той я поведе през поляната към конюшните.

Йозеф фон Траунщайн натисна за последен път спусъка. И отново уцели фазан, който падна на земята, и отново кучетата се втурнаха към плячката.

 

 

В замъка Георг, Констанце и дъщерите им закусваха.

— После ще отидете с бавачката до конюшните да нахраните понитата си. Теб те чака учителят по езда, Роза — напомни Констанце на голямата си дъщеря.

— И аз искам! — извика Ирма.

— Още си малка за това, Ирма. — Констанце винаги разпределяше строго деня на децата си. В крайна сметка искаше да е сигурна, че няма да я смущават, докато пише. Георг не критикуваше методите й и я оставяше да взема свободно всички решения, засягащи децата. Отлично помнеше, че майка му винаги бе искала най-доброто за него, успявайки умно да се наложи над баща му. Тя беше починала твърде рано, както и бащата на Констанце. Тази загуба бе свързващото звено между тях; без да го изричат, и двамата искаха децата им никога да не изпитат нещо подобно.

 

 

Винсент и Мари се прибраха от езда в приповдигнато настроение. Ирма плесна с ръце и ги протегна към момичето. Ревността прободе Констанце.

— Търсихме те из цялата къща — намусено каза тя на Мари.

Георг се намеси с подчертано бодър тон:

— Нищо чудно, че не сте я намерили. Радвала се е на чистия въздух.

Мари целуна сестричките по косата, седна и погледна развеселено Констанце, която се почувства засегната.

— Преди всичко тя трябва да се научи на обноските на една млада дама — подметна домакинята.

Винсент се настани до Мари. Промяната в настроението му беше неприятна.

— Вината е моя, задето, един вид, окупирах Мари.

— Аз съм свободен човек и никой няма да ме окупира — отсече девойката.

Георг потисна усмивката си. Винсент пък с изненада установи, че Мари не е безпомощно същество, за каквото я беше смятал. Роза и Ирма усещаха, че със сестра им в къщата е влязла нова сила, и я гледаха с възхищение.

— Е, мило дете, ти си гостенка в този дом и съответно ще трябва да се подчиняваш. — Позата, заета от Констанце, беше неуместна. В крайна сметка тя беше само шест години по-възрастна от Мари.

— Недей така, скъпа — притеснено я укори Георг.

 

 

Йозеф фон Траунщайн се появи по ловен костюм. Мари гледаше как слугата му помага да си съблече палтото, при което от джоба му изпадна синя кадифена торбичка. Слугата я вдигна и я подаде на княза, който я прибра в джоба на куртката си. Момичето се вторачи в стареца. Той й отвърна със студен поглед, после седна. Друг слуга му наля кафе. Трети излезе, за да донесе закуската на княза. Старият разгърна салфетката си. Беше гладен след цяла сутрин непрестанно убиване.

— Както виждам, всички тук сте мирни и единни — хапливо подхвърли той.

Георг се обърна към Винсент.

— След закуска искам да те запозная със селския учител.

— Искам и аз да дойда — бързо се намеси Мари. — Ако позволите, Ваше Сиятелство — додаде тя заради Констанце. Преди жена му да възрази, Георг любезно я попита:

— Нали нямаш нищо против?

Констанце реши да се ограничи с организационни указания. Не искаше да загуби напълно авторитета си.

— След обяда съм поръчала шивачка за Мари, а в шест ще дойде учителят по френски.

Момичето се подчини привидно, но в действителност то определяше правилата.

— От обяд нататък ще бъда вкъщи, както пожелахте, Ваше Сиятелство.

Слугата сервира на княза сърнешка шунка и гарафа с тежко червено вино. Траунщайн се нахвърли на закуската.

— Крехко е — похвали менюто той. — Бърз изстрел. Добра смърт. Това е решаващото — продължи старият, без да поглежда към никого.

Бавачката дойде да вземе Ирма и Роза.

— Искам Мари да си играе с мен — настоя Ирма. Роза повтори след сестричката си:

— На разбойници!

Сестра им кимна съзаклятнически:

— По-късно!

Момичетата се зарадваха и тръгнаха с бавачката. Винсент, Георг и Мари също напуснаха трапезарията.

Останала сама със свекъра си, Констанце наруши настъпилата тишина:

— Можеше да бъде много по-лошо.

— То е много по-лошо, Щанцерл, много по-лошо. — Той погълна лакомо закуската си и я прокара с червено вино. Тя понечи да каже нещо, но старецът я прекъсна най-безцеремонно. — Занапред не ми дотягай с тази тема.

Тя преглътна. Укорът беше жесток. Защо, впрочем, всички в тази къща смятаха, че могат да се отнасят с нея като с някакво глупаво девойче? Та тя беше княгиня Фон Траунщайн, тя оглавяваше домакинството. И всички живееха благодарение на парите, които бе донесла в брака си.

Обзета от меланхолия, Констанце се замисли за Виена. Там тя можеше да се движи свободно и да бъде себе си. Спомни си за Марта и колко хубаво се смееха заедно. Изпълниха я срам и болка. Спомни си за срещата с Максимилиан и че сама бе разрушила вероятно най-хубавата част от живота си.