Родика Дьонерт
Хотел „Захер“ (33)

31

Смъртта седеше на един диван във вестибюла. „Захер“, Виена, цялата огромна империя бяха потънали в скръб. Смъртта знаеше, че душата на императрицата е на добро място. За един кратък миг тя се бе срещнала с Вюртнер.

Вюртнер, който през всичките тези години беше чакал в гробницата, докато в нея влети то, неговото птиченце. Една проскубана малка птичка, за която той се бе грижил, докато тя, вече пораснала и укрепнала, беше излетяла от гнездото към свободата. „Вероятно това е била мисията на живота му“, помисли си с уважение Смъртта.

Тя видя Максимилиан и Марта да слизат по стълбата и страшно й се прииска да си изпроси цигара — така щеше да има възможност да се докосне до Максимилиан и да усети облекчението на този покрусен мъж. Ала Смъртта се въздържа, понеже в никакъв случай не искаше да се доближава до Марта. Едва преди няколко дни се бе запознала с нея.

Майр подаде сметката на издателя. Максимилиан се надяваше на усмивка, на безмълвен жест на разбиране, като мъж с мъж. Ала Майр не го възнагради с този поглед. Той открай време симпатизираше на жените — оценяваше душевното им богатство и познаваше разрушителната сила на мъжкото начало. Това беше причината, поради която изцяло се отдаваше на службата си в „Захер“ и на безграничната си вярност към своята шефка.

— Има ли ви нещо, Майр? — Въпросът на Максимилиан изтръгна портиера от мислите му. Той отговори тутакси и без намек за емоция.

— Няма значение дали на мен ми има нещо, господин Адерхолд.

Максимилиан извади портфейла си и нервно отброи банкнотите, трудно понасяше дилемата. Марта се беше спряла на няколко крачки зад него и криеше покрусата си зад хладно самообладание.

От асансьора излезе Констанце. Вратите се затвориха зад нея, преди да е успяла да схване ситуацията. Нямаше връщане назад. Точно в този момент Марта се обърна. Констанце предприе бягство напред.

— Марта… — Тъкмо щеше да подхване многословно обяснение, когато съзря тъгата в Мартините очи и инстинктивно разбра, че освен всичко останало, приятелката й е загубила и детето. — Марта! — повтори Констанце, този път дълбоко развълнувана, и я прегърна. Марта се държеше отблъскващо. Констанце се откъсна от нея и я увлече със себе си, докато останаха насаме, след което изригна в характерния си невинен стил. — Трябваше да ми изпратиш телеграма, че няма да дойдеш, Марта. — Дори в тази ситуация Констанце съумяваше да придаде на гласа си укорителна нотка. — Той веднага разбра, че аз съм Лина Щайн. Бях хваната натясно, преди изобщо да имах време да помисля. А после смъртта на императрицата, цялата тази бъркотия — драматично прошепна младата жена.

Марта нямаше думи. Кой знае защо си спомни за първата си среща с Констанце в кафенето на хотела. Тогава малката княгиня й се бе сторила повърхностна и някак смешна. Ако се беше доверила на този импулс, никога нямаше да се сближат. „Но тогава нямаше да има и Лина Щайн“, помисли си тя.

— Не беше нищо важно, Марта, просто се изпуснах, моля ти се, трябва да ми простиш — примоли се Констанце.

Междувременно Максимилиан беше приключил с плащането на сметката и се приближаваше към тях. Той чу последните думи на младата жена, които го засегнаха.

Тя се обърна. Погледите им се впиха един в друг със съзнанието за онова невъобразимо нещо, случило се между тях.

В този момент в хотела влезе Миклош Семере. Въпреки траура по императрицата този унгарски бонвиван беше облечен крещящо както винаги: носеше бяла мека шапка с широка периферия, а върху аленото му сукнено сако беше избродиран фамилният герб, вграден в сърце.

— Констанце Наги-Карой, каква радост сред цялата тази мъка! — провикна се Семере, щастлив да срещне отново дъщерята на любимия си навремето делови партньор. Темпераментният му изблик изтръгна тримата души от неловката ситуация. — В Будапеща цари огромно вълнение. Дали смъртта на нашата кралица ще окаже влияние върху политиката на двореца към нас? — завайка се той, намеквайки за специалната роля на Унгария в Хабсбургската империя. Самостоятелността на маджарите беше станала възможна най-вече благодарение на влиянието на Елизабет. Тя обичаше унгарците и тяхната страна, а те й отвръщаха със същото — с обич и уважение.

Констанце, която никога не се беше интересувала от политика, отвърна в духа на вроденото си национално чувство:

— Толкова е тъжно! Но аз съм оптимистка. Ние, унгарците, сме силен народ. — С крайчеца на окото си тя видя как Максимилиан подаде ръка на Марта и двамата напуснаха хотела.

Констанце запази самообладание и позволи на Семере да я целуне.

— Трябва бързо да вървя при шивачката. Всъщност щяхме да правим бална рокля. Но сега! — Тя въздъхна театрално и излезе.

Семере се загледа очарован подир нея.

— Ах, светът може да потъне в скръб, но дамите винаги мислят за труфилата си и така подслаждат и най-горчивите ни мигове. — Забелязал погледа на портиера, той огледа облеклото си. — Смятате ли, че предвид драматичното изостряне на положението, в което се намира нашата империя, скъпата ни Австро-Унгария, и на мен би ми отивало нещо в по-приглушени тонове?

— Изтънченият господин въздейства не чрез модата, а модата въздейства чрез изтънчения господин — дипломатично отвърна Майр.

— Шапка ви свалям, Майр!

Поласкан, портиерът се поклони.

— Незабавно ми повикайте шивач! Ще се преобразя от глава до пети. — Горд с патриотичното си решение, Семере се отправи към асансьора.