Родика Дьонерт
Хотел „Захер“ (32)

30

Лехнер побутна към Мари ламаринената си кутия със сандвичи и й наля чаша вода. Тя седеше точно на мястото, където преди шест години бе седяла разтревожената й майка.

— Видях стаичката ти в нотния архив. Не изглеждаше Вюртнер да те е насилвал. — Мари сви рамене, без да отговори. — Казала си си, че все е по-добре, отколкото във въглищарския двор, а? — Мари мълчеше. Лехнер кръжеше около нея и дебнеше. — Защо избяга точно сега?

— Все някога човек трябва да си тръгне — промълви тя, без да вдига глава.

Лехнер кимна изненадан.

— Виждаш ми се доста умно момиче, Мари! — Той придърпа стола си и седна срещу нея. — Обаче за твоята история щеше да е по-добре, ако полицията те бе намерила в безпомощно състояние и те беше спасила. Хората се трогват от подобно нещо — настойчиво каза той. — Полицията те е освободила, защото сме били по следите на Вюртнер. Затова той се е самоубил.

Мари си припомни мелодията, която архиварят пееше, докато тя бягаше, и преглътна. Мъчно й беше за него.

— Или ще ти хареса повече, ако хората приказват, че ти си убила Вюртнер? — цъкна с език Лехнер.

— Нямам нужда да убивам никого.

— Това го знаеш ти, знам го и аз. Но хората?

Невъзмутимостта на това девойче му допадаше. Той побутна към нея протокола, както навремето бе постъпил с майка й.

— Подпиши. После можеш да си вървиш.

Мари се поколеба и се замисли дали това не беше клопка. Но всичко написано там бе прегледно и отразяваше само казаното й вече от Лехнер. Полицията я намерила под Операта и я освободила. Архиварят се обесил малко преди края на полицейската акция.

Лехнер я наблюдаваше как подписва. Почеркът й беше равномерен, в контраст със запуснатия й външен вид. Той придърпа документа към себе си.

— Какво смяташ да правиш сега, Мари? При майка си ли ще отидеш, или при баща си?

Тя го погледна изненадано.

— На мен дължиш възможността да живееш като господарка, Мари — с почти нежен тон изрече той.

Тя разбра: и този мъж искаше тя да му е длъжна за нещо. Взе си картонената кутия, изправи се и си тръгна. Лехнер се загледа след нея.

На вратата я пресрещна главният инспектор. Той изгледа изненадано момичето, после насочи поглед към Лехнер, който му се поклони от другия край на стаята.

— Е, Лехнер, в крайна сметка излязохте прав. Едва ли обаче някой ще ви тури лавров венец заради това момиче. Нали тъй?

Лехнер се усмихна многозначително. Главният инспектор забеляза усмивката му и си каза, че ще държи под око този млад мъж.

— Във всеки случай, проявихте постоянство и търпение. Нали тъй?

Лехнер се поклони отново — много, много ниско.

След като началникът му напусна стаята, Лехнер седна на бюрото си, отвори едно чекмедже, извади оттам парче паприков салам, нож и шише шнапс, наля си и ловко наряза салама. Имаше основание да бъде доволен от себе си, помисли си той, гаврътна шнапса и с наслаждение задъвка салама.

* * *

— Без мое знание ти си плащал на майката през всичките тези години? — Констанце беше потресена. Никога не бе смятала такова нещо за възможно.

— То е мой дълг. — Георг опитваше да се скрие зад моралните принципи.

— Без да ми кажеш нито дума! — Гласът на жена му преливаше от упреци, макар тайничко да благодареше на своя ангел пазител, задето й беше дал възможност да разиграе тази сцена, която с пълна сила я връщаше към живота с Траунщайн.

Георг се изправи решително.

— Ще помоля някой адвокат да уреди бъдещето на Мари.

— Не! — Констанце държеше да запази контрола над случващото се. — Ще вземем момичето у нас.

Той я погледна изненадано.

— Това само ще потвърди слуховете.

— Ще сторим добро на едно клето момиче, попаднало в плен. — Констанце вибрираше от ентусиазъм. — Ще изпълним човешкия си дълг. Напълно в твой дух, Траунщайн.

Младата жена седна — изпита облекчение, че отново владее положението. Георг взе ръката й и я погледна замислено. Съпругата му го изненадваше. В него се зароди интимно чувство, което Констанце изтърпя за кратко, преди да се отдръпне.