Родика Дьонерт
Хотел „Захер“ (31)

29

Кучетата на Ана бяха с траурни ленти и облечени подобаващо в черни елечета, обшити с изкуствени камъни. „Захер“ приличаше на сцена, на която продължаваше да се играе пиесата Смъртта на императрицата. Последното действие се случваше в сърцата на опечалените. Или това още не беше последното действие? Дали щяха да са нужни съвсем други предпоставки, за да се премине към финала?

Майр плъзна рутинирания си поглед към входа, където спряха две возила едновременно. От каретата с герба на рода Траунщайн слезе Георг, а от файтона — Марта Адерхолд. Майр махна припряно на един млад носач на куфари да излезе с него навън и изпрати при Ана Захер паж с новината, за пристигането на господина и госпожата.

 

 

Марта и Георг не се познаха веднага — изминали бяха години от първата им среща. След посещението си в имението „Траунщайн“ Марта не бе намерила повече време за второ гостуване там.

— Каква приятна изненада! — Георг й целуна ръка. — При заминаването си Констанце изобщо не спомена, че и вие ще бъдете във Виена. Как сте?

Марта не отговори на въпроса му.

— И аз се радвам да ви видя отново, Георг — с неподправена сърдечност отвърна тя.

Тръгнаха да влизат в хотела, но не стигнаха далече. Майр дирижираше преднамерено мудно младия носач на куфари точно пред входната врата и го поучаваше с широки жестове:

— Куфарът е като гост, Никлас, понеже е част от госта, така че трябва да се отнасяш към него със съответното внимание. — Младият носач, едва от две седмици в хотела, кимаше усърдно и се включваше блестящо в играта.

Персоналът беше наясно относно кръшкането на издателя с Нейно Сиятелство княгиня Фон Траунщайн и сега се налагаше да се избегне сблъсък. Затова Майр имаше грижата да спечели време, за да може още веднъж да се провери дали стаите на съответните брачни двойки са идеално подредени. Имаше опит с подобни ситуации.

— Всяко начало е тежко, също като куфарите на избраните гости, които ни удостояват с честта да ни посетят — патетично декламираше той. Играта му постигна ефект. Марта и Георг наблюдаваха развеселено помпозната процедура.

— Ще извинявате, Ваше Сиятелство, и вие, любезна госпожо, ама младежите, ах, тези младежи… — Майр потърси още по-убедителни слова, ала нищо не му хрумваше толкова бързо. Георг предложи весело:

— Нямат маниери, нито уважение към по-възрастните, а когато трябва да работят, знаят само да плещят и да се измъкват.

Майр се сепна от удивление. Рядко се случваше някой гост да му открадне поантата.

— Колко прекрасно го казахте, Ваше Сиятелство.

Георг, който познаваше портиера още от дете и обичаше да си разменя духовитости с него, омекоти удара.

— Сократ го е казал.

Майр улови топката и отново се обърна към носача.

— Сократ, философ от Древна Гърция, чуваш ли, Никлас, ще го запомниш ли?

Младежът кимна усърдно.

— Ех, пустата му древност! Нищо чудно, че е загинала.

Най-после портиерът ги въведе в хотела.

Във вестибюла ги посрещна Ана Захер. Йохан грабна багажа на новопристигналите, след като размени съучастнически поглед с шефката.

Георг го поздрави.

— Надявам се да сте добре?

— Много добре, Ваше Сиятелство.

— Отдавна не сме ви виждали в имението „Траунщайн“. Винаги сте добре дошли.

Йохан се поклони и понесе багажа нагоре.

— Поводът за срещата ни е тъжен. Първоначално смятах да затворя за един ден. — Ана Захер посочи към салона. — Вижте обаче какво става! Не мога да разочаровам нашите гости. Императрицата е мъртва. Просто не ми го побира умът! Най-напред престолонаследникът, а сега и майка му. Какво ли има да става още?

Георг се надяваше да прекара необезпокояван още малко време насаме с Марта. Сякаш отгатнала мислите му, шефката приключи набързо траурното си слово.

— Впрочем, Нейно Сиятелство замина преди час с каретата — съобщи тя и се обърна към Марта. — А господин издателят обикновено е извън хотела по това време, мила госпожо. Може ли да ви поканя на по едно питие за добре дошли?

Георг погледна Марта, тя кимна радостно. Насочиха се към една маса. Ана даде знак на Вагнер да обслужи гостите, пожела им приятно прекарване и се запъти към група офицери, потънали в траур и обвити в дима на пурите си.

 

 

Незабелязано от всички, Максимилиан слизаше по хотелските стълби. Когато видя Марта и Георг, той запази присъствие на духа и бързо се върна няколко стъпала назад, докато се скри зад една стена, отделяща го от случващото се в салона. Стоеше като замаян и се чудеше: какво търсеше Марта във Виена? Дали беше усетила изневярата му? Открай време той се възхищаваше на интуицията й и я мразеше. Мислите му се щураха насам-натам. Срещата с Констанце го беше разтърсила из основи. Какъв парадокс на съдбата — да открие сродна душа точно сега, когато изглеждаше, че бракът му с Марта ще бъде увенчан с рожба. Максимилиан внезапно се почувства отново в затвора, който го гнетеше от най-ранното му детство. Де да можеше поне веднъж да закрачи свободно! Той изстена от вътрешна болка. Ала беше свикнал да се справя с пораженията. Успя да намери противопожарното стълбище и да изчезне от хотела.

 

 

Марта разказа на Георг за загубата на бременността си, сякаш бяха близки от цяла вечност.

— Много исках да имам дете, но вече не храня надежда.

— Не говорете така, Марта. Представям си ви като прекрасна майка. — Георг си спомняше за дните, прекарани заедно, когато младата жена носеше новороденото на ръце и го галеше. До края на живота си нямаше да забрави тези картини.

Марта се усмихна уморено. Погледнаха се, между тях се зароди близост. Тя се сепна: ето че Георг бе научил преди Максимилиан за удара, нанесен им от съдбата. Осъзна, че това не беше добре за връзката й с Макс, и побърза да се отърси от тази мисъл.

— Собственото предприятие донякъде също е като дете — делово отбеляза тя и смени темата. — Ами вие как сте? Успяхте ли да реализирате плановете си в имението „Траунщайн“?

— Вече си имаме училище, лекар, акушерка и плащаме по-голяма надница на работниците — гордо отвърна Георг. — Въпреки това хората са недоволни. — Последното изрече с добродушна ирония.

— Но защо? — изненада се Марта.

— Може би, защото носят твърде малко отговорност? Или защото предпочитат да се виждат като жертви на обстоятелствата? — Георг изрече на глас нещо, което отдавна му се въртеше в главата и за което нямаше отговор, още по-малко пък решение. — Училището беше открито в началото на годината, но малцина изпращат редовно децата си да учат. В имението и в полската работа има нужда от всяка работна ръка.

Както преди години при посещението на Марта в имението „Траунщайн“, така и сега Георг се радваше на внимание от нейна страна. Ала времето им заедно беше ограничено, така че много неща, които действително ги занимаваха, останаха неизказани, много въпроси — незададени.

Така например Марта много би искала да узнае дали през това време е имало новини за извънбрачната дъщеря, обаче не смееше да попита. Георг пък не виждаше шанс да се хване за нещо, чрез което да разкрие копнежа, какъвто изпитваше след всяка среща с тази интересна жена, и евентуално да маркира още повече допирни точки помежду им.

След като бе изпита и последната глътка, учтивостта изискваше да се разделят. В последната минута Георг предложи четиримата да вечерят заедно и Марта, разбира се, прие с радост предложението. Така сбогуването им щеше да се превърне само в кратка раздяла до осем часа, когато двете двойки щяха да се срещнат във фоайето.

 

 

Любовта гледаше двете празни чаши, върху едната от които устните на Марта бяха оставили нежна рисунка. Как й се искаше да остане настрана от това, което щеше да последва…

 

 

Констанце влезе в хотела и видя как мъжът й си взема довиждане с Марта. Тя се закова на място, зяпнала от удивление. Как тъй приятелката й се бе озовала във Виена? Да не би вече да бе научила нещо? Замисли се трескаво и най-напред се направи, че не забелязва двамата. Отиде на рецепцията и с подчертано безгрижие попита:

— Има ли поща за мен?

Майр се включи в играта.

— Не, Ваше Сиятелство, но съпругът ви е тук. — Той посочи към салона, където вратите на асансьора тъкмо се затваряха след Марта.

— Така ли? — престори се на изненадана Констанце и тръгна към Георг, който пресрещна жена си, щом я зърна. Тя се измъкна хладно от поздрава му и извади писмо от платнената си чантичка. Реши, че нападението е най-добрата защита.

— Имаш поща от някоя си Мари Щадлер. Тя твърди, че ти си родният й баща. Вярно ли е, Траунщайн?

Георг пое писмото и се вгледа удивено в плика, върху който бе изписано неговото име.

* * *

Марта си съблече палтото. Максимилиан не беше в стаята и тя се зарадва, че ще може да остане няколко минути сама. Разговорът с Георг отекваше приятно в съзнанието й. Замисли се какво да облече за вечерята. Беше донесла само простички блузи, в крайна сметка поводът за пътуването й беше тъжен. Ала сега животът се бе завърнал при нея и тя искаше да го направи колкото може по-красив. Констанце щеше да се удиви, че ще вечерят заедно. Разбира се, щеше да се наложи да се сдържат, за да потулят истината за връзката си от своите съпрузи. Марта се зачуди дали Максимилиан беше разкрил тайната на Лина Щайн? Усмихна се — би се обзаложила на всичко, че Констанце не се е издала пред него. Изведнъж й хрумна, че може би е допуснала грешка, когато не бе изпратила писмото за Констанце направо до „Захер“. Но преди да обмисли този въпрос, на вратата се почука и се появи Максимилиан.

Той се направи на изненадан:

— Марта? Ти си тук? — През последния час беше бродил безцелно из града, сляп за заобикалящия го свят и без идея как да се държи с жена си. Когато за пореден път мина покрай „Захер“, той се отказа и реши да се изправи пред Марта.

Целуна я бегло и без да чака, премина към настъпление.

— Не разбирам защо сте били толкова потайни. Какво ще се промени в таланта на Констанце, след като сега и аз съм посветен? — Думите му объркаха Марта. Той не можеше да я гледа в очите, събличаше си припряно сакото и си събуваше обувките.

Облекчението, което младата жена бе почувствала само преди минути, беше заменено от неловкост. Максимилиан се засмя пресилено.

— Впрочем, идеята за избор на псевдоним е добра. Както винаги си казвала, човек проявява най-голям интерес към неизвестното. — Той бъбреше трескаво, сякаш въпросът беше на живот и смърт.

Марта се мъчеше да разбере защо тонът му е толкова официален и снизходителен. Изведнъж се почувства виновна. Беше се провалила, тялото й не бе успяло да задържи плода.

— Разбира се, ние прекарахме известно време заедно, все пак аз също съм неин издател. — Максимилиан се движеше нервно из стаята. — Най-добре да се изкъпя.

— Максимилиан! — Марта искаше той най-после да миряса.

Ала той продължаваше да бъбри.

— Не си ми казвала, че си й изпратила моята книга. Когато двама писатели разговарят за работата си… — Той отново се засмя пресилено, после млъкна.

Помежду им се възцари тишина, тежка като олово.

В този момент Марта се досети какво може да се е случило. Най-после той я погледна в очите.

— Прав беше. Не трябваше да идвам.

В този момент и той се досети какво може да се е случило. Приближи се уплашен към нея.

— Марта? — Взе ръцете й в своите. Тя остана неподвижна. — Загубила си го — промърмори потресен.

 

 

Любовта се опитваше да ги увлече с милувката на вълните си, ала никой от двамата не желаеше нейната близост, тя само им досаждаше. Сега беше ред на емоциите, съпровождащи техния потрес. Наранени емоции. Емоции като самосъжаление, упрек, прехвърляне на вина и нападение.

Марта се отскубна и седна на бюрото. Максимилиан обходи стаята с безпомощен поглед.

— Аз съм виновен.

Той се приближи, коленичи пред нея и отново я хвана за ръцете, а тя остана студена и неподвижна. Да, той беше виновен. Марта се стресна, когато се усети, че вътрешно триумфира. Сега вече не ставаше въпрос само за провала й като жена, но и за загубата на доверие към него.