Родика Дьонерт
Хотел „Захер“ (30)

28

Констанце се вслушваше в себе си. Чувстваше тялото си някак ново, по-съвършено и по-леко. Флора й помагаше да се облече, без да издава с изражението си какво знае.

Младата жена можеше да разчита на своята камериерка, ала въпреки това се тревожеше дали ще успее да скрие случилото се от Георг. Паника я обземаше при мисълта за вероятността от разкритие. Щом се сетеше за Марта, тя тутакси хвърляше вината върху приятелката си. Не биваше да я оставя в неведение, една телеграма би била най-малкото, за да предупреди Констанце, че ще се срещне с Максимилиан. На вратата се почука.

— Поща за Негово Сиятелство — прозвуча гласът на Йохан през дървената врата, Флора отвори.

— Какво има? — попита Констанце и бързо взе пощата от подноса. В крайна сметка това можеше да е първият донос относно изневярата й. Ала само един поглед към плика беше достатъчен, за да разбере, че писмото в никакъв случай не е от благороднически източник, макар адресът да бе изписан със спокойна ръка и равен почерк. Констанце разряза плика, прочете редовете, предназначени за мъжа й, прелетя повторно по тях и с треперещ глас изрече: — Трябва ми каретата, Йохан! Веднага!

Малко по-късно тя вече пътуваше по Рингщрасе, покрай църквата „Свети Карл“ по посока към Белведере^[1] и спря пред манастира на „Дъщерите на Божията любов“, на хвърлей място от двореца, където се помещаваше резиденцията на престолонаследника Франц Фердинанд.

Докато чакаше нервно в приемната за гости към манастира, Констанце мислеше за майка си, която живееше в един манастир край Линц. След женитбата й вече не поддържаха връзка, като се изключат поздравленията за празници и рождени дни. Анета Наги-Карой не познаваше внучките си. След раждането на Матилде Констанце й беше изпратила семейна снимка, сякаш сега всичко щеше да се ограничи с тези три деца, сякаш един етап беше приключен и подпечатан за вечни времена с тази фотография. Обзе я страх: ами ако нощта с Максимилиан имаше последствия? Как щеше да обясни бременността си на Георг, когото бе отблъсквала от месеци? Стана й горещо. Можеше да се надява единствено на късмета.

Вратата се отвори и през нея влезе същество с прозрачно бледа кожа и рошава коса. То носеше черна оперна рокля и червени обувки. Констанце се вторачи в нея. Значи това беше тя… Малката чистачка от „Захер“. Мари Щадлер.

За първи път Мари виждаше отблизо княгиня Фон Траунщайн. Сега, както стоеше пред нея, тя й се стори много по-млада, отколкото когато я наблюдаваше през бинокъла иззад кулисите на Операта. За учудване на Мари княгинята изглеждаше развълнувана. Вюртнер й бе разказвал толкова много за изисканите господари, че в съзнанието на момичето те бяха възприели образа на мраморни фигури, лишени от всякакви човешки емоции.

Жената, която стоеше пред нея, имаше светла кожа, гъста черна коса и малки ръце с къси нокти. Тя наистина беше човек. На Мари й се прииска да я докосне и да я подуши. В гробницата си беше придобила този навик — да подушва всичко, което Вюртнер й донасяше от света навън. Повечето неща миришеха странно и неприятно.

— Какво искаш от мъжа ми? — Княгинята размаха пред очите й писмото, което Мари бе написала в стария си живот. Гробницата и Вюртнер бяха много, много далече. В момичето се зараждаше нещо ново.

— Ще кажа само на него. — Не, тя нямаше да се съюзява с тази жена. Трябваше да извърви всяка крачка сама, както се бе научила при Вюртнер. Не биваше да се доверява никому.

Констанце се помъчи да прикрие конфузията си.

— Навремето всички ние взехме много присърце твоята съдба. — Тя още помнеше образа, който бе мярнала съвсем бегло на път за Операта: момиченце с тенджера супа. Така и не успя да я забрави.

Вратата се отвори рязко. Игуменката въведе някакъв мъж в износен костюм.

— Инспектор Лехнер — представи се той и се ухили нагло на Констанце, при което разкри пожълтелите си от никотина зъби. — Предан слуга на Ваше Сиятелство. — Той се извърна към момичето. — Значи ти си Мари? — Явно беше впечатлен. — Мари Щадлер! — повтори, клатейки глава.

Мари погледна игуменката. Нали я беше помолила да не казва никому къде се намира, докато не се появи княз Фон Траунщайн!

— Игуменката е сметнала за свой дълг да уведоми полицията — проследи погледа й Лехнер. — Познаваш ли Вюртнер, архиваря на Операта?

Мари кимна.

Констанце наблюдаваше напрегнато сцената. Години наред животът й бе протичал равномерно, а сега събитията следваха едно след друго.

— Намерили са го мъртъв — оповести Лехнер, без да изпуска Мари от очи.

— Съжалявам — объркано промълви момичето.

Лехнер продължаваше да я наблюдава.

— Трябва да те отведа.

Тя не помръдна.

След леко колебание инспекторът се приближи до нея и я хвана за ръката.

Момичето се загърчи в хватката му.

— Нещата ще се изяснят. — Лехнер я държеше здраво.

Мари отправи към Констанце поглед, молещ за помощ.

Младата жена се отзова тутакси.

— Момичето е под моя закрила!

Лехнер поспря и се вгледа в Констанце с подигравателно присвити очи.

— Поздравете съпруга си от мен, Ваше Сиятелство. Ще му позволя да си прибере девойчето, след като се докаже невинността й.