Родика Дьонерт
Хотел „Захер“ (29)

27

Мари духна върху писмото, за да изсъхне по-бързо мастилото, и го пъхна в един сив плик. После огледа за последно стаичката, в която беше живяла шест години. Снимките на императрицата бяха прибрани в картонена кутия. Това бе единственият й багаж. Тя заряза роклите и обувките.

Когато я видя да излиза с такава решителност, Вюртнер скочи от стола и й препречи пътя.

— Онова за Траунщайн си го измислих — възбудено запелтечи той.

Ала Мари не му повярва — знаеше, че архиварят не е способен да лъже.

— Няма какво да търсиш при изисканите господари. — Вюртнер се хвана за последната сламка и припряно извади синята кесия от скривалището й зад пожълтелите нотни листове. Това беше същата кесия, която бе намерил преди шест години у мъртвеца. Парите в нея бяха недокоснати. — Ето това намерих навремето у трупа, някой изискан господин е платил да ти сторят нещо лошо.

Мари пое синята кадифена торбичка и замислено я претегли в ръката си. Той застана с гръб до вратата. Момичето искаше да мине покрай него, но Вюртнер не й позволи да стигне до бравата. Сборичкаха се, без да издават звук. Тихо, без думи. Чуваше се само дишането им.

Най-после Мари успя да го отблъсне с едно силно движение. Кесията падна на земята.

— Нали точно затова ме отгледа, Вюртнер, отгледа ме за нещо по-добро и винаги казваше, че съм нещо специално, нещо много, много специално. — Тя вдигна кесията и излезе.

Вюртнер остана на мястото си, размахвайки неконтролируемо ръце и крака като някоя дървена кукла. Изведнъж запя:

— Тръгнала Мари… из гората… малкото добро момиченце… — По лицето му потекоха сълзи и сополи.

Мари тичаше по коридора и чуваше пеенето му. Отсега нататък то щеше да я преследва дори в сънищата й.

За първи път от шест години тя излезе на дневна светлина. Очите я заболяха, уличният шум режеше слуха й.

Смъртта вече се спотайваше във входа на една сграда и я наблюдаваше как пресича улицата към „Захер“. После забърза да стигне до нотния архив.

В „Захер“ цареше голяма суетня. Пристигаха скърбящи гости от всички части на Австрия. Никой не обърна внимание на момичето в черен оперен костюм и червени обувки. Само едно от кучетата на Ана дотича при Мари и започна да я обикаля мнително, като внимаваше да пази дистанция. Мари връчи писмото на Майр. Той прочете изненадано името на получателя. Вниманието на Ана Захер бе привлечено от странното създание. Тя повика кучето си. Погледите на двете жени се срещнаха. После Мари напусна хотела.

Вюртнер висеше между дрехите, които години наред крадеше от гардероба и шкафчетата на танцьорките и хористките, и с които за кратко караше очите на Мари да заблестят, когато тя, неговото птиченце, пърхаше из нотния архив около някоя нова рокля. Столът под него беше катурнат.

Душата му литна право към лоното на Смъртта. Може би бе мечтала да пътешества по света като птица. Ала душата на Вюртнер още не си позволяваше тази свобода. Засега тя влезе в неопределеното пространство, в Нищото, за да намери начин да се излекува.

* * *

На половин час път пеша от Операта Мари почука на портата на манастира на ордена „Дъщери на Божията любов“. Като дете бе минавала много пъти покрай него и сега реши, че единствено тук може да намери убежище. Вюртнер се оказа прав: тя бе отсъствала твърде дълго от къщи, не би могла да обясни нищо — нито какво я вълнува, нито какво планира. Една сестра от ордена й отвори и я пусна да влезе.