Родика Дьонерт
Хотел „Захер“ (28)

26

Тази нощ Марта спа неспокойно. Беше седяла дълго с баща си, който се бе зарадвал на новината, че ще става дядо. При все това тя си легна тъжна. Разговорът й бе напомнил колко необуздана и решителна беше преди шест години. Колко от тези планове се бяха осъществили?

Детето ще ликвидира погрешните мечти и кроежи, смело реши тя. То ще им даде опората, от която се нуждаят, за да успеят в живота.

През нощта й стана много студено. Имаше чувството, че се мъчи да преплува някакво блато. С всяко вдишване замръзваше все повече и повече. Събуди се, обхваната от конвулсии. Първата утринна светлина вече проникваше през пердетата. Младата жена забеляза, че нощницата и чаршафите са влажни. Опипа ги с ръце. Наложи си да отвори очи и видя кръвта. Веднага разбра какво се бе случило.

На път за банята я пресрещна Хедвиг.

— Повикайте доктор Крафт — спокойно й нареди Марта. Спазмите бяха отслабнали. Баща й се появи сънен от стаята за гости. Хедвиг хукна.

Грюнщайн видя какво е станало. Видя и черната сянка, която отнемаше от сиянието на дъщеря му. Марта се мушна бързо в банята.

Бащата остана да стои безпомощно в коридора. На вечеря, когато тя сподели, че е бременна, радостта му бе помрачена от нещо непознато и необяснимо — сякаш случващото се беше някак нередно. Та нали новината за появата на дете в семейството беше чудесна!

Малко по-късно Марта лежеше в леглото със сменени чаршафи. Лекарят й беше препоръчал покой за днес и за следващите дни. Сега й липсваше майка й или поне някоя приятелка. Тя си спомни за дните с Констанце и как заедно бяха изродили детето й. Тогава тя витаеше между съня и реалността, както и непосредствено след раждането на Роза. Констанце обичаше да гледа как Марта носи на ръце новороденото. Сякаш делегираше собственото си майчинство или поне се опитваше да го отложи. Георг също прекарваше доста време с жените и с мъничката си дъщеря. Ситуацията беше специална и за тримата.

На Марта й беше трудно да си тръгне. Дните в имението „Траунщайн“ я бяха променили. Искаше й се да сподели този опит с Максимилиан. Ала когато се върна вкъщи, завари един преуморен и измъчен съпруг. Той бе задълбочен в писането, живееше в своята история. Разказите й за пътуването почти не докосваха съзнанието му. Нужни им бяха седмици, докато намерят отново пътя един към друг.

Тя посегна към огърлицата от майка си, която лежеше на нощното шкафче, и си я сложи. Стана й по-добре, щом почувства върху кожата си камъка лапис лазули.

Баща й влезе, седна до дъщеря си и я хвана за ръката. Болеше го да я гледа в това състояние.

— Всичко това ти дойде твърде много, Марта. Ако не искаш да говориш с мъжа си, аз ще го направя.

Тя се възпротиви енергично.

— Не, татко. Щом детето не желае да влезе в нашия живот, аз съм длъжна да го приема.

Грюнщайн погледна дъщеря си. Би могъл да я подкрепи, да заглади ефекта от някогашната прибързана стъпка. Би могъл да й помогне да си поеме отново дъх.

Ала Марта търсеше вината в себе си.

— Аз не съм като мама. Тя беше мила и кротка — виновно изрече тя. — Докато аз искам издателството… тоест, ние, непременно да имаме успех. А отгоре на това искам и дете.

Артур Грюнщайн поклати глава.

— Ела Блументал беше сърцата млада жена. А ти си същата като нея. Когато се запознахме, аз бях помощник в кантората на чичо ми. Майка ти обаче настояваше да стана съсобственик и да направя бизнеса печеливш, преди да се оженим. — Бащата погледна яркия камък на шията на дъщеря си. Усетила погледа му, Марта сложи длан върху него. — За нас ти беше най-голямото щастие, Марта. Месеците, през които майка ти беше бременна, раждането ти, да те гледаме как растеш. Ти наистина ни свърза неразривно, мен и майка ти.

Грюнщайн искаше да обясни на дъщеря си, че има пълната възможност да промени живота си, стига само да се освободи от мъжа, който очевидно не й се отразяваше добре.

— Ние с Макс сме свързани неразривно от самото начало.

Артур Грюнщайн беше твърде деликатен, за да продължи да й говори.

* * *

— Каква ужасна смърт! — Констанце се измъкна от обятията на Максимилиан, който се опита да я задържи.

— Лина Щайн — с копнеж произнесе той.

Ала тя не реагира, вкопчи се в съдбата на мъртвата императрица, сякаш тя можеше да я оправдае за изминалата нощ.

— Това ще разбие сърцата на моите унгарци. Дано само не ни отнемат пак правата…

Максимилиан седна в леглото и посегна към сакото си с намерение да запуши.

— Моля те, недей! — възпря го Констанце. — Мъжът ми ще надуши.

Той върна цигарата в табакерата. Взряха се един в друг. Максимилиан я притегли към себе си. Дългата й коса закри лицата на двама им. Целунаха се като под благоуханен похлупак.

— Дворецът ще издаде разпореждания във връзка с погребението. Мъжът ми ще дойде във Виена. Трябва да си вървиш.

Той я притисна и отново потърси устните й. Констанце отвърна на целувката. Никога не се беше целувала така.

— Трябва да се облека… Макс… моля те! — Тя се опита да се откъсне от него, но после се направи, че не забелязва как ръцете му разхлабват хватката около нея. И отново се любиха.

* * *

„Австрийската императрица е убита в Женева.“ Грюнщайн четеше вестника на масата за закуска. В съседната стая Марта приготвяше багажа си. Той вдигна глава от четивото.

— Защо държиш непременно да отидеш във Виена? Можеш да му го съобщиш и когато се върне — загрижено се провикна той. След като Марта не отговори, бащата се изправи и отиде при нея. — Помисли за здравето си! — Но тя беше твърдо решена да замине. Затвори куфара и отсече:

— Това беше нашето дете.

Нещо я теглеше към Виена. Сигурно Максимилиан живееше в същата стая като по време на сватбеното им пътешествие. Щяха да си спомнят за дадените тогава обещания и, поучени от опита на изминалите години, да започнат отначало.