Родика Дьонерт
Хотел „Захер“ (27)

25

Мари обичаше снимките на императрицата. Изрязваше ги от вестниците и списанията, които Вюртнер й носеше от света навън.

От момента, в който се видяха за първи път, императрицата съпровождаше живота на Мари. Момичето водеше дълги монолози пред изображенията й. За самотата. За Вюртнер, под чиято закрила страдаше — и същевременно се чувстваше в сигурност. Императрицата я насърчаваше да остане.

Понякога се срещаха на представление. Както Мари се криеше на въженото скеле, така и императрицата се криеше от обществото зад черното си ветрило, сгушена в една странична ложа. Всичко по нея беше черно — дантелата, перлите, воалът. Това впечатляваше Мари. Понякога императрицата поглеждаше нагоре към нея, за да се увери в тайния им съюз.

Така минаха години.

Мари беше вече на седемнайсет, с крехко телосложение, дълбоки кръгове под очите и бледа кожа. От шест години не бе виждала дневна светлина. През един отдушник под тавана на стаичката й едва-едва проникваше кислород и долитаха шумовете от външния свят.

Супата къкреше на газовия котлон. Мари подреждаше масата, която всъщност служеше за съхраняване на партитурите. В съвместния им живот с Вюртнер тя се бе превърнала в маса за хранене.

Из долини и гори

пръсна гъстий мрак

и душата ми разкри…

Тя се приближи до нотния пулт и погледна в партитурата, за да види следващия ред от текста. Това беше стихотворението „Към месеца“ от Гьоте, с музика на Шуберт.^[1]

През годините Мари беше научила безброй стихотворения и песни. Вживяваше се в лиричните картини, те бяха нейните прозорци в тясната й гробница.

Вюртнер й бе внушил да възприема външния свят като враждебен. Само дето беше пропуснал едно нещо — че в очите на подрастващото дете и той бе част от външния свят. Така че Мари се пазеше и от него. Държеше го на разстояние и се възползваше от това, което можеше да получи от него. Архиварят искаше тя да бъде образована. Мари четеше вестниците и книгите, които й носеше той. Караше го да й обяснява партитурите и се учеше да пее. През някои нощи, когато бяха сигурни, че в Операта няма жив човек, той я пускаше да свири на пианото. Момичето можеше да седи с часове и да изследва звученето на всеки отделен тон. Призори, малко преди да дойдат първите работници, той я прибираше обратно в скривалището. Под обвивката на невинната й чистосърдечност се криеше хитър ум. Вюртнер се гордееше: именно той беше шлифовал този диамант.

И душата ми разкри

ти за радост пак.

Вредом кротко си разстлал

ти вълшебен дар —

като върху моя дял

поглед на другар.

Мари продължаваше да упражнява текста, ала внезапно вниманието й бе привлечено от шумовете, които проникваха през отдушника. Някакви хора говореха възбудено един през друг. Викове. Подсвирквания. Каретите и файтоните сякаш също се движеха по-бързо. Тя сложи табуретка под отдушника и се покатери на нея, но не успя да долови нищо.

Вратата се отвори. Влезе Вюртнер, притиснал чантата към тялото си.

Мари скочи от табуретката. Супата на котлона изкипя, но на нея не й пукаше. Тя пристъпи към архиваря.

— Какво се е случило?

Той се опря на затворената врата, дишаше тежко от бързото вървене и от вълнението от чудовищната новина.

— Хайде де, казвай. Какво се е случило там горе? — настоя Мари.

— Нейно Величество… — Той млъкна, бидейки наясно, че нищо нямаше да бъде същото, след като тя узнаеше какво се е случило в света навън. Всъщност дори се радваше — сега Мари най-сетне щеше да проумее от какво я пазеше той.

Момичето се вторачи в него и изведнъж се досети: новината сигурно беше ужасна.

— Умряла ли е?

— Убита! — Отговорът му донесе удоволствие.

Мари отстъпи крачка назад, търсейки върху лицето му знак, че лъже.

— Някакъв непознат. Душевноболен — кимна за потвърждение Вюртнер.

Мари усети болка под сърцето си. Вюртнер пристъпи по-близо с намерението да я утеши, но тя му се изплъзна.

— Остави ме на мира!

Момичето се промъкна между рафтовете към своята стаичка и се заключи. Той я последва и заудря по вратата.

— Мари!

Тя стоеше в стаичката си и разглеждаше снимките на императрицата. Никога повече нямаше да се видят. Прокара длан по лицето си. Сълзи. А иначе никога не плачеше.

Отвън Вюртнер продължаваше да я вика по име и да блъска по дървената врата.

— Остави ме на мира най-после — провикна се тя.

— Ти си една неблагодарница. Мари, ти си една голяма неблагодарница — разгневи се Вюртнер. — Къде щеше да си днес, ако не те бях спасил?

Мари не можеше да понася повече неговите молби, предупреждения, съвети, разсъждения. Тя свали от стената една от любимите си снимки — императрицата на кон.

— Щеше да си мъртва. Или на въглищарския двор… — продължи да вика Вюртнер зад заключената врата.

На закачалката висяха дрехите, които той беше откраднал за нея от инвентара на Операта. Отдолу бяха подредени обувките. И тях беше крал през годините. Мари избра черна рокля и червени обувки.

— Ами да, на въглищарския двор, при пастрока ти — повиши тон той.

Мари започна да се преоблича, но изведнъж спря.

— От къде на къде ще казваш, че ми бил пастрок?

Вюртнер прехапа устни. Възнамеряваше да запази тази тайна за себе си.

— Защото хората разправят, че майка ти те била донесла от дома на княз Траунщайн. — Той знаеше, че си слага главата в торбата, но отношенията помежду им бяха такива. Не можеше да я лъже. Не можеше да й откаже нищо.

Най-сетне Мари отвори вратата.

Ето го неговото птиченце.

— Всичко на тоя свят е лъжа и измама. Само ние двамата сме истински. — Вюртнер я погледна предано. Нищо не биваше да й се случи. Това момиче трябваше да знае, че той съществува единствено за нея. Никога нямаше да си намери по-добър закрилник.

— Как така „донесла“? — Мари не се залъгваше толкова лесно.

— Както винаги съм ти казвал. Мъжете не се отнасят добре с жените.

Мари се опитваше да вникне в обърканите му приказки.

Изведнъж тя чу гласа на императрицата, която я съветваше непременно да разбере. Непременно да проучи какво се крие зад всичко това! Замисли се.

— Фон Траунщайн. Ложата отляво. Втори балкон.

Вюртнер кимна — гордееше се с нея, това момиче имаше отлични познания за благородните господа.

Мари си спомни, че при посещенията си на въженото скеле често бе поглеждала към въпросната ложа. Старият княз винаги й приличаше на лешояд, кръжащ над мъртви животни. Тя възприе с почуда тази вътрешна картина. Откъде знаеше за тези птици и откъде познаваше кръженето им? Дали Вюртнер не й бе разказвал за тях? Твърдо не. А може би бе прочела за тях във вестника?

— Кой по-точно? Младият или старият княз? — продължи упорито тя и императрицата беше горда с нея.

Вюртнер не обичаше да го разпитват, още по-малко пък обичаше да отговаря под натиск.

— Синът, така разправят хората.

Значи, синът на стария лешояд. Мари помнеше и него.

— Кажи ми къде да го намеря! — заповяда тя.

— Какво искаш от Траунщайн?

— Казвай! — Тонът й се изостри още повече.

— Отседнал е в „Захер“. — Той веднага се усети, че е направил грешка, отстъпвайки пред Мари. Защото лицето й придоби жестоко и решително изражение. Тя се обърна и се върна в стаичката си. Вратата се захлопна след нея. Ключът се завъртя.

Той стоеше, отпуснал безсилно ръце.

— Птиченце!

Замисли се дали да не почука. Но знаеше, че няма смисъл. Когато тя се заключваше в стаята си, сръднята й можеше да продължи с часове — докато се сдобрят. Така че той отиде до масата, съблече си палтото и се захвана за работа.

Само че не успяваше да се съсредоточи. Де да не беше ходил до въглищарския двор навремето… Натам го беше насочила гузната му съвест. Дори бе поръчал да му докарат вкъщи един чувал въглища, само и само за да се увери, че при него Мари си е по-добре, много по-добре. А после беше чул онзи слух в кръчмата срещу въглищарския двор. Съдържателката го разказваше на някакъв клиент, който разпитваше дали детето не се е появило отново. Жената се наведе над ухото на клиента и прошепна достатъчно силно за всички, че майката била родила Мари само три месеца след сватбата. „Дойде от имението «Траунщайн», така че можете да се сетите какво се е случило!“ Съдържателката се огледа триумфално, след като забеляза интереса на Вюртнер, седна при него и повтори още веднъж цялата история с всички известни й подробности.

Най-после Вюртнер успя да се вземе в ръце и да продължи работата си. Преписването на ноти го успокояваше. Той потъна в света на музиката.