Родика Дьонерт
Хотел „Захер“ (26)

24

Любовта не успя да попречи на Смъртта да се огъне пред желанието на императрицата.

След самоубийството на сина си, престолонаследника Рудолф, преди девет години Елизабет се обличаше в черно. Не намираше покой, постоянно сменяше градовете. Знаеше, че животът й губи смисъл, и усещаше, че се задава нещо ново.

Това ново още не можеше да бъде назовано и бе съпътствано от страх, сякаш беше обвито в мъгла. Ако човек си позволеше да го пипне и допусне до себе си, в отговор получаваше една дума: Вавилон. Съживяваше се споменът за величието на самия замисъл и как от това величие се ражда Хюбрис^[1], защото човеците престанали да спазват мярката, най-вече в отношенията помежду си. Цялата тази работа с Бог, който им се разсърдил, задето искали да построят кула, извисяваща се до самия него, била прах в очите и се разпространявала от онези, които имали нужда от Бог, за да държат човеците в подчинение. Никакъв Бог не им мислел подобно нещо — кулата им да падне, езиците да се объркат, хората да се разпръснат във всички посоки. Това било тяхно собствено дело. Защото всичко накрая опира до истината, че човекът се страхува от собственото си величие и от отговорността си. И оправдава страха си с този Бог, който го съди и наказва и когото той обича само когато му скимне. Докато всъщност всичко се корени в самия човек.

Сега беше моментът да си спомнят за великото си начинание и да продължат това, за което навремето още не са били узрели. Непреходното време и невидимата мрежа отново ги зовяха към единение. Трябваше само да чуват, да бъдат готови и да отворят най-чувствителните си сетива, за да приемат посланието.

Императрицата също беше усетила тази гигантска стъпка, това предизвикателство, отправено към всички люде, и бе поискала да участва, само че под друг образ. Затова бе повикала Смъртта — да я изведе от живота, който тя не желаеше да понася повече, защото й се струваше безсмислен. В един следващ живот може би, кой знае…

Констанце се бе облегнала на заключената врата. Дишането й беше учестено. Точно днес беше дала свободен ден на Флора. Зад гърба й се почука, отначало плахо, после по-настойчиво. Тя чу гласа на Максимилиан:

— Констанце? — и по-тихичко: — Лина?

Младата жена се почувства беззащитна, връхлетяна от последните събития.

— Трябва да говоря с вас. Моля ви.

Тя не искаше да отвори вратата. Но я отвори.

Максимилиан нахълта в стаята.

— Моля ви, Максимилиан. Съсипвате всичко. — В гласа на Констанце вече нямаше съпротива. Той я взе в обятията си и я целуна по бузата, челото, устата. Целуваше я отново и отново. И докато го правеше, го обзе чувството, че се връща към себе си. Времето се бе обърнало с главата надолу. Констанце успя да се освободи за миг. — Не, Макс. Не бива да… — Ала той вече не можеше да бъде спрян и отново се нахвърли върху нея. Целувките му се нижеха по шията и деколтето, към гърдите й. Неговото желание се предаде и на нея. Двамата се развихряха все повече и повече, насочиха се към леглото, паднаха върху него и се отдадоха на бурни прегръдки. Прегръдки, от каквито и двамата се бяха въздържали през всичките години на брака си.

Любовта прикри деликатно събитията, които последваха, докато Смъртта подпечатваше съдбите. Императрицата беше мъртва. В писменото си завещание, което по нейно желание видя бял свят едва шейсет години по-късно, тя се обръщаше към Душата на Бъдещето, предчувствайки, че и тогава на нашата малка звезда няма да има щастие, мир и свобода. Може би на някоя друга. Кой знае…