Родика Дьонерт
Хотел „Захер“ (25)

23

На този ден, 10 септември 1898 година, слънцето грееше над Виена. Циганското лято се перчеше, обвито в нишките на паяжините.

Максимилиан и Констанце седяха във вестибюла и пиеха уиски. Прекарали бяха целия ден в Египетския отдел на Музея за история на изкуството.

През изминалата нощ и двамата бяха спали зле, всеки по различни причини.

Максимилиан, който смяташе, че най-после е разкрил самоличността на Лина Щайн, не искаше да се примири с мисълта, че тази малка женичка е постигнала по-голям успех от него. Откъде черпеше тя увереността на писателка? Какво толкова можеше да е преживяла, което да я прави способна да пише такива текстове? И защо той бе лишен от лекотата, от успеха?

Констанце се въртя в леглото, обзета от угризения на съвестта. Трябваше от Операта веднага да се върне в хотела. Тя реши да не се среща повече с мъжа на Марта. На сутринта един паж й донесе поканата му за посещение в музея. Поколеба се. Сега, на дневна светлина, се чувстваше отново уверена. Пък и, като се изключат Операта и театъра, тя никога не бе ходила сама на публично място. Идеята да се разходи из откритата само преди няколко години сграда й се стори примамлива.

В десет часа те се срещнаха във фоайето и се качиха на каретата на Траунщайнови. На Максимилиан му се стори смешно да изминава с карета пътя, който преспокойно можеха да извървят пеша. Разговорът им не вървеше. Не знаеха каква тема да изберат.

Изложбените зали на музея преминаваха плавно една в друга и изглеждаха безкрайни. Опиянена от вида на хилядолетните разкопки и находки, Констанце захвърли защитната си обвивка.

— Какво не бих дала да участвам в подобна експедиция! Чувствам някаква връзка с Нил. Всичките онези храмове там… При това не знам откъде идва този спомен. — Тя използва думата спомен, без да осъзнава значението й. Ентусиазмът й действаше благотворно на Максимилиан. Младата жена беше особено впечатлена от саркофазите и от безбройните погребални дарове. — Сякаш покойникът ще продължи да живее в Царството на сенките! — удивено възкликна тя.

Максимилиан й разказа легендата за пътуването през нощното море, по време на което богът Анубис^[1] претеглял сърцето на покойника и го сравнявал с теглото на перо.

— Ако сърцето е леко като перце, значи човекът е живял праведно и отива при Озирис, господаря на Царството на мъртвите. Ако обаче е твърде тежко, значи той е провалил живота си и е осъден да се лута в Хадес, Подземното царство.

— Сърце, леко като перце? — Тя поклати умислено глава. — Колко ли ще тежи моето сърце, когато умра?

— Има време дотогава, нека сега да се наслаждаваме на живота — предложи Максимилиан.

— Но нали именно насладата ни подтиква към прегрешения — възрази Констанце. Не, нейното сърце нямаше да издържи проверката, помисли си тя и бързо смени тона. — Откъде знаете всички тези неща! — възкликна възторжено. — Моля, продължете да разказвате!

Максимилиан беше поласкан от възхищението й. Той открай време демонстрираше с лекота познанията си, сякаш се разбираха от само себе си. Смело избягваше празнотите в тях, възползваше се от недостатъчните знания на събеседника си и ги запълваше с импровизации.

Часовете летяха. Когато се наситиха на старини и легенди, каретата ги върна в „Захер“ за късен обяд. После седнаха във вестибюла на чаша уиски. Предпазливостта на Констанце и сдържаността на Максимилиан бяха отстъпили пред опиянението на изкушението. Те кръжаха един около друг.

— Най-много обичам да съм сам. Приближи ли се някой, не мога да напиша и думица — игриво я провокира той. — А как стои при вас въпросът със самотата?

— С три деца не е лесно да намериш спокойствие вкъщи. — Тя въртеше замечтано чашата в ръцете си, после я вдигна към светлината. — Като течен кехлибар е, нали?

Максимилиан откъсна поглед от младата жена и го насочи към чашата.

— Да. Красиво. Много красиво. — Той се загледа отново в нея, в профила й, във фигурата й. — Къде намирате спокойствие, Констанце?

— Заключвам се в стаята си за ръкоделие. Там е чудесно — тихо и меланхолично.

— Значи там пишете прекрасните си романи?

Констанце се дръпна уплашено. Максимилиан продължи:

— Ще ми споделите ли тайната си, Лина? — Въпросът му се стори колкото дързък, толкова и естествен. Това трябваше да се случи, след като Марта бе крила толкова дълго самоличността на писателката. Как се беше изразила? Човек винаги проявява най-голям интерес към неизвестното. Той забеляза как пребледня младата жена насреща му. — Марта не ми е казала нищо. Сам го усетих. — Той взе ръцете й в своите. Констанце не беше в състояние да проговори. Тя беше Лина Щайн само за Марта, за никой друг.

Максимилиан продължи да упорства.

— Няма защо да се криете от мен.

Младата жена едва сдържаше сълзите си.

— Дори мъжът ми не знае — промълви тя и сама се потресе от признанието си.

Внезапно настъпи суматоха. Ана Захер бе застанала в средата на салона. Констанце издърпа бързо ръцете си от Максимилиан.

— Моля за внимание, уважаеми дами и господа — с треперещ глас подзе Ана Захер. В помещението се възцари тишина. — На мен се падна тъжното задължение да ви съобщя, че Нейно Величество, нашата любима императрица… че тя е… Имало е атентат… Нашата императрица е мъртва.

Всички изстенаха. Констанце закри уплашено уста с облечената си в ръкавица ръка.

Шумолене. Шепот, после изпълнени с ужас разговори. Първите гости наскачаха шокирани от местата си. Мъжете сваляха шапки. Всички започнаха да говорят един през друг. Чудеха се какво да направят. Нищо. Ала в този момент никой не го проумяваше.

Констанце се възползва от всеобщия шок и бъркотията и бързо се изкачи по стълбите. Максимилиан я последва, но в суматохата я загуби от поглед. Майр се изпречи на пътя му.

— Императрицата е мъртва, господин Адерхолд. Каква трагедия… за Австрия! — покъртено каза той. Искаше да го възпре от някоя необмислена постъпка, обаче Максимилиан просто го избута настрани и хукна по стълбата, вземайки по две стъпала наведнъж.

Майр се зачуди дали да го последва. Но телефонът в стаичката на портиера не спираше да звъни. Шефката беше обсадена от гости. Той реши да остане близо до нея. На мостика на нейния кораб.