Родика Дьонерт
Хотел „Захер“ (24)

22

Максимилиан и Констанце бяха сред последните зрители, напуснали Операта. Констанце отпрати каретата си обратно в „Захер“. Искаше да измине пеша краткото разстояние до хотела. Така правеше винаги, когато беше с Марта. Докато бяха заедно, тя се отказваше от етикета и корсета — носеше удобното, здравословно облекло, което си бе ушила за дните във Виена. В живота си като княгиня Фон Траунщайн поддържаше дистанция спрямо всичко, сякаш ходеше насън. Сега обаче беше съвсем, съвсем будна.

Максимилиан я подкани да го хване под ръка. Струваше му се, че вече е изживявал тази ситуация — беше му хем съвсем чужда, хем съвсем позната.

— Сега знам защо жена ми толкова обича да идва във Виена — засмя бе той. — Операта е прекрасна.

Констанце прие колебливо ръката му, стараейки се да спазва дистанция. Чувстваше се малко подла заради събудилото се в нея любопитство към мъжа на приятелката й. Значи с този човек Марта делеше дните си, отдаваше му се, беше бременна от него. Констанце вървеше редом с Максимилиан — и с всяка крачка те преминаваха нов праг.

 

 

Любовта наблюдаваше тези двама души, свързани от невидима връзка. Вселената беше пълна с такива връзки — една скрита мрежа, която събираше ведно хора, разпръснати по всички краища на Земята.

 

 

Констанце си спомни думите на Марта, че Максимилиан бил отличен издател — как умеел да открива талантите и правел преценките си с тънък усет, колко по мъжки подхождал. Въпреки това бе издал само една собствена книга, а всъщност бяха основали издателството заради него и таланта му.

Констанце беше прочела Молитвите на един безполезен човек. Не знаеше какво да мисли за нея. Харесала бе езика — трезв и ясен.

— Марта ми изпрати книгата ви.

Максимилиан се учуди:

— Не ми е казала.

— И аз я прочетох. — Констанце му отправи игривия си поглед на младо девойче, с който оплиташе мъжете. Самата тя никога не осъзнаваше кога преминава към типично женската игра. — Разбрах колко неуверен може да бъде един мъж в чувствата си и каква болка изпитва, когато не ги оценяват правилно.

Комбинацията от чувственост и духовитост, излъчваща се от тази млада жена, заплени Максимилиан.

— Критиците сринаха книгата ми със земята. Упрекваха ме в липса на контури и структури. — Той се опияняваше от ролята си на жертва. Използваше този номер при общуването си с почитателки или с млади жени, мечтаещи някой да издаде първите им литературни опити. Номерът минаваше и беше балсам за душата му. Само пред Марта не минаваше — тя винаги беше крайно взискателна към него и не му позволяваше да изпада в самосъжаление.

Констанце тутакси влезе в ролята на утешителка на наранения писател.

— Напоследък хората искат да обясняват всичко по научен път. А всъщност ние трябва да описваме това, за което няма закономерности. — Максимилиан се сепна от това „ние“. Тя продължи ентусиазирано: — Човек не може да си постави ей така задачата да бъде щастлив. А когато болката стане прекалено силна… — Тя прекъсна по средата на изречението. — Кога се очаква?

— Кое? — Максимилиан бе загубил ориентация в скоростта на мислите й.

— Детето. Кога трябва да се роди? — поясни Констанце, духом отново при приятелката си, която скоро нямаше да бъде само на нейно разположение. Детето щеше да изисква обичта на Марта и да я привърже към себе си.

Той не знаеше точно кога се очаква раждането. Бяха пропуснали да попитат доктор Крафт за това.

— През пролетта — отвърна мъгляво.

— Скоро Марта няма да има време за новите книги — въздъхна Констанце. Лекото трепване на гласа й издаде, че явно имаше предвид най-вече себе си.

„Какво малко, егоистично дяволче“, помисли си Максимилиан. Внезапно го прониза мисълта: „Възможно ли е тази жена наистина да е толкова талантлива?“. Реши да заложи всичко на една карта.

— Пак ще издадем книга на Лина Щайн.

Констанце пламна:

— Ах, тъй ли?

Максимилиан настоя:

— Сигурно Марта ви е изпращала книгите на тази Щайн?

— Да, разбира се — отвърна приятелката й и смени темата. — Непременно трябва да доразвиете историята на вашия герой. Бих искала да прочета продължението. — Тя се изсмя звънливо и изпита облекчение, когато най-сетне пристигнаха в „Захер“.

Максимилиан я изпрати до вратата на апартамента й.

— А може би Марта ви е запознала с госпожа Щайн? — упорито попита той.

Констанце си замълча и почука на вратата, за да й отвори Флора.

— Познавате ли Лина Щайн?

— Не! — Прозвуча фалшиво.

Най-после камериерката отвори.

— Моля, извинете ме, ако съм бил неучтив — сбогува се Максимилиан. — Лека нощ. — Целуна хладната й ръка. Ароматът на парфюма й го докосна и той усети нагона на ловеца.

Констанце влезе бързо. Вратата се захлопна зад нея.

Флора й помогна да си съблече палтото.

— Приключих с всичките ви страници от последната седмица, Ваше Сиятелство. — Прислужницата посочи гордо масата, върху която бяха подредени преписаните начисто страници на новия роман.

— Много добре си направила. А сега си лягай.

— Лека нощ! — Флора се поклони и излезе.

— Да. Лека нощ. — Констанце вече повтаряше мислено разговора си с Максимилиан.

 

 

Два етажа по-нагоре, в една обикновена стая за гости, Максимилиан пушеше умислен на прозореца. Подчинявайки се на внезапно хрумване, извади от пътната си чанта току-що отпечатан екземпляр на Дамата с воала. Не се наложи да прелиства дълго, докато открие цитата. „Човек не може да си постави ей така задачата да бъде щастлив. А когато болката стане прекалено силна…“ — Той поспря. Може и тя просто да го е прочела, разсъждаваше, ала тази мисъл не го убеди. Той се отдаде на чувството си и се наслади на следващите думи: „… ние търсим нещо, което да ни утеши“.

* * *

Марта седеше в печатницата и редактираше ръкописите, които трябваше да излязат през следващата година, и в този миг съзря баща си. Той потупа приятелски Менинг по рамото.

— Здравей, Менинг, как са жената и децата?

— Всички са добре, господин Грюнщайн. Издателството процъфтява, същото е и у дома.

Марта стана да посрещне баща си. Поздравиха се с прегръдка.

— Имах работа в Потсдам и реших да ви изненадам.

— Макс е във Виена — каза тя.

— Значи ще бъдеш само моя.

Младата жена се подсмихна — знаеше, че той предпочита точно това.

През всичките тези години Максимилиан и баща й не се бяха сближили. Нещата се влошиха особено след публикуването на Молитвите на един безполезен човек. Още тогава Марта разбираше, че ще е по-добре да скрие книгата от баща си. Но как да го направи? Максимилиан се гордееше с творбата си. Баща й беше любопитен. Конфронтацията беше неизбежна.

Погледът на Грюнщайн попадна върху купчината книги със заглавие Дамата с воала, приготвена за експедиция. Марта му подаде един екземпляр.

— Колко можеш да останеш?

Той си сложи очилата.

— Ами, поне една нощ, ако позволиш.

— Тогава нека да са две, или три. — Младата жена знаеше, че баща й ще прекара по-голямата част от времето в четене на новите й издания.

Грюнщайн претегли в ръката си Дамата с воала.

— Добро перо в счетоводните ви книги е тази госпожа Щайн.

Марта се усмихна на типичния жест на търговец и му сложи стол до прозореца.

— Нали нямаш против да поработя още малко?

— Продължавай! — Той седна и отвори книгата. — Работи си спокойно, дете мое — промърмори под нос и се задълбочи в началото на романа.

 

 

Възпитанието и характерът бяха дарили Марта с разсъдливост и сдържаност, които й помагаха да понася конфликта между своя съпруг и баща си. Тя обичаше и двамата и знаеше защо всеки от тях мисли и чувства по този начин. Вероятно най-силната й страна беше умението да се поставя на мястото на другия. При все това я болеше, задето не може да убеди баща си в избора си да живее с Максимилиан. Критиката му бе трън в плътта на брака й.

А сега беше бременна. Неволно сложи ръка върху все още плоския си корем. На вечеря щеше да го съобщи на баща си. Може би детето щеше да го настрои по-благосклонно и да го сближи с Максимилиан.

 

 

Любовта мислеше за близкото бъдеще на двойката и за това, че от нея се изискваше твърде много. Преди всичко, защото емоциите, които предизвикваше присъствието й, често водеха до объркване и страдание. Моментите, в които тя засияваше в целия си блясък, бяха кратки. Тогава обаче някакво мощно, неописуемо усещане за щастие връхлиташе хората. Често това опиянение траеше само няколко мига. Човеците правеха всичко, за да го изпитат отново и отново. Те възпяваха Любовта, пишеха за нея, търсеха онзи, единствения партньор. Любеха се нежно или по-бурно. Нараняваха се в името на Любовта. Дори убиваха. Отричаха се от Любовта, за да не се нараняват повече взаимно — а после пак се вкопчваха в най-близкото чувство, което им обещаваше опиянение.

Всичко започнало, когато мъжът поискал да познае себе си и си създал образ и подобие, като за целта откъснал част от собственото си тяло. Нали така трябваше да се разбира легендата за реброто на Адам, от което Бог направил Ева?

Човекът търпеше лишения и търсеше липсващата си част. Рядко намираше това, което търси. Още по-рядко успяваше да компенсира копнежа по собственото си съвършенство чрез другия.