Родика Дьонерт
Хотел „Захер“ (23)

21

Вайканията на вечно нещастната й дъщеря опъваха нервите на Ана. След женитбата си за сина на Шустер Ани идваше веднъж седмично в „Захер“. От Четвърти район, където обитаваше с Юлиус Шустер младши апартамент близо до палата „Ротшилд“, тя пътуваше с карета до майка си в Първи район. Ана посрещаше дъщеря си, както подобава, и винаги успяваше да нагласи така нещата, че времето й да бъде ограничено.

Почти нямаха какво да си кажат. Така беше и този ден. Ана върза около врата на едно малко кученце красива панделка с изкуствени камъчета.

На едното коляно на дъщеря й седеше десетмесечно бебе, което започна да хленчи. Ани го вдигна и го премести на другото си коляно.

— Юлиус е в движение по цял ден, а като се прибере вечер, няма много-много за разказване.

— Такива са мъжете! — безкомпромисно отвърна Ана, после добави малко по-меко: — Нали искаше непременно да се омъжиш за сина на управителя на барон Ротшилд. Сега просто извлечи най-доброто от ситуацията.

Дъщерята възрази тихо, едва доловимо — и това беше ритуал между двете:

— Изобщо не съм искала. Ти го искаше.

Както всеки път Ана се направи, че не е чула мекия упрек на дъщеря си, и смени темата.

— Как са свекърът и свекървата?

— Мисля, че са добре — отговори Ани. Детето се разплака отново и пак бе преместено на първоначалното му място.

По един странен начин съдбата бе дарила тези хора и техните вече три семейства с еднакви имена. Всички жени се казваха Ана, а двамата мъже с фамилия Шустер — Юлиус. И, разбира се, Ана Захер и Юлиус Шустер старши бяха уредили брака на децата си след внимателно обмисляне, за да могат да общуват безпроблемно, като сватове, пред очите на обществото.

Случи се това, от което Ани се страхуваше още като малка — трябваше да порасне твърде бързо и да напусне родния дом.

Затова пък Ана се радваше, че й се налага да понася укорителния поглед на дъщеря си само за един час седмично.

С нежни движения Ана оправи окончателно панделката на кученцето.

— И така, малка сладурано — заговори му тя, — сега ще заминеш с Ани и ще бъдеш нейното добричко кученце. Защото Ани днес има рожден ден. — Тя подаде тържествено кучето на дъщеря си. Лицето на Ани доби разнежено изражение. Тя връчи бебето на майка си и пое малкия бултериер.

— Виж ти, виж ти — ласкаво промълви младата жена.

— Сега то ще ти прави компания. — Горда с подаръка си, Ана огледа безизразно внука си.

Ани залюля кученцето.

Усетило, че няма шанс срещу кучето, кърмачето се умълча в ръцете на баба си.

Катарина Шрат нахълта шумно и тутакси завладя цялото помещение.

— Шлентер прави каквото си иска — заяви тя по адрес на новия директор. — В Бургтеатър^[1] трябвало да стане по-натуралистично. Ама, моля ви се, или ще играя театър, или ще съм натуралистична.

Едва сега придворната актриса забеляза Ани.

— Колко си пораснала, Ани! — удиви се тя. Потупа младата жена по бузата, грабна кученцето и го залюля, сякаш беше дете, продължавайки да дърдори непрестанно. — А пък Франц не иска да вразуми Шлентер. А нали театърът е негов! — Говореше за император Франц Йозеф, който не се намесваше в работата на директора, не стъпваше в Бургтеатър и оставяше на императрицата да посещава представленията и да ги критикува.

Ана върна бебето на дъщеря си. То веднага ревна и обсеби вниманието на майка си. На Ана й дойде до гуша. Тя стана и даде ясно да се разбере, че иска да се върне на своята сцена, във вестибюла на хотела.

Все така невъзмутима, Катарина Шрат замилва кученцето.

— Твоите кучета имат голям успех в двореца, Ана. Почти всички искат да имат по едно такова животинче. — Тя се обърна към Ани: — А това сега е твое?

— Днес Ани навършва седемнайсет — отвърна вместо дъщеря си Ана Захер.

— Божичко, как лети времето! — искрено се изненада Шрат. — Скоро ще станат две години, откакто си омъжена. — Тя постави кученцето върху бюрото на Ана. — Желая ти всичко хубаво, Аненце!

Кучето се изпишка на бюрото, образува се локвичка. Кати Шрат разцелува Ани по двете бузи.

— Така! А сега искам да хапна нещо хубаво.

Докато забърсваше безобразията на кучето — имаше опит в тази област, Ана повика оберкелнера.

— Вагнер, заведете госпожа придворната актриса на предпочитаната от нея маса.

Кърмачето не спираше да реве. Шрат му помаха закачливо с два пръста, после махна и на Ани, и отново прошумоля навън.

Бебето заплака още по-силно.

— Гладно е. Трябва да се прибирам — виновно изрече Ани.

— Тогава нека Майр да повика каретата ти. Колко жалко, че никога нямаш време. — Напълно уверена, че упрекът й е справедлив, Ана Захер за миг забрави колко се радва да се сбогува с дъщеря си и посегна към телефона, за да извика Майр.

Щом портиерът се появи, тя му връчи кучето и разцелува дъщеря си.

— Сервус! — Всеки момент представлението в Операта щеше да свърши и гостите щяха да заприиждат. Ана Захер предпочиташе да се концентрира върху появата на собствената си сцена.

* * *

Флора седеше под лампата в слугинската стаичка до апартамента на Траунщайнови и преписваше един текст, изпъстрен със забележки и зачерквания. На вратата се почука. Тя пъхна припряно страниците под купчина ленени кърпи и отключи. Йохан я пое в обятията си.

— Защо се заключваш? — Без да изчака отговор, той я притегли към тясното легло, продължавайки да я обсипва с целувки.

— Госпожата е в Операта. — Флора хвърли поглед през рамото му към масата, където бяха останали перото и мастилото.

Вниманието на Йохан бе насочено единствено към нея, така че не забеляза погледа й.

— Представлението свършва в десет. Всичко е под контрол — обеща той. Тя се отпусна под милувките му и му помогна да си съблече сакото.

Те всъщност отдавна живееха като женени, помисли си Флора, и колко хубаво щеше да бъде да се настанят в жилище в имението „Траунщайн“ и да създадат семейство.

— Моля те, ела най-после! Със сигурност и за теб ще се намери добра служба при нас.

— „При нас“? — сепна се Йохан.

— Много по-спокойно е, отколкото във Виена.

— Виж какво, аз имам нужда от тази навалица. — Той разкопча блузата й. Тя се измъкна от полата си.

Флора се замисли за обширния парк зад замъка, където през свободните часове биха могли да играят с децата си. Не разбираше защо той се опъва толкова да я последва.

И двамата се насладиха на интимността, която бързо изпитаха.

— Внимавай да не стане нещо. — Една леля, която работеше като акушерка, беше просветила Флора по въпроса, така че през годините тя бе успяла да не забременее. Йохан се сепна.

— Защо все аз? — Погледите им се срещнаха, Флора понечи да го целуне, но той я задържа на разстояние. Това ги възбуди още повече.

— Защото ти пръв ще забележиш — устреми се към устните му Флора.

— Като забеля очи и задишам тежко, значи… — пошегува се той, засмя се и помилва шията и гърдите й. Флора преметна крак върху бедрото му и го привлече по-близо.

— Стигне ли се дотам, ще се изхлузя от теб — обеща тя.

 

 

Часовникът показваше девет и половина. След половин час операта щеше да свърши. Йохан притискаше Флора към себе си и се усмихваше. До заминаването на княгинята пред тях се простираше безкрайна върволица от вечери и нощи.

Именно той бе започнал да говори за брак скоро след като Флора постъпи на работа като камериерка. Може би всичко щеше да се случи по съвсем различен начин, ако леля му още тогава беше изплатила част от наследството му. Ала тя си стискаше парите и се наслаждаваше на зависимостта му. Веднъж месечно, през свободния си ден, той я посещаваше и я извеждаше на разходка, понеже било важно съседите да я виждат под ръка с младия мъж. Вечерта го канеше на ресторант. Племенникът трябваше бая да се потруди за наследството си.

Йохан не разполагаше със средства, за да създаде семейство. Но не беше само това. Нали можеше да последва Флора в имението „Траунщайн“! Вероятно животът им там щеше да е осигурен до края на дните им. Друг на негово място щеше да грабне шанса, но Йохан не можеше да се реши. Тази стъпка би му дала чувството, че окончателно е затворил една врата от живота си. Хотел „Захер“ беше вълнуващо място. Ежедневно той срещаше хора от всички краища на империята и от най-различни страни. Учеше езиците им и слушаше историите им. Той обичаше Флора и не желаеше никоя друга. Но желаеше и света на „Захер“.

Първоначално възнамеряваха да издържат двете години, за които госпожа Захер се бе споразумяла. След това обаче Флора не пожела да напусне имението „Траунщайн“. Изглежда, там я задържаше нещо, за което не говореше с него. А сега беше негов ред да вземе решение. Той го отлагаше от среща на среща.

— Защо държиш непременно да останеш при нея? Мислех си, че с теб сме създадени един за друг? — Йохан се опитваше да я спечели за идеята си да заживеят заедно във Виена. С помощта на госпожа Захер сигурно щяха да намерят малко жилище около Нашмаркт^[2] или в някоя уличка съвсем близо до „Захер“. Пък като им се родят деца, шефката ще го повиши на по-добре платен пост. Все някога щеше да получи наследството и тогава можеха да планират наново бъдещето си.

Флора се измъкна от обятията му.

— Тук не съм видяла друго, освен няколко улици и нощните гърнета в „Захер“. — Какво си мислеше той? Децата им да отраснат по мръсните улици на големия град, след като в имението „Траунщайн“ щеше да им е много по-добре. Изправи се и си закопча блузата, после оправи полата. Тя беше нещо повече от камериерка на Нейно Сиятелство. — Ти просто не разбираш колко е различно.

— Тогава ми го обясни, за да проумея защо не можем да бъдем заедно — настоя Йохан.

Флора преглътна.

— Защото работата ми при нея е важна.

— Да подреждаш рокли, да правиш прически. Кое му е важното? — Йохан, който също се беше изправил, закопча ризата си и взе сакото си от стола.

— Не е това. — Флора застана с гръб към масата с купчината ленени кърпи. Не можеше и не биваше да говори с него за специалната си доверена позиция, която имаше при княгинята.

Вече облечен изрядно, Йохан погледна любимата си в очите, надявайки се тя да му каже нещо повече. Но Флора мълчеше.

Той въздъхна и я целуна. После погледът му попадна през рамото й върху перото и мастилото, които се мъдреха точно до кърпите. Мастило до белия лен? Но мислите му не отидоха по-далече и той си тръгна.

След като стъпките му заглъхнаха, Флора извади листовете и продължи да преписва.