Родика Дьонерт
Хотел „Захер“ (2)

Пролог

И все пак!

Ние можехме да бъдем всичко един за друг.

Всичко.

Над града се спускаше влажна мъгла. В сивкавата светлина на газените фенери тя прииждаше откъм Дунава, стелеше се над улички и площади, над безбройните строителни площадки, обгръщаше палатите по Рингщрасе^[1], пропълзяваше под балтоните на файтонджиите и лягаше, влажна и тежка, върху шапките на минувачите.

Смъртта — гъвкаво тяло, възтънки крайници, черен костюм, с угаснала цигара в ъгълчето на устата, бродеше наоколо, ала съвсем не безцелно.

Любовта се движеше кокетно покрай шумотевицата и мръсотията на големия град, устремена към златистата светлина във вестибюла на „Хотел дьо л’Опера“, който след няколко години щеше да се нарича „Захер“. Въздушната й рокля изглеждаше не на място за този сезон и за този ден.

Беше вечерта на 28 ноември 1892 година. През тази нощ те щяха да се срещнат, не за първи и не за последен път в този град и на това място. А срещите им винаги бяха изпълнени с дълбок смисъл.

Докато Любовта се настаняваше на едно от канапетата във вестибюла, понеже имаше време и щеше да чака, то Смъртта прескочи с опитен замах ниския зид откъм задния вход и се качи на първия етаж на хотела, където собственикът, още ненавършил петдесетте, лежеше в предсмъртна агония. Грипът беше изпил всичките му сили, така че той не би могъл да се противопостави на тази среща.

Пред главния портал спря файтон, който докара от гарата бащата на умиращия. Франц Захер тикна припряно парите в ръката на файтонджията и влезе в хотела, където портиерът го поздрави най-почтително. Захер старши кимна на служителите, които бяха застанали нащрек при пристигането му, и забърза нагоре по стълбите.

Докато Смъртта се придвижваше по фасадата като на висилка, мъчейки се да открие търсения прозорец, погледът й попадна върху момичето, което напускаше хотела през задния вход, здраво притиснало към гърдите си тенджера със супа. Цели четири часа Мари Щадлер беше бърсала подовете в кухнята и сладкарницата. Идваше три пъти седмично, за да свърши тази работа. Така единайсетгодишното момиче, най-голямото от четири деца, допринасяше за изхранването на семейството си. Освен това всеки път й даваха по една тенджера супа за вечеря.

Смъртта си напомни, че трябва да огледа по-внимателно малката. Дали да не си улесни работата и да отнесе наведнъж и мъжа, и детето? Печелене на време. В крайна сметка тази нощ беше подходяща, за да се подредят нещата поновому. Какво пък, малката нямаше да й избяга и винаги можеше да се занимае с нея. Мъжът, собственикът на хотела, беше по-важен. Неговата смърт щеше да представлява интерес и да промени историята. А тази нощ ставаше въпрос най-вече за това.