Родика Дьонерт
Хотел „Захер“ (19)

17

Денят, в който старият господин окончателно потегли към дома си, беше забележителен за всички. Франц Захер не желаеше повече да бяга от възрастта си. Искаше да се прибере вкъщи.

Ана едва бе дочакала този момент. При това харесваше свекър си. По време на престоя му двамата бяха прекарали някоя и друга нощ в кухнята, готвейки. Изпробваха подправки, създаваха нови вкусове и всеки път изпиваха по бутилка вино, понякога и две. Забавляваха се заедно — повече, отколкото Ана някога се бе забавлявала с Едуард. Франц беше шармантен и й показваше колко я цени. Веднъж й намекна, че децата приказвали за евентуална връзка помежду им. Ана се уплаши и започна да подчертава ролята му на мъдър съветник и дядо на децата повече, отколкото беше необходимо. Макар че отношенията с виенските власти биха се улеснили съществено за нея, тя нямаше никакво намерение да продължи с Франц това, което бе приключило с Едуард, а именно брака. Защото се наслаждаваше на независимостта си.

Освен това съществуваше Юлиус Шустер, управителят на барон Ротшилд. Този мъж лежеше в краката й, изпълняваше всяко нейно желание. Дискретните срещи, които успяваха да скрият от очите на обществото, опияняваха Ана. Той носеше мириса на парите. И вече беше женен.

Юлиус Шустер изпитваше удоволствие да предостави част от личното си състояние за начинанията на Ана Захер. Беше научил това от работодателя си: парите трябва да работят. В този случай — за мечтата на една силна жена.

Запознали се бяха преди няколко години на празненство в дома на Ротшилдови, което Ана бе организирала заедно с Едуард. Кратката им среща остави дълбоко впечатление у нея. Няколко дни по-късно, когато Юлиус Шустер дойде да обядва в ресторанта, Ана беше наясно, че не става дума за случайност. Тя го обслужи лично. Разговаряха за безобидни неща, ала между думите се криеха любопитство и еротични искрици. Оттогава се придържаха към негласното си споразумение.

Персоналът се беше строил във вестибюла, за да си вземе довиждане с Франц Захер. Ана очакваше свекъра си на вратата и лично я отвори пред него. На улицата вече стоеше файтонът, който да го закара до гарата. На сбогуване Франц притисна Ана към себе си и усети мекото й тяло.

— Можеш да ме повикаш винаги когато имаш нужда от мен. — За последен път той се опълчи на старостта.

Тя се надяваше, че старецът ще се качи на файтона и ще замине.

Той се надяваше, че в последния момент ще събере смелост да й каже какво би искал, ала успя да промълви само:

— Сърцата жена си ти, Ана.

— Благодаря за всичко, благодаря… татко. — Тя беше наясно, че с обръщението посочва ясно границите помежду им, но при все това изпита съжаление.

Франц си сложи шапката и тури край на заиграването с вероятността Ана да отвори сърцето си за него, та да заживеят и заработят заедно.

Тя помаха подир отдалечаващия се файтон. После обходи редицата на своите хора и се върна в сградата. С отмерени стъпки премина по коридора до личните си помещения, захлопна вратата и се опря на нея. По лицето й пробяга усмивка. Отлепи се бавно от вратата и като луда заразмахва ръце и крака.

Мечтата на Ана се беше осъществила. Като момиче винаги се събуждаше призори, когато на двора започнеше коленето. Чуваше виковете на мъжете, ужасените звуци, издавани от животните. Въпреки затворения прозорец вонята на костите и вътрешностите, които се изваряваха на открития огън, достигаше чак до леглото й. Тогава тя се отдаваше на мечти за един живот сред блясък и красота.

* * *

Малко по-късно Ана стоеше на рецепцията и изслушваше информацията на Майр за предстоящите пристигания и заминавания. Граф Николаус Семере от Будапеща, милиардер, бонвиван, луд по конете и страстен картоиграч, беше известил за идването си и щеше да се настани с прислугата си в помещенията на първия етаж над главния портал.

Ана Захер огледа залата. Вагнер обслужваше момчетата на „Захер“, издънки на добри фамилии, които седяха на обичайните си места в задната част на помещението, пушеха и обсъждаха една току-що излязла пиеса на младия Шницлер^[1]. Ана бе разпоредила да се отнасят с особено внимание към нейните момчета. В крайна сметка те бяха утрешните клиенти, желателно беше отсега да се приобщят към този дом.

Погледът й попадна върху един студент близо до „нейните“ момчета. Той пишеше съсредоточено, заобиколен от книги.

Ана отиде при него. Винсент Захариас скочи на крака, смутен от интереса на шефката. Младежът нямаше благородническа титла, нито пък произхождаше от някоя вила на Рингщрасе. Беше евреин от Прага.

— Прилежен както винаги, господин Захариас! Сигурно скоро трябва да предадете докторската си работа?

— През есента, любезна госпожо Захер — с чешки акцент отвърна той.

Ана Захер даде знак на Вагнер да се приближи.

— Донесете на бъдещия господин адвокат нещо за укрепване на тялото и душата.

Винсент Захариас понечи да протестира, но тя го възпря.

— Вие имате кредит като всичките ми момчета — отсече с тон, нетърпящ възражения.

В този момент влезе Юлиус Шустер с жена си и сина си. Възнамеряваше да отпразнува независимостта на Ана. Пред очите на обществото! Каква възбуждаща игра…

Ана Захер ги пресрещна и се усмихна любезно на съпругата, Ана Шустер. По ирония на съдбата двете жени носеха еднакви имена.

— Добре дошли!

Ана Шустер отвърна на поздрава с изкуствена усмивка. Известно й беше възхищението на мъжа й към вдовицата, която вече ръководеше собствена фирма. И макар да ставаше въпрос за делови взаимоотношения, тя с непогрешимия инстинкт на жена чувстваше, че това е само половината истина.

Юлиус Шустер младши, в униформа на лейтенант, се поклони напето.

— С жена ми бихме искали да видим какво предлага кухнята под вашето вещо ръководство — каза Шустер старши и задържа ръката на Ана една идея по-дълго от необходимото.

— С удоволствие. — Ана Захер повика Вагнер. — Настанете управителя на барон Ротшилд и съпругата му на най-добрата ни маса.

Внезапно от стаичката на портиера долетяха гръмки, откъслечни фрази. Явно имаше проблем с някакъв гост. Човекът искаше да разговаря лично с господин директора.

Ана отиде да види какво става.

— Аз съм госпожа Захер. Как мога да помогна?

— Ще прощавате, ама искам да говоря с господин директора — енергично настоя мъжът.

— Да, заповядайте, какво ще желаете?

— Казах, че търся господаря, директора — заинати се гостът.

— Аз съм господарката тук — изчурулика тя. В момента, в който го изрече, се сля безвъзвратно с поста си. Да, тя беше господарят на този дом.