Родика Дьонерт
Хотел „Захер“ (18)

16

Заровете изтракаха силно в кожената чаша и се стовариха върху масата.

— Четири, пет, шест — броеше точките си Констанце. Беше в настроение, защото бе спечелила няколко пъти последователно и ограбила банката. — Следващ рунд! — агресивно извика тя. — Удвоявам залога си. Играете ли?

— Разбира се, че играем — отвърна Георг и от името на Марта. — Нали позволявате да ви поканя за моя сметка?

Марта отхвърли весело предложението му.

— В никакъв случай.

Констанце побърза да се намеси.

— Ако ти трябва кредит, Марта, обърни се към мен.

Марта, която искрено се забавляваше, сложи собствените си пари на масата.

Естественият начин, по който го направи, впечатли Георг.

— Виждам една жена, която умее да се грижи за себе си.

Констанце забеляза как погледите на двамата се срещнаха и тутакси изпита ревност. Но не от Марта, а от мъжа си. Георг не биваше да се сближава с Марта. Марта беше нейна приятелка, нейна съюзничка, нейна сродна душа. Констанце си спомни думите на Флора. И тя искаше да говори за всичко с новата си приятелка.

Хвърлянето на Марта беше слабо и несполучливо. Чашата премина в ръцете на Георг.

Изведнъж Констанце се хвана за корема. Прониза я внезапна болка, между краката й се стече вода и намокри пода. Тя пребледня.

Марта се уплаши от реакцията на приятелката си.

— Да не започват родилните болки? — попита тя. Констанце погледна надолу към локвата, образувала се между обувките й. Марта проследи погледа й.

— Акушерката, бързо! — извика тя на Георг, който продължаваше да подхвърля весело заровете.

Констанце затрака със зъби.

— Страх ме е.

Георг скочи на крака и понечи да я подкрепи, ала младата жена отблъсна мъжа си.

— Не ми трябваш точно сега, Траунщайн. — Тя се вкопчи в Марта и с паника в гласа замоли: — Остани! Остани с мен, Марта!

Още с влизането си Флора схвана ситуацията и помогна да изведат Констанце от салона и да я качат на горния етаж.

— Антон, кажете на кочияша да впрегне конете и да доведе акушерката и лекаря — провикна се Георг към прислужника. Човекът си плю на петите, а Георг остана да стои изумен насред хола на дома си.

 

 

Месинговото чукче на портала на входната врата чукаше силно и звънко.

Прислужникът се върна запъхтян, съобщи на Георг, че след минути кочияшът ще бъде готов за тръгване, и отново се втурна, този път, за да отвори входната врата.

— Господарят ти вкъщи ли си е? — попита Лехнер и вдигна шапка.

— Предупредили ли сте за идването си? — Слугата беше обигран в отпращането на неканени посетители. — Оставете визитката си. Моментът е крайно неподходящ.

Георг се провикна:

— Какво има? — и се приближи.

— Опитвам се да обясня на господина, че посещението му е ненавременно.

Но тъй като господарят му вече беше тук, слугата отстъпи от вратата.

С шапка в ръцете си Лехнер се поклони на Георг.

— Моите почитания, Ваше княжеско Височество. Казвам се Лехнер и съм полицейски инспектор от Виена. Моля най-учтиво да разговарям с Ваше княжеско Височество по един спешен въпрос.

Бидейки крайно тревожен и зашеметен, Георг дори не усети, че необявената поява на инспектора е лишена от каквото и да било уважение. Слугата щеше на драго сърце да го отпрати, ала сега вече беше късно за това.

— Заведете господина в кабинета ми — реши той и последва двамата мъже.

Марта, която заедно с прислужницата носеше гореща вода от кухнята към горния етаж, видя как Георг прекоси хола с някакъв непознат.

 

 

Пред вратата на кабинета си Георг освободи слугата с думите:

— И да ми съобщите, ако жена ми има нужда от мен.

Прислужникът се оттегли.

— Слушам ви — обърна се князът към Лехнер.

Последният въртеше в ръце шапката си. Погледът му се плъзна от глобуса към скиците на новото село върху статива и към картината на гол мъж на стената зад писалището. Неканеният посетител се поклони сервилно за пореден път и подзе:

— Ваша милост, пред себе си виждате един предан слуга на Негово Величество и на Ваше княжеско Височество. — Лехнер се наслаждаваше на ситуацията. — Не ми е приятно, Ваше Сиятелство, но става въпрос за… една работа, която… засяга вашата княжеска фамилия. — Тук Лехнер се запъна преднамерено.

Георг нямаше идея за какво може да става въпрос. Може би за връзката му с Ложата? Но този инспектор беше твърде дребна риба, за да има правото да предявява обвинения по този въпрос.

— Продължавайте — спокойно подкани той.

Лехнер отново се поклони.

— Разбира се. — Той се прокашля. — В дома на вашия високоблагороден баща, княз Фон Траунщайн, е работило момиче на име Софи.

Георг замълча. Разбира се, че помнеше Софи. Първата му любовна история.

— Забременяла е.

Всичката кръв на Георг се свлече в краката му.

— Омъжили я и родила момиченце. Мари. Мари Щадлер. — Лехнер замълча, за да подсили въздействието на думите си. — А сега детето е изчезнало безследно.

Георг не успя да направи друго, освен да остави Лехнер да продължи.

— Първоначално госпожа Щадлер искала да го запази за себе си. Нали вече е омъжена, а пастрокът е приел Мари като свое собствено дете. Но сега, когато се тревожи толкова много за момичето, тя ми се довери.

Лехнер погледна домакина право в очите и постигна каквото искаше — Георг се обърка.

— Да, и какво ви довери тя? — Веднага осъзна, че е трябвало да си замълчи.

Лехнер забави нарочно отговора си.

— Че вие сте истинският баща.

— Кой ви е възложил тази задача? — попита Георг, мъчейки се да запази самообладание.

— Съвестта ми и лоялността ми към Ваше княжеско Височество — угоднически заяви Лехнер.

— Но детето е живо, нали?

— Досега не се е появило сред ежедневните детски трупове в града. — Лехнер се наслаждаваше на ефекта от думите си, с които хвърляше в паника княза. — Но ако едно младо девойче попадне в онези съмнителни заведения… Понякога децата се появяват отново след години, занемарени по най-ужасяващ начин. — Полицаят премина в настъпление. — Както чувам, вие се интересувате от общественото благо, не сте равнодушен към обикновените хора. А тук става въпрос и за собствената ви плът и кръв.

Георг се втренчи в госта.

— По-добре аз да намеря момичето, вместо да оставим нещата на случайността, не смятате ли? — продължи да поддържа напрежението Лехнер. — Вашият личен интерес към решаването на въпроса би ми подействал насърчително.

Появи се слугата и съобщи:

— Лекарят е при жена ви, Ваше Сиятелство. — Георг кимна и му махна да си върви, след което стана и отиде при писалището.

— Тези пари ще използвате за търсене на детето!

Инспекторът не беше сънувал, че ще се стигне толкова далече.

Георг му написа чек.

— Сметнах за свой дълг да ви информирам. — Лехнер прибра чека.

В къщата се разнесе викът на Констанце.

— Ражда се наследник… Не желая да ви смущавам повече. — Неканеният гост се поклони и излезе. Отвън го чакаше слугата. Нахлупи доволно шапката си и си тръгна.

* * *

Констанце се бореше с все сили. Марта седеше на леглото, придържаше я през кръста и се бореше заедно с нея. Двете жени бяха плувнали в пот.

— Напъвай, напъвай силно, ей сега ще свърши — окуражаваше я приятелката й. Нова вълна от спазми връхлетя Констанце. Тя изстена от болка, заплака, напъна се, събра сили и даде всичко от себе си.

Акушерката пое новороденото.

— Момиченце е! Момиченце!

Констанце се отпусна в ръцете на Марта, която попи потта от лицето й.

— Ти успя — трогнато промълви тя.

Плачещото бебе беше изкъпано и повито. После акушерката подаде детето на Марта, може би искаше да пощади майката, а може би приятелката й се стори по-зряла и по-готова за дете. Така че Марта пое ревящото кърмаче, което се успокои в ръцете й. Констанце вдигна поглед към новородената си дъщеря и после към Марта. Не можеше ли винаги да бъде така — с приятелката до нея и с детето в ръцете й?

Георг влезе в стаята. Погледът му сновеше между Констанце и Марта, която люлееше дъщеря му. Гостенката се изправи и му подаде новороденото.

Той се вгледа в рожбата си. Малките ръчички бяха стиснати в юмручета, фината коса бе залепнала на главата, устата търсеше майката.

— Как ще я наречем? — Констанце погледна към Марта. Георг проследи погледа на жена си.

Марта отвърна спонтанно:

— Може би Роза? Има толкова красива розова кожа.

— Нека това да бъде нашата малка Роза — веднага се съгласи Констанце. Георг също хареса името.

— Досега в семейството ни не е имало Роза.

— Нали ще останеш още няколко дни, Марта? — с надежда попита приятелката й. Марта кимна утвърдително. После напусна стаята, за да остави двамата съпрузи да изживеят щастието си.

* * *

Касиопея^[1], небесното W, заедно с трите звездни пояса на Орион. Марта гледаше през телескопа, който беше до прозореца в салона. Навремето баща й й беше показал звездите, разказвайки съответните легенди.

Тя чу стъпки и отстъпи назад. Антон донесе бутилка шампанско и чаши. Миг след това се появи разтърсеният из основи Георг и съобщи, че Констанце искала да си почива. Той даде знак на слугата, че лично ще напълни чашите. Антон ги остави сами.

— Приемете моите най-сърдечни благопожелания! — възкликна еуфорично Марта, което никак не подхождаше на сдържания й характер. — Какъв божествен момент! Имате дъщеря!

Георг й подаде чаша, отиде до камината и добави дърва в огъня.

— Аз… Извинявайте… — запелтечи той. — Току-що научих, че съм имал още едно дете. — Обърна се отново към гостенката. — Също момиче. Трябва да е на единайсет или само на десет…

Марта се сети за непознатия, когото беше зърнала бегло на стълбището.

— Бях петнайсетгодишен, когато се влюбих в едно момиче. Тя беше няколко години по-голяма от мен. Софи. Служеше в дома ни. — Георг бе зарязал всякаква сдържаност. — Един ден тя изчезна. Казаха ми, че отишла да се грижи за болната си майка. Повече не се тревожих за нея. — Той не смееше да погледне Марта в очите. — Беше симпатия, първо увлечение, нищо повече. — И двамата замълчаха. — Ще трябва да призная детето…

Марта не знаеше дали да му отговори. Всичко, което би могла да каже, щеше да прозвучи като банална фраза.

Георг я погледна безпомощно:

— Или пък не?

* * *

Вюртнер донесе на Мари първо лачените обувки, а после и бялата рокля. И двете неща беше взел от гардероба на балета. И двете й бяха големи. Въпреки това тя се чувстваше като чудна красавица, като нещо специално, както я уверяваше отново и отново архиварят.

Дни наред се подготвяха за вечерта на премиерата. Следобед той излезе за пореден път и й купи панделката от магазина до хотела.

Дълго се бе колебала дали да помоли Вюртнер за това, но накрая копнежът й взе връх. Той не възрази — напротив, момичето усети, че мъжът изпълни желанието й на драго сърце.

Вюртнер я хвана за ръката и я поведе в мига, в който представлението започваше и сценичните работници и осветителите бяха заели местата си. Вървяха по безкрайни коридори и изкачваха разни стъпала, докато стигнаха по една дървена стълба до въженото скеле. Мари гледаше лачените си обувки и при всяка крачка наблюдаваше полюшването на бялата си рокля.

Увертюрата тъкмо бе свършила, когато най-сетне се настаниха криво-ляво със свити колене. Вюртнер огледа през бинокъла балконите в зрителната зала и прошепна:

— Ето ги и тях, всичките изискани господари. — Подаде бинокъла на Мари и я напътстваше, обяснявайки: — Ей там, вдясно, е ложата на граф Кински. Три ложи по-нататък е седнала княжеската фамилия Кюфщайн. А вляво, погледни, е ложата на Траунщайнови. Тази вечер там седи само старият княз.

Вюртнер наблюдаваше Мари, която обхождаше с бинокъла балконите. Погледът й се спря върху ложата на фамилията Траунщайн. Тя се вгледа в острия профил на княза. Изведнъж той обърна лице в нейна посока, сякаш бе усетил погледа й. Мари неволно потрепери от ужас. Побиха я тръпки.

— Снаха му, княгиня фон Траунщайн, била родила дете, дъщеря — прошепна Вюртнер. — А след представлението всички ще отидат в хотела на вечеря. Но ти, птиченце мое, вече няма да бършеш пода след тях.

Вюртнер насочи с показалец бинокъла в друга посока. И изведнъж Мари съзря императрицата, седнала в една странична ложа. Прикрила наполовина лицето си с ветрило, тя гледаше към сцената.

— Нейно Величество — опиянено прошепна Мари. — Но защо изглежда толкова тъжна? — Момичето пусна бинокъла.

Сериозността на въпроса обърка Вюртнер. Той взе бинокъла, но не можа да открие нищо подобно.

— Изглежда, както трябва да изглежда една императрица.

Мари грабна отново бинокъла. „Може би Сиси иска да умре“, помисли си момичето.

* * *

Единайсетгодишната Ани стоеше в салона на хотела и ревеше с цяло гърло. Ана се приближи забързано, хвана дъщеря си за ръката и я дръпна в кабинета си.

Там я разтърси хубавичко.

— Много добре знаеш, че не се прави така, Ана-Мария. Какво ще си помислят гостите?

Ани хълцаше сърцераздирателно и се мъчеше да си поеме дъх.

— Ани! Какво ти е? — Ана клекна пред детето, което не спираше да плаче. — Аненце?!

— Аз… не… мога… — през сълзи избъбри дъщеря й, сякаш бе обзета от огромна болка.

— За татко си ли плачеш?

Ани ревна още по-силно.

— Твоят татко ни изостави — каза Ана, изправи се и подаде носна кърпа на дъщеря си. Ани се изсекна.

— Какво ме гледаш, сякаш мога да променя нещо! — Ана Захер седна на стола за посетители пред писалището си. Беше крайно изтощена. — Сега татко ти е в друг свят, където сигурно му е по-добре. — Тя притегли детето към себе си и го прегърна. — Тази заран ми дадоха разрешителното, така че можем да останем тук и да продължа да работя. И аз ще продължа, Аненце. Ще превърна хотела в място, за което говорят всички. „Хотел дьо лʼОпера“ ли? Твърде неопределено звучи. Ще го нарека хотел „Захер“. — И с патос повтори: — Хотел „Захер“ — домът на Австрия!

Ани погледна с недоверие майка си, която продължи да говори въодушевено.

— И като се прочуем надлъж и шир, ти ще се сдобиеш с изискан съпруг и ще се омъжиш в добро семейство.

Ани обви с ръце врата на майка си.

— Искам завинаги да остана при теб. — Момиченцето се изпълни с ужас при мисълта, че някога ще стане голяма жена като майка си.

— Ама моля ти се, Аненце, един ден и ти ще искаш да имаш деца и мъж. — Ана отмести ръцете на дъщеря си. — А сега двете ще отидем при Вагнер да ти сервира тортичка.

Детето моментално забрави за болката си.

— С бита сметана и горещ шоколад!

 

 

След като настани дъщеря си на един фотьойл и даде указания на Вагнер, Ана видя Георг фон Траунщайн да влиза забързано в хотела. Мимоходом той даде на Йохан писмо с най-добри пожелания от Флора.

— Винаги сте добре дошли в имението „Траунщайн“, Йохан.

Прислужникът благодари и пъхна писмото в нагръдния джоб на сакото си. Нямаше търпение да го прочете по-късно на спокойствие.

Ана Захер се насочи към госта.

— Сърдечни благопожелания за раждането на дъщеря ви, Ваше Сиятелство. Надявам се, че съпругата ви е добре?

— Благодаря, уважаема госпожо. — Георг целуна въздуха над ръката й. — Трябва да говоря с баща си.

— Той вечеря с другите господа. Позволете да ви придружа.

Запътиха се към сепаретата.

— Както разбрах, са ви дали разрешителното? — По усмивката й Георг позна, че слуховете са верни. — Поздравявам ви.

— Впрочем, от този миг вие се храните и живеете в хотел „Захер“ — гордо оповести Ана.

— За мен е удоволствие — учтиво отвърна Георг.

Влязоха в едно от по-големите сепарета, където старият Траунщайн се хранеше с приятелите си. Компанията вече беше стигнала до десерта.

Върху коленете на княз Фон Ердмансдорф седеше момиче от балета. Отдясно и отляво колежките й усилено флиртуваха с другите господа.

— Не думай, значи в Операта имало призрак? — Граф Фон Кюфен, също дългогодишен приятел на стария Траунщайн, потупа една балеринка по бузата.

— Ами да! — кокетно отвърна тя и се престори на страшно уплашена. — Взел ми е роклята.

— А пък на Тамара й изчезнаха обувките — потвърди приятелката й. — Понякога го чуваме да пее.

— Сякаш е елф.

— Трябва да го хванат и да го затворят. — Трите момичета потрепериха пресилено от ужас.

Йозеф фон Траунщайн забеляза сина си, ядоса се, задето го смущават, и гневно се изправи.

— Какво има пък сега?

Ана Захер отвори вратата към съседното помещение.

— Тук ще сте необезпокоявани. — Тя остави двамата мъже насаме.

 

 

Баща и син не се бяха виждали от няколко седмици. Старият бе предпочел да остане във Виена, докато Марта гостуваше в имението.

— Разбрах, че е момиче. Добре ли е Щанцерл?

— Внучката ти се казва Роза — хладно отвърна Георг.

— Щанцерл е млада и плодовита, ще те дари и със синове — безразлично подхвърли старият и повтори: — И така, кое е толкова спешно?

— Софи! Софи Щадлер!

Старият княз погледна сина си с недоумение.

— Не си е тръгнала доброволно. Ти си я изгонил от дома ни.

Траунщайн проумя. Тонът му се изостри.

— Ти се радвай, че навремето се справих с тая работа без излишен шум.

— Ще поема своята отговорност — възрази Георг.

— За някакво незаконно дете? Което може би не е живо? — Лицето на стареца почервеня от гняв. Защо изобщо спореше със сина си? Той се извърна да си върви.

Георг му препречи пътя.

— Знаеш ли нещо за Мари?

Князът се изсмя студено.

— Защо трябва да придавам важност на някаква си малка пачавра, излязла от калта?

— Защото е моя дъщеря!

— Не се надувай! Някакво си копеле!

— Какво знаеш за момичето? — Георг потискаше с мъка гнева си. Баща му се изплъзна и се върна при приятелите си. Вратата зад него се хлопна.

В Георг се бореха срам и гняв. Как мразеше той самодоволното поведение на баща си, жестовете, които трябваше да изразяват непогрешимост. В действителност старият миришеше лошо, всичко в него се разлагаше. Единствено титлата и името му придаваха някаква власт.

 

 

Дни по-късно пред въглищарския двор на Щадлерови спря карета. Антон, прислужникът на Траунщайнови, позвъни на вратата. След доста време Софи Щадлер отвори. Тримата й сина се бутаха на вратата, за да зърнат изискания гост.

Антон й подаде плик.

— Възложено ми е да ви предавам всеки месец по един такъв плик.

Колко беше отслабнала! Той я помнеше още от периода, когато прислужваше в имението „Траунщайн“.

Софи не го погледна. Времето, прекарано там, се криеше зад стена от болка. В един момент тя се бе отказала да мисли за него.

Антон се върна в каретата. Съдбата на Софи го трогна. В същото време се радваше за себе си — мястото му беше сигурно, погрижил се бе за старините си. Конете дръпнаха напред, каретата се върна в по-добрите улици на града.

Момчетата настояха майка им да отвори плика. Софи намери в него банкнота с толкова голяма стойност, каквато не бе виждала никога. Ала тези пари нямаше да заместят загубата на Мари, помисли майката и горчилката отново се надигна. Тя беше виновна. Не биваше да отстъпва пред сина на княза. Наказанието, което получаваше сега за чувствата си от онова време, беше повече от справедливо. Но защо Мари? Та тя беше невинна. Софи поклати глава, унесена в разговор със себе си. Усети как сърцето й се преобърна, призля й.

Момчетата гледаха уплашено майка си. Най-малкият се разплака.

 

 

Щадлер се прибра, беше развозил въглищата за деня. Лицето му бе покрито с черен прах, впил се в порите му.

— Виж, тате, какво даде на мама един изискан господин — възбудено се развикаха синовете му.

Щадлер взе банкнотата от ръцете на обърканата си жена. Останали без дъх, момчетата разказаха за госта — не различаваха княз от лакей.

— За Мари е — замаяно изрече Софи.

Щадлер кимна. Пъхна банкнотата в портфейла си и го прибра във вътрешния джоб на якето си.

Софи свали супата от печката и раздаде хляба.