Родика Дьонерт
Хотел „Захер“ (17)

15

Инспектор Лехнер — междувременно той беше повишен — прекарваше по-голямата част от седмицата с другите инспектори, приведен над служебни книжа. Винаги, когато му бе възможно, напускаше канцеларията, проследяваше донесенията, оглеждаше местопрестъпленията или се смесваше с простолюдието, за да разбере какво говорят и мислят хората. Беше видял безброй мъртъвци, бе залавял убийци, бе разтървавал побойници и бе разкривал измами.

Освен това Лехнер продължаваше да души по случая „Мари Щадлер“. Трупът на момичето така и не бе открит. „Хотел дьо л’Опера“ беше сред най-реномираните заведения в града. Тук идваше половината дворец, най-важните мъже на Хабсбургската империя, тук се правеше политика и се преговаряше за бъдещето на Европа.

Лехнер се отвращаваше от аристократите.

Навремето баща му, Алоис Лехнер, изискваше от сина си послушание и подмазвачество, а и сам живееше по същия начин. Момчето го презираше. Всяка плесница, всеки пердах, който целеше да го пречупи, постигаше точно обратното. Синът започна да мрази — отначало баща си, а после благородниците. Той ненавиждаше двора с неговите закостенели ритуали. Ненавиждаше лакеите, които се изхранваха на гърба на императора. Ненавиждаше цялата уморена Виена с евреите, унгарците, чехите, италианците, сърбите, румънците, рутените^[1], галицийците^[2], бохемите, учените, студентите и търсачите на щастие, прииждащи от изостаналите си родни страни с надеждата за някоя троха в бурно развиващия се град.

* * *

Лехнер влезе във въглищарския двор и огледа порутената къщурка. От комина на перачницата до нея излизаше дим. Щадлер и синовете му товареха въглища на една каруца. Докато бащата ринеше с мощни движения, момчетата — на шест и седем години — събираха изпадналите от лопатата въглища в една кошница и ги връщаха обратно на купчината. Двамата бяха боси, а лицата им — целите черни от въглищния прах.

Лехнер се приближи.

— Помози Бог, трябва да говоря с жена ви.

Щадлер позна инспектора и се провикна към перачницата:

— Софи!

След малко на вратата се появи Софи Щадлер с двегодишно момченце на ръце.

— Помози Бог! — повдигна шапка Лехнер.

— Помози Бог, господин инспекторе! — Момченцето в ръцете й се разрева.

— Трябва да обсъдя нещо с вас.

— Да не би да имате следа? — с надежда попита Софи.

— И така може да се каже. Бих искал да си поговоря с вас, госпожо Щадлер — ловко се измъкна той.

Влязоха в къщата.

Щадлер се загледа подире им. Той не харесваше инспектора. Какво толкова можеше да им донесе?