Родика Дьонерт
Хотел „Захер“ (16)

14

Бяха в парка. Седнала на една пейка, Марта четеше първите страници на Констанциния разказ.

Княгинята стоеше, облегната на едно дърво, и наблюдаваше гостенката си. Лекият ветрец донасяше семенца на глухарче. Слънцето трептеше между листата на дърветата.

Марта обърна последната страница. Констанце не можеше да издържа повече:

— Разбира се, не е толкова хубаво като от истински писател — изтърси тя.

— Как продължава нататък? — попита Марта. Констанце бе съчинила историйка за ангел, който съпровождал една млада жена, почти дете, през първите месеци на брака й, и я закрилял от превъзходството на мъжа.

Бременната вдигна недоумяващо рамене.

— Разбирам едва когато седна да пиша. — Тя погледна неуверено Марта. — Това погрешно ли е?

Гостенката поклати усмихнато глава.

— Максимилиан прави най-напред концепция. — Тя се замисли как се измъчваше мъжът й със структурата на бъдещата си творба, как, преди изобщо да напише първата дума, търсеше дълбокия смисъл на това, което искаше да опише. — Макс пише чак когато познава съвсем точно своята история.

Констанце беше впечатлена.

— Сигурно така е по-добре. — Тя седна на пейката до Марта. — Когато гледам празния лист, аз чувам историята, сякаш някой ми я разказва, и просто я записвам.

Марта се изненада. Досега не беше чувала писател да говори така. Сигурно всеки работеше по свой си начин, ала дисциплината и усилията май бяха общи за всички. Откакто живееше с Максимилиан, тя добре знаеше, че писането може да се превърне в мъчение. А сега една млада жена в напреднала бременност й обясняваше обратното.

— Значи смяташ, че трябва да продължа, Марта? — с надежда попита Констанце.

Марта кимна, ала преди да продължат обсъжданията, от къщата дотича Флора и още преди да е стигнала до тях, извика:

— Негово Сиятелство пристигна!

— Идваме веднага! — Княгинята хвана ръцете на Марта и прошепна: — Нито дума на Траунщайн, че пиша. Да си остане наша тайна, Марта. Чуваш ли?

Марта направи жест на съгласие. Констанце я целуна екзалтирано.

Георг тъкмо бе слязъл от каретата, когато от парка рамо до рамо се зададоха Констанце и Марта. Той целуна жена си по челото и се възхити на корема й.

— Как носиш това чудо, мила моя?

После се обърна радостно към Марта.

— Благодаря ви, че приехте нашата покана, госпожо Адерхолд. — Той се поклони и целуна въздуха над ръката й. — Пътят от Берлин дотук е дълъг.

— Моля, наричайте ме Марта, иначе става прекалено официално.

Със собственически жест Констанце хвана приятелката си под ръка и тримата влязоха в къщата.

Констанце седеше в стаята си за ръкоделие. Беше избутала всичко настрани. Пред нея се мъдреше купчина синя хартия за писма, на която продължаваше да пише историята за ангела пазител. Когато мина да вземе жена си за храна, Георг намери вратата й заключена.

Малко по-късно тримата седяха около голямата маса в трапезарията. Констанце водеше разговора. Самата тя почти не ядеше.

— Траунщайн мрази задълженията си във Виена и Ишъл^[1]. Лично аз не бих имала нищо против малко разнообразие… Обаче… — тя обхвана демонстративно корема си и направи драматична физиономия.

Георг не обичаше жена му да говори за неговите планове.

— Времето ми е запълнено с грижи за моите земи и за работниците — възрази той.

— Негово Сиятелство мечтае за имение, което да се свърже с околните земи — продължи с остър тон Констанце.

Марта игнорира напрежението между съпрузите.

— Какво значи това? Извинете ме, но аз съм градско дете — попита тя.

Георг забеляза искрения й интерес.

— Пропастите между класите трябва да бъдат запълнени. Искам да постигнем такъв начин на живот, при който всеки да може да извади най-доброто от себе си. Което се отнася и за земята. Не може само да садим и да събираме реколтата, трябва и да подхранваме почвата — въодушевено обясни той.

Възторгът му направи силно впечатление на Марта.

— Траунщайн има куп модерни идеи. Баща му дори го упреква във франкмасонство.

Гостенката погледна с изненада Георг.

Той замълча. За него политическите амбиции бяха свещени. Те не бяха тема за разговор на маса. Още по-малко пък искаше да ги излага пред младата си съпруга. Затова смени темата и заразпитва Марта за издателството и за живота й в Берлин.

Любовта седеше на перваза на прозореца. Лятно време пътуваше много, никъде не й се налагаше да се задържа дълго. Връзките се създаваха по-бързо, отколкото през хладните сезони. Затова сега тя можеше да отдели повече време да наблюдава тези трима души. Гледаше бременната жена и съпруга й. Между тях седеше издателката от Берлин, без сама да осъзнава какъв ефект има върху двамата. Ала Марта разцъфтяваше видимо и се чувстваше по-свободна, отколкото когато беше близо до мъжа си. Любовта мислеше и за него. Той беше четвъртият.