Родика Дьонерт
Хотел „Захер“ (15)

13

Издателство „Адерхолд“ се намираше в промишлен двор, заобиколен от червено-кафяви тухлени стени. По средата на малкото пространство растеше кестен. Младото дръвче май беше решило един ден да превземе целия двор, ала в онова лято на 1893 година листата му още се брояха.

Марта и Максимилиан бяха използвали изминалите месеци, за да обзаведат издателството си. Менинг, когото бяха получили „в наследство“ заедно с печатницата, чакаше най-после да започне работа. Седмици наред той се бе занимавал с печатарската машина: разглоби я, подмени износените части и използва огромно количество смазка. После разглоби наборните каси, почисти оловните букви и отново ги подреди по местата им. А сега седеше, ядеше сандвичи, четеше вестник и чакаше.

Две стаи по-нататък Максимилиан седеше по риза на бюрото си. Нахвърли няколко реда, остана недоволен, смачка листа, метна го в кошчето за боклук и започна отначало. Тази процедура се повтаряше многократно. Единственото, което му се удаваше все по-добре, беше хвърлянето на хартиеното топче. Чувстваше се жалък. Колкото повече се мъчеше да напише поне половин страница, която да има смисъл, а в най-добрия случай да се запази трайно, толкова по-малко се получаваше текстът му. След часове на безрезултатна дейност той най-сетне реши да се захване с четенето на изпратените текстове. Марта го беше помолила за това — искаше заедно да решат какво става за публикуване.

— Добър ден, Менинг. — Марта се връщаше от покупки. Тя изпитваше истинско удоволствие от обзавеждането на помещенията с всичко, което й се струваше необходимо за безпроблемното протичане на издателската дейност и за създаването на творческа атмосфера.

Менинг се надигна от дървената табуретка и свали каскета си.

— Добър да е, госпожо Адерхолд! Та значи, аз съм готов. — Този поздрав се беше превърнал във всекидневен ритуал.

— Чудесно! — с привидна безгрижност възкликна Марта, а на изпълнения с очакване поглед на печатаря отговори: — Дайте ни още малко време!

— Ама наистина ли няма хич нищо? Че то подът ви е покрит с разказчета. — Менинг имаше повече от петнайсет години опит в печатарството и разсъждаваше прагматично.

— Още подреждаме. — Така младата жена обясни нерешителността си; надяваше се, че романът на Максимилиан ще бъде първата им книга. — А мъжът ми се труди усърдно — дяволито додаде тя.

— Това го чух — долетя от кабинета гласът на Максимилиан, който реагираше подчертано небрежно на затруднената си ситуация.

Менинг заговори и на двамата:

— Скачайте в студената вода! Няма смисъл да чакате късмета. Човек трябва да хване съдбата си за рогата, да я яхне и да запердаши през огъня.

Марта се засмя.

— Вие сте поет, Менинг. Защо не пробвате да пишете?

— Оставете тая работа, госпожо Адерхолд, мен ме бива повече в практическите неща.

— И правилно! — весело кимна Марта.

Печатарят въздъхна:

— В такъв случай ще поддържам в готовност печатницата, все е някакво занимание.

— Един ден ще си мечтаете за сегашните спокойни времена. Веднъж да започнем, как само ще пердашим през огъня! — В отлично настроение, младата жена подмина препълненото кошче за боклук и целуна Максимилиан.

Менинг оставаше скептичен. Как ли щеше да продължи тая работа с издателството?

— Е, докато ми плащат… — промърмори под нос той, нахлупи си каскета, доля си кафе от тенекиената кана и захвана вестника отначало. Нямаше да е прилично просто да си отиде вкъщи.

Марта остави покупките.

— Дърводелецът смята идущата седмица да започне с рафтовете. — Тя пристъпи към една от голите стени. — Тук ще бъдат подредени твоите книги — Адерхолд, Максимилиан!

Той се зарази от въодушевлението й.

— Ще напълня цяла лавица!

— А критиците ще бъдат във възторг. — Марта започна да кръжи игриво около мъжа си и заговори с носовия глас на литературен критик: — „Господин Адерхолд, в най-новата си книга вие описвате…“

Максимилиан подхвана в същия тон:

— „… една голяма любов. Откъде черпите познанията си за тези чувства?“ — Той хвана Марта за раменете, погледна я в очите и нежно изрече: „Моята жена ме извисява до тези чувства“.

За миг съмненията му изчезнаха, той се почувства свободен и независим.

— Впрочем, имаме поща от Австрия — каза Марта, след като се откъснаха един от друг, и извади писмо от джоба на палтото си.

— Аха, малкото Сиятелство. — Максимилиан седна отново на мястото си и запали цигара.

— Настоява най-после да ги посетим в имението „Траунщайн“ — поясни тя, докато си събличаше палтото, и започна да разопакова покупките.

— Наистина много упорита персона. — Максимилиан поклати развеселено глава и отново се наведе над листовете си.

Вече няколко пъти Адерхолдови бяха отказвали на Констанце. Основаването на издателството бе погълнало цялото им внимание. Но вече беше лято. Марта изпитваше желание да напусне града и да замине на почивка.

— Може след това да прекараме няколко дни във Виена — предложи тя, макар да знаеше, че Максимилиан няма да се впусне в толкова дълго пътуване, докато не нахвърли книгата си поне в груб вариант.

Така и стана.

— Ти отиди — решително каза той, — а мен ме остави да се пържа тук, докато измътя нещо наистина добро.

Той се приведе над листовете и отново захвана да пише ентусиазирано. Потънала в мисли, младата жена докосна колието от майка си и си забрани да изпитва съмнения.

* * *

Марта се наслаждаваше на пътуването през летния ландшафт.

На гарата в Линц я беше посрещнала карета с герба на фамилията Траунщайн. Констанце бе поръчала на кочияша да й предаде, че много искала да дойде с него, но за жалост не можела да напуска дома си предвид напредналата си бременност.

Ръкописът, който Марта възнамеряваше да редактира по време на пътуването, почиваше на скута й. Беше пъхнала молив между страниците и наблюдаваше променящия се пейзаж през прозорците на каретата. Изведнъж, без никакъв преход, равнините станаха хълмисти. Само след няколко минути пътуване зейнаха пропасти, които изчезнаха също толкова бързо. Горите изглеждаха безкрайни и девствени. Преминаваха през малки селца, чиито къщи се бяха сраснали с оборите.

Замъкът на Траунщайнови с огромния си чифлик се гушеше в падина. Над кулата се вееше синьото знаме със семейния герб — двуглав лешояд.

 

 

Бременната Констанце посрещна Марта на външното стълбище.

— Как се радвам! — задъхано произнесе тя. Детето, с което Марта се беше запознала в кафенето, се бе превърнало в млада жена. Двете се прегърнаха спонтанно.

— Мъжът ми се извинява, но работи върху новия си роман — обясни гостенката отсъствието на Максимилиан.

— А пък моят е още в „Хофбург“ — радостно възкликна Констанце, хвана я за ръката и я затегли по стълбите.

Марта долови неподправената сърдечност, която излъчваше Констанце и която я обгръщаше като фино, искрящо було.

Прислугата се беше строила пред входната врата на замъка. Марта се изненада да види Флора.

— Убедих госпожа Захер да ми я преотстъпи. — Констанце даде знак на Флора да ги последва, продължавайки да дърдори неуморно. — Стаята ви е в края на коридора на втория етаж. За щастие успях да обзаведа изцяло етажа. — Тя сложи ръка на корема си. — Не ми се мисли как щях да живея в това положение сред старите боклуци. — И скочи към следващата тема, без да прекъсва словесния поток. — Разбира се, ще ви дам назаем Флора, докато сте тук. Антон, погрижи се за багажа! — заповяда тя на прислужника и продължи да крачи с Марта нагоре по стълбите, което явно й костваше значителни усилия.

Стаята, дадена на Марта за пребиваването й, беше голяма и светла.

— Надявам се, че ще останете дълго? — Констанце със задоволство отбеляза, че гостенката беше впечатлена. — Хайде да си говорим на „ти“! — Тя протегна ръка към Марта. — Като приятелки, които се познават от детинство, нали?

Гостенката пое малката крехка ръка и се почувства много по-стара.

— Наричай ме Марта!

— А ти мен — Констанце! — Домакинята раздруса възторжено Мартината ръка. — На вечеря ще пием шампанско. А сега се освежете… освежи.

Тя повика Флора. Марта се възпротиви.

— Отлично ще се справя и сама.

Ала Констанце не приемаше отказ.

— Флора, ще глезиш госпожа Адерхолд така, че госпожа Захер да пребледнее от завист.

Флора направи реверанс и се зае веднага да разопакова куфара на Марта. Всякакъв протест беше безсмислен.

 

 

По-късно двете жени седяха една срещу друга на дългата маса в трапезарията. Бяха стигнали до десерта. Прислужникът доля шампанско на гостенката. Констанце се беше ограничила с една-единствена чаша.

Марта се радваше на новата обстановка, на дистанцирането от собствения си живот, което можеше да изживее тук.

— Ти ми написа толкова хубави писма — обърна се тя към Констанце.

— На теб мога да пиша хубави писма, защото знам, че можеш хубаво да четеш. — Бременната жена се усмихна с благодарност за признанието, после стана сериозна. — Какво да прави човек тук, освен да пише? — Отрезвена от тази мисъл, тя бутна настрана десерта си, който почти не бе докоснала. — Моят мъж иска да напълни къщата с деца.

Марта се вгледа в княгинята, седнала край дългата маса. Над нея висяха ловните трофеи, от дива коза до елен — шестак. Череп до череп.

Констанце забеляза погледа й и недоволството от собствения й живот се засили.

— Добре ти е на теб, свободна си. Основаваш издателство, пътешестваш сама — каза на гостенката си тя.

— И аз не съм толкова свободна, нали в крайна сметка нося отговорност за нашите пари и за бизнеса.

Констанце беше впечатлена, но не пожела да влезе в положението на Марта.

— Ако баща ми беше жив, щях да го помоля да ми отпусне още няколко години свобода. — Бременната жена кимна оптимистично, сякаш това наистина беше възможно. — Майка ми искаше да ме предаде в сигурни ръце. Тя живее в манастир и е посветила живота си изцяло на нашия Господ Бог. — Очите на Констанце потъмняха. Без преход тя чукна празната си чаша от шампанско в Мартината и весело констатира: — Ние сме нещастни жени, а всички ни завиждат.

Пийнаха още.

— Обаче когато пиша, мога да се преобразявам, да влизам в чужда кожа, да живея чужд живот. Влюбвам се, развеждам се. Почти всеки ден пиша по малко. — Констанце се хвана за корема. — То мърда! — Тя взе ръката на Марта и я сложи до своята. — Акушерката казва, че ще е скоро! — Мислите й прелитаха като пеперуди от цвят на цвят.

Марта усети помръдването на детето.

— Може ли да прочета нещо? — попита тя и тъй като Констанце се забави с отговора, додаде: — Нещо написано от теб, имам предвид.

Констанце я погледна с искрено учудване.

— От мен?

Марта кимна. Издателката в нея се бе събудила.

* * *

Флора среса с четка косата на княгинята и я сплете на плитка за през нощта. Констанце съзерцаваше замислено образа си в огледалото.

— Ти имаш ли си приятелка, Флора?

— Да, Ваше Сиятелство, но не съм я виждала повече от година.

— Откъде разбра, че сте приятелки?

Камериерката се замисли.

— Можем да си говорим за всичко.

Констанце се изненада.

— За всичко ли? — Никога досега не беше споделяла с някого най-интимните си мисли или чувства.

 

 

Констанце беше единствено дете на своите родители. Майка й страдаше от брачния живот. Измъчвана от пристъпи на мигрена и депресии, тя прекарваше повечето време в леглото.

Нейният съпруг, Ищван Наги-Карой, беше пълна противоположност — бликащ от жизненост, деловит и предприемчив. С характерната си прозорливост бе закупил обширни парцели около Будапеща. Няколко години по-късно градът беше започнал да се разраства, цената на земята се бе уголемила многократно, а с нея и богатството му.

Констанце се беше метнала на баща си — наследила бе неговия лек характер, а той изпълняваше всяко нейно желание.

Малко след шестнайсетия й рожден ден баща й умря от сърдечен удар по време на пикник край езерото Балатон, изтегнат в шезлонга, с чаша червено вино в ръка. Констанце започна да пише стихове и разкази на синята му хартия за писма, за да се пребори някак със самотата.

В края на траурната година майката на Констанце изведнъж се събуди за живот, огледа състоянието и потърси брачен посредник за дъщеря си. Измежду многото кандидати изборът падна върху Георг Мария фон Траунщайн. От поколения тази фамилия принадлежеше към виенския двор. Констанце щеше да заеме мястото си като придворна дама на императрицата. И така, малко след седемнайсетия си рожден ден, Констанце Наги-Карой се омъжи за Георг Мария фон Траунщайн.