Родика Дьонерт
Хотел „Захер“ (14)

12

Първите месеци на вдовството останаха зад гърба на Ана. В завещанието си мъжът й се беше погрижил за нея и децата и бе разпоредил за делата на хотела и на семейството да носят отговорност адвокатът и назначен от него управител. Свекър й имаше правото да взема решения, докато пребиваваше във Виена.

Ана възнамеряваше твърдо да си сътрудничи със стария господин, докато насочи в правилно русло собствените си интереси. Решенията на институциите обаче се бавеха. Неясната ситуация опъваше нервите й. Кредиторите и доставчиците се страхуваха за парите си и настояваха да им се плаща навреме. Управлението ангажираше всичките сили на Ана, а имаше и три деца, които искаха внимание и топлота. Неуморно работеше до късна нощ, стремейки се да не изпуска нищо от погледа си. Заспеше ли най-после, често се събуждаше след няколко часа, обляна в пот. Страховете, че може да не се справи, че ще й откажат разрешителното или че няма да запази качеството си като дворцов доставчик, крадяха от съня й. Ана се въртеше в леглото, в четири и половина трябваше отново да е събрала сили за цял един нов ден.

Щом станеше и изпиеше първото си кафе, страховете й отстъпваха. Не защото потискаше съмненията, а защото приемаше предизвикателствата.

 

 

Персоналът се беше събрал за сутрешна проверка. Ана Захер обхождаше със зорките си очи редицата на своите служители. Майр придружаваше шефката, проверяваше чистотата на ръцете и ноктите, яките на ризите, престилките и ръкавиците.

Службата за надзор над хотелиерството и ресторантьорството беше предупредила да очакват проверка от страна на вещи лица, които щяха да се появят всяка минута.

— Членовете на комисията ще надничат във всички кьошета. Ако поискат, може да огледат и всяка стая поотделно. Искам да нямат никакви рекламации. Абсолютно никакви! — строго заповяда на хората си Ана. — Ерцхерцог Ото е направил резервация, сепаре номер пет, както винаги. В сепаре номер две ще вечеря английският посланик. На работа! — завърши словото си тя.

Хората й се разотидоха пъргаво по местата си.

— Йохан, Флора, трябва да говоря с вас. — Ана им даде знак да я последват в кабинета й.

Флора погледна Йохан. Да не би да беше сбъркала нещо? Да не би поведението й да не се бе понравило на шефката? В подобни случаи госпожа Захер можеше да бъде безпощадна.

— Става въпрос за предложение на младия княз Фон Траунщайн. Той ме моли да изпратя Флора в имението „Траунщайн“ — подхвана речта си Ана, същевременно преглеждайки пощата, натрупана на бюрото й.

Флора въздъхна с облекчение. Нямаше да я мъмрят.

— Ще получаваш добри пари, Флора — продължи шефката. — Споразумях се с Негово Сиятелство да ти направи договор за две години. След това ще си свободна и можеш да се върнеш тук.

Йохан не се сдържа.

— Нали не искаш да ходиш в имението „Траунщайн“! — обърна се към любимата си той.

Ана Захер кръстоса поглед със своя разносвач на куфари.

— Знам, че планирате да се ожените.

Флора промълви неуверено:

— Да…

— Правя го и за княз Фон Траунщайн, и за вас. Не ми е лесно да се лиша от една работлива камериерка. — Ана Захер нямаше време за дискусии. — Младата княгиня трябва да идва редовно в двореца, така че ще можете да се виждате тук. — Тя се изправи, потупа Йохан по рамото и напусна кабинета. Нека двамата да имат малко време да осмислят новината.

Флора и Йохан бяха изпаднали в неловка ситуация. По лицето на любимата си младият мъж позна, че предложението й е харесало.

— Флора? — попита уплашено той.

— Виж какво, нали не разполагаме с никакви пари, а леля ти няма да ти даде нещо просто ей така. — Младата жена се мъчеше да скрие гузната си съвест заради факта че офертата я бе зарадвала. — Като стана лична камериерка, няма да чистя мръсотиите на чужди хора.

— Но аз те обичам, не мога да живея толкова дълго без теб.

— И аз те обичам. Точно затова ще издържа — решително заяви Флора. Помисли си за леглата, които застилаше всеки ден, за нощните гърнета на гостите на хотела и за мръсотията и бъркотията, която оставяха след себе си. Бъдещето й вещаеше досег с копринени платове, със скъпоценните бижута и труфила на княгинята. Любопитна беше да види замъка и неговите стаи, нали в крайна сметка беше имала възможност да се възхити на плановете за обновяването му. Във фантазиите й замъкът „Траунщайн“ беше символ на приказен дворец, управляван от княгиня с добро сърце.

* * *

Както винаги Красивия Ото^[1] вдигаше тупурдия във вестибюла, с гръмкия си глас стряскаше и строяваше всички наред. Ана се притече на помощ на Майр и придружи ерцхерцог Ото фон Хабсбург, племенник на императора, до сепарето му. Той беше снажен мъж на около трийсет и пет и не бе придирчив в нито едно отношение.

Вагнер, както винаги на поста си, отвори вратата към дискретната трапезария, където беше сервирано за осем души.

— Скоро ли ще дойдат гостите, Ваше Височество? — учтиво попита Ана.

Ерцхерцогът се засмя добродушно и в същия миг като по поръчка се появи Мици, една балеринка от Операта. Беше ходила да се пооправи в дамската тоалетна.

— О, мила госпожо… Гладна съм като вълк и искам от всичко по много — изгука тя. Ерцхерцогът прегърна любовницата си през ханша.

— Вълкът тук съм аз!

— Значи не очаквате други гости? — с професионален тон се осведоми Ана.

— Моята хубавица яде за трима, а аз за шестима, така че липсват само още едни прибори, госпожо Захер — прогърмя ерцхерцогът.

— Чудесно, Ваше Височество. Ще наредя сервирането да започне веднага. — Ана даде знак на Вагнер. Разбираха се без думи. Той щете да държи под око това сепаре.

 

 

Едва Ана беше затворила вратата, когато се появи Майр с двамата господа от Службата за надзор над хотелите и ресторантите. Тя вече познаваше главния комисар. Малко след смъртта на Едуард го беше потърсила във връзка с молбата си за разрешително. Той се бе държал изключително надменно, а на запитването й беше отвърнал: „Знаете ли колко много хора се редят на опашка за разрешителни в този град? Пък и жена на всичкото отгоре!“.

Ана бе настояла на правото си да подаде молба, подписвайки формуляра с Госпожа Едуард Захер.

Вторият комисар беше значително по-млад, с високомерно изражение, и отговаряше за протокола.

От сепарето на ерцхерцога вече се носеха фриволни звуци, които трябваше да бъдат заглушени.

— Английският посланик и съпругата му ще пристигнат всеки момент. — Ана се обърна с висок, заповеднически тон към Вагнер; заедно с двама помощник-келнери той носеше отрупани с предястия подноси.

— Твърде добре, госпожо — също толкова гръмко отвърна Вагнер и насочи помощник-келнерите така умело, че да закрият входа на сепарето.

Ана заговори любезно на двамата комисари.

— Може би господата ще пожелаят да хвърлят поглед в тази стая, за да добият представа.

Майр им се усмихна най-учтиво и с готовност отвори вратата към сепарето, в което тази вечер щеше да се храни посланикът. Пред очите им се разкри идеално подредена трапезария.

Ана знаеше, че нейният портиер, както и тя самата, се надява да няма повече шумове от Номер пет.

— Ще продължим обиколката си с кухнята — реши най-после главният комисар.

— Моля, заповядайте — любезно отвърна тя и едва се сдържа да не направи припрян жест, с който би издала безпокойството си. Напълно овладяно даде знак на господата да я последват.

 

 

— Смяна на караула! — Франц Захер влезе в стаята и прекъсна камериерката, която четеше на трите деца книжка с приказките на Братя Грим.

Свекърът беше заминал за дълъг уикенд в Баден, а сега се връщаше в отлично разположение на духа. Едуард младши скочи, втурна се към дядо си и притисна глава към хълбока му. Франц го погали по тила и му разроши косата.

— Аз ще остана при децата. Вие вървете да си вършите работата. — Той не беше преминал на „ти“, както синът му обикновено се обръщаше към служителите си. Смяташе се за гост в този дом. Камериерката направи реверанс и излезе.

Франц седна в креслото и посегна към книгата, за да продължи четенето, ала децата не искаха да се развличат с приказки — имаха си други грижи. Тревожеха се от напрегнатото състояние на майка си. Ани се изправи и приглади роклята си. През последните седмици това дете беше станало много сериозно и изпитваше удоволствие единствено от храната.

— Надявам се комисарите да решат, че трябва да се изнесем оттук — убедено изрече малката.

— Ани, в момента майка ви прави всичко, за да продължи! — изненада се Франц.

— Ако останем тук, мама никога вече няма да бъде с нас — отвърна Ани.

Преди Франц Захер да обмисли това послание, дойде втора офанзива — този път от Едуард младши.

— Може би ще се ожениш за мама, а, дядо?

— Женил съм се вече два пъти. — Франц Захер затвори книгата с приказките. — Освен това май съм възстар.

Малчуганът не се отказваше.

— И какво стана с жените ти?

— Аз съм вдовец, както майка ви е вдовица. — Под изпитателните погледи на децата той изведнъж се почувства като Рицаря Синята брада. Дори Франциска, която винаги беше заета единствено със себе си, следеше внимателно разговора.

— Вдовец и вдовица, пасва си отлично — изтърси Едуард младши, а Ани добави:

— И мама пак ще бъде малко по-мила с нас.

Погледът на Франц Захер се спря на огледалото над канапето. Той се стегна. Хич не изглеждаше зле, както седеше тук сред децата.

— Тъй, а сега ще вземем файтон и ще се разходим из града. — Децата нададоха ликуващи викове — Едуард и Франциска ентусиазирано, Ани по-сдържано. Тя разгада предложението на дядо им да се забавляват като това, което беше — маневра за отвличане на вниманието. Никога нямаше да бъде както преди, когато беше жив татко им. Може би трябваше да го последва отвъд, вместо да се надява на по-добри времена?

Франц Захер проследи погледа на Ани към съседната стая, където бе умрял баща й.

* * *

Ана седеше на писалището си, затрупано с документи. Чувстваше се неспособна да се справи дори с едно-единствено писмо. В края на този лудешки ден съпругата на английския посланик беше припаднала точно когато изглеждаше, че обиколката с двамата комисари е приключила благополучно. Леко бе преминал дори един доста подъл тест: главният комисар поиска салфетка и я постави пред ключалката на кухненската врата, а колегата му духна върху нея откъм другата страна.

— Номер, който обичат да използват във войската — прошепна Майр на Ана. Двамата затаиха дъх. Салфетката остана безупречно бяла.

— Господа! Нима смятате, че министрите на Негово Величество биха се хранили при нас, ако има опасност разни вредни паразити да ги шпионират през ключалката? — протестира на висок глас Майр.

— Само да знаехте какви работи виждаме всеки ден — отвърна по-младият комисар. Личеше му колко се надява да протоколира някаква нередност.

Обаче не — нямаше за какво да се хванат.

И после това! Заведението им не беше публичен дом. Макар сепаретата да приканваха към интимно уединение, персоналът знаеше как да се справя и да избягва скандали. Всички имаха богат опит в дискретността.

Обаче ерцхерцогът беше неудържим. Когато не му сервираха достатъчно бързо поредната бутилка шампанско, той изскочи от сепарето си само по препасана с ремък сабя.

— Става ми горещо, като няма шампанско — изрева, извади сабята и я размаха под носа на Майр, който се мъчеше да ограничи щетите.

Английската лейди и посланикът тъкмо бяха пристигнали на вечеря и попаднаха в разгара на суматохата около голия ерцхерцог.

— Шокиращо! — промълви госпожата и припадна в ръцете на Майр.

Размахващият сабя ерцхерцог, гол и пиян, се беше изтъпанчил точно пред господата от надзорната служба. Откъм сепарето Мици квичеше от радост и зовеше другаря си за нови игри.

Ту горещи, ту студени вълни обливаха Ана, докато си мислеше за този инцидент и за евентуалните последствия от него. Свекър й дойде и седна на стола за посетители срещу нея. Тя изглеждаше уморена — и може би именно затова той забеляза красотата й.

— Няма да те обесят за тази случка, Ана. В крайна сметка става въпрос за Негово Императорско Височество, ерцхерцог Ото Австрийски.

Ана кимна, макар да не беше много убедена. Франц сложи ръка върху нейната. По тялото му се разля топлина. Той се уплаши и се прокашля. Искаше да заговори за внуците и за копнежа им по пълноценно семейство.

Докато пътуваше с файтона, заобиколен от децата, Франц си бе припомнил емоциите от своята младост и се беше почувствал свеж както едно време. Изведнъж идеята да води семеен живот и да бъде като баща на своите внуци престана да му се струва толкова абсурдна. Че защо не? Кой изискваше от него да прекарва дните си в Баден като старец и с всяка разходка да се приближава с още един километър към смъртта? Съдбата още веднъж му предлагаше нова територия. Трябваше само да реши дали иска да пристъпи в нея. Франц Захер почувства кристално ясно, че решението е в негови ръце. И в ръцете на Ана, разбира се. Тя се изправи и приглади роклята си.

— Днес децата бяха послушни, Франц. Ще се кача да им пожелая лека нощ.

От вратата на кабинета си тя повика Вагнер.

— Донесете на свекър ми едно хубаво питие, Вагнер. — После погледна още веднъж назад към Франц. — Нали нямаш нищо против? — Той кимна усмихнат. Харесваше тази жена.