Родика Дьонерт
Хотел „Захер“ (13)

11

Златото не можело да се измие от пръста й. Малкото момиченце от бедно семейство, осиновено от Божията майка, пренебрегнало забраната, използвало ключето и влязло в тринайсетата стая. Там то видяло Светата Троица — Баща, Син и Светия Дух.

Изкушено от чудото, момиченцето поискало да се докосне до сиянието. Тогава пръстът му станал златен и се превърнал в издайнически знак за вината му. Така пишеше в книжката с приказките^[1].

Илюстрациите бяха богати на орнаменти. Косата на Дева Мария се сливаше с линиите на одеждите й и се свързваше с цветните клонки от външната страна на картината.

Всеки път Мари откриваше нови подробности.

Вюртнер й беше донесъл тази книга.

— Ти си една малка девица, птиченце мое, също като Божията майка, а аз ще се погрижа никой да не ти стори зло. — И строго додаде: — Упражнявай се да четеш, както умеят знатните люде. Няма да ти навреди.

Затова Мари четеше отново и отново приказката за бедното момиченце, осиновено от Дева Мария. Тази приказка хем я привличаше, хем я отблъскваше.

Вюртнер седеше приведен над пулта си. Седем дни от седмицата преписваше ноти, ставаше само да се нахрани. Мари вече познаваше гърба му по-добре от лицето. Сиво-кафявият жакет му беше възтесен. От лактите надолу носеше черни ръкавели.

Вюртнер усети погледа й.

— Нотите указват на всеки инструмент какво да прави.

Момичето се приближи и надзърна през рамото му.

— Всеки тон се подрежда до следващия както буквите в думата. — Той огледа почти запълнения нотен лист. — А думите образуват изречение. Така е и при музиката.

Мари би харесала нотния лист, ако харесваше мъжа, който го копираше. Засега обаче оставаше равнодушна към колелцата и чертичките, дъгите и указанията на италиански език.

— Гладна съм — промълви тя.

— Ще ядем по-късно. Седни и си напиши домашните.

Тя нямаше никакво желание за това.

— Да не би да предпочиташ пак да миеш подовете за благородните господари у госпожа Захер?

Мари вече бе проумяла, че никога повече няма да й се наложи да го прави. Размишляваше надълго и нашироко по въпроса, докато лежеше нощем на продъненото канапе в стаичката. Чудеше се също дали щеше да й е по-добре на въглищарския двор, където се блъскаше баща й, или в перачницата на майка й…

Мари продължаваше да обикаля безцелно архива и да прелиства безразборно оркестровите партии, подредени на масичките.

— Когато вземеш някоя партитура, после я оставяш точно на същото място — обади се Вюртнер от дъното на стаята.

Мари му се подигра беззвучно, повтаряйки маймунски думите му, и изпусна на пода една нотна тетрадка.

Вюртнер май не забеляза нищо. Тя вдигна тетрадката и отново я пусна да падне. В следващия миг беше на вратата и натискаше бравата. Досега не беше стигала толкова далече, без той да извика подире й. Тъкмо щеше да се промуши през полуотворената врата, когато чу гласа му:

— Да не би да изпусна нещо?

— Не — преспокойно отвърна тя.

Вече беше в коридора.

Операта тънеше в нощна тишина. Момичето се спря пред една стойка, отрупана със свежо изпрани костюми, и вдъхна миризмата на сапун. Внезапно я връхлетя толкова силна мъка по дома, че изплака. Ускори крачки и забърза по коридора, който сякаш нямаше край, с надеждата да намери някакви стълби, докато зърна желязна врата, различна от останалите. Натисна бравата. Заключено. Някакъв коридор се отклоняваше в друга посока. Мари тръгна по него. В дъното видя нова врата, затича се към нея, натисна бравата и чу гласове от улицата.

В този миг Вюртнер я сграбчи за рамото.

— Какво ще кажеш вкъщи, къде си била през всичкото това време? — Той я обърна към себе си. — А като съберат две и две, ще се сетят за мъртвия мъж. — Поведе я обратно по коридора, подтиквайки я нежно. — Аз ти спасих живота, Мари — настойчиво продължи той. — А сега се грижа да си на сигурно място, защитена от околния свят.

Усетил съпротивата на момичето, той трескаво мислеше как да спечели благосклонността й. Изведнъж му просветна.

— Нашата императрица ще дойде на премиерата на Фигаро — обяви с изкусителен глас.

Мари се оживи. Беше слушала да говорят за императрицата, колко била красива, пък и добра. Трябва да беше нещо като Светата Дева.

— Кой, Сиси? — Гласът й се пречупи от вълнение.

— Ако бъде послушно, моето птиченце ще види Сиси. С теб ще отидем на опера — тържествено заяви Вюртнер.

Той подаде ръка на Мари, тя я пое и двамата се отправиха към нотния архив.

По пътя Вюртнер се разфилософства:

— Малцина са тези, които разбират чудото на музиката. Ти го можеш, защото си нещо много, много специално.

Да! Тя беше такава, усещаше го, както усещаше и връзката си с приказката и с музиката, долитаща от сцената; тя умееше да се вживява дори в невидимите мелодии от нотните листове. А сега щеше даже да види императрицата.