Родика Дьонерт
Хотел „Захер“ (12)

10

Констанце току-що бе повърнала за пореден път. Прислужницата довтаса с кърпа.

— Бременна сте, Ваше Сиятелство.

— Бременна — уплашено повтори Констанце. Краката й се подкосиха от тази новина, та се наложи да седне.

— Да повикаме лекаря да потвърди.

— Не, никакви лекари. — Не искаше да вижда никого, искаше най-напред да се справи сама с мисълта.

— Съпругът ви ще бъде много щастлив. — Прислужницата се забавляваше с безпомощността на младата жена.

— Само да си посмяла да кажеш дори думичка на някого — заповяда отчаяната Констанце.

Жената излезе, без да я удостои с отговор. Беше присъствала на раждането на Георг и знаеше какво, кога и на кого да каже.

Констанце седеше на леглото. По лицето й се стичаха сълзи. Погледна през прозореца — завалял бе сняг. Отдалече долитаха изстрели. Свекър й беше на лов с приятелите си. Той не можеше да замести баща й, макар отначало да бе смятала така. Старият беше изтълкувал погрешно нуждата й от закрила и сега тя съжаляваше, задето му се бе доверила.

В камината гореше огън. Прислужниците чакаха младата господарка с борови клонки и разноцветни панделки. Констанце бе решила този следобед да украси къщата за Адвент — четвъртата неделя преди Коледа, ала вече бе загубила желание и само даде няколко указания с половин уста. Мислите й кръжаха около детето, което очакваше и което щеше завинаги да я прикове към живота в имението „Траунщайн“.

Замъкът беше мрачен. През последните седмици тя бе използвала времето и енергията си за горния етаж. В момента личните й помещения, семейната спалня и галерията се обновяваха и обзавеждаха по неин вкус. На долния етаж обаче беше тъмно, мебелите в салона и трапезарията бяха износени и тежки. По тапета над камините се очертаваха черни петна. Голяма част от стените бяха покрити с ламперия и окичени с ловни трофеи.

Две слугинчета от Бохемия^[1] подреждаха масата за вечеря. Щом видяха да се задава Констанце, те престанаха да бъбрят на родния си език, поздравиха с поклон княгинята и мълчаливо продължиха работата си. Констанце коригира разположението на една вилица спрямо чинията. Нямаше какво друго да прави. По-рано, като дете, бе очаквала с радост да стане господарка на голяма къща. Фантазираше си как прислугата ще изпълнява всяко нейно желание, как ще устройва празненства или ще се появява в блестящи тоалети на придворните балове. Ала сега, когато имаше възможност да изживее всичко това, радостта, кой знае защо, липсваше.

От трапезарията се влизаше в библиотека без прозорци. Рафтовете бяха препълнени със стари книги, надживели няколко поколения. Само кабинетът на мъжа й се различаваше от другите партерни помещения. Писалището се намираше пред голям прозорец, който гледаше право на юг, към огромния парк на имението. На писалището на Георг имаше ъгломер, моливи, листове хартия — и изписани, и празни. На стената висеше скица антипод на разпнатия Христос: гол мъж с разперени ръце сред кръгове и правоъгълници. Констанце възприемаше изображението като математическо уравнение. Тя отиде до глобуса в средата на помещението и го завъртя.

Не харесваше и тази стая. Тя я караше да изпитва ревност. Тук мъжът й обмисляше своите мечти. Тук той събуждаше за живот визиите си. Тук туптеше сърцето му.

 

 

— Каква радостна новина, мила моя! Надявам се да е момиче. — Георг, още по палто, нахълта с едри крачки в стаята, внасяйки студен зимен въздух. — Имаме време за момче. — Целуна я по челото и взе ръцете й. — Най-напред много момичета.

След него влезе прислужницата с доволна усмивка и помогна на господаря да си съблече палтото.

Констанце й хвърли възмутен поглед, който жената посрещна с достойнство и излезе, преметнала през ръка палтото на княза.

Сияещият от щастие Георг разгърна някаква скица.

— Идвам от селото. Там разговарях с архитекта и с нашия свещеник за модернизацията. — С помощта на скицата той й заобяснява ентусиазирано плановете си. — Тук ще построим училище. Къщата до него ще се ремонтира и в нея ще настаним лекар. И ще намерим жилище за акушерката.

Георг погледна възторжено жена си.

— Модерно село, Констанце! Може би и нашите деца ще ходят на училище там!

— Стига де, Траунщайн, как така — със селските деца?

Георг продължи оптимистично:

— Да видим как ще изглежда светът след пет-шест години.

Констанце хвана съпруга си за ръката, притегли го към канапето в салона. Искаше да се възползва от ситуацията.

— Ще ми направиш ли една услуга, Траунщайн?

— Всичко, каквото поискаш. — Той беше в добро настроение. Открай време мечтаеше да има сестра. Но Констанце беше повече от това. Тя бе неговата съпруга. Той беше сключил удачен брак.

— Искам при мен да дойде Флора от „Захер“. Тукашната прислужница е твърде стара.

Усмивката му угасна. Той беше лоялен към прислугата си.

— И противна! — додаде Констанце.

— Госпожа Захер няма да пусне момичето — възрази Георг.

— Именно! Това говори в полза на Флора. — Констанце се усмихна невинно. — Така няма да се чувствам толкова самотна, когато те няма. — Тя го погледна умолително.

Минутка тишина. После Георг се усмихна и тя разбра, че го е убедила.

— Но има и още нещо — игриво плесна с ръце младата жена.

— Какво, любима? — „Същинско дете е, не си знае мярката“, помисли той.

— Исках да помоля мъжа си за разрешение дали мога да поканя една приятелка?

Георг погледна изненадано жена си. Не му беше известно тя да има приятелки.

— Ти даже я познаваш.

Георг сви недоумяващо рамене.

— Марта Адерхолд от Берлин. Нали ти говорих за нея — намусено поясни Констанце, предполагайки, че мъжът й не е слушал внимателно възторжените й обяснения за берлинската издателка.

 

 

Разбира се, Георг си спомняше красивата жена, която крачеше самоуверено из фоайето на хотела.

— В такъв случай вероятно ще трябва от учтивост да поканим и съпруга й — делово отбеляза той.

Констанце изпита разочарование. Беше се надявала да прекара няколко дни само с Марта. Тъкмо понечи да изложи по-настоятелно желанието си, когато в къщата нахълтаха свекър й и неговата ловна компания. Мъжете бяха разгорещени, от палтата и куртките им се вдигаше пара.

— Разбрах, че имаме новини — провикна се невъздържано старият княз.

Констанце въздъхна — значи се беше разчуло.

— Надявам се да е момче. Така ще наваксам това, което пропуснах със сина си — обясни на приятелите си Йозеф фон Траунщайн и ги покани на масата.

Сам седна начело, Констанце и Георг се настаниха от двете му страни.

Докато тъпчеше салфетка под яката си, старият Траунщайн гълчеше сина си.

— Вместо да дойде на лов с нас, моят син напоследък се е амбицирал да закопае богатството ни в селските пясъци.

Георг запази спокойствие.

— Училището и медицинският пункт са обещани отдавна на хората.

— Обещанията са това, което означава тази дума: обещания! — намеси се княз Фон Ердмансдорф.

Йозеф фон Траунщайн се изсмя одобрително.

Ердмансдорф се почувства поощрен да продължи:

— Поданиците са благодарни на своя господар за сигурността, на която винаги могат да разчитат. Направи ги равни на себе си, и те ще започнат да ти противоречат.

— Този морален постулат е излязъл от мода — отбеляза Георг, мъчейки се да прозвучи небрежно.

— Не думайте! В такъв случай ще се позова на Хайне: Модите идват и си отиват — надменно отвърна Фон Ердмансдорф.

Георг си замълча и се зае с храната. Искаше му се да беше господар в този дом — щеше да ги изхвърли всичките до един.

— Чувам, че се опитвате да отстъпите на друг службата си като дворцов интендант на Негово Величество? — Както винаги при гостуванията си, Ердмансдорф упорито се стремеше да подкрепя стария си приятел Траунщайн в бламирането на неговия син.

— След смъртта на Рудолф дворецът се е превърнал в театрални кулиси. Нямам какво да правя там. Затова работя, където мога да променя нещо: тук, в нашите имения. — Георг понижи глас, за да овладее вълнението, което винаги го обземаше в тази компания.

Разговорът продължи все така, агресивният тон се запази, неприятно подсилван от изблици на язвителен смях.

 

 

Констанце не обръщаше внимание на обкръжението си. Обмисляше какво да напише в писмото до Марта Адерхолд, дали да спомене за бременността си? Радостното й чувство постепенно се смеси с тревогата, че Адерхолдови може да откажат.

След вечеря мъжете се оттеглиха да пушат в салона. Георг изпрати жена си до стълбите и й целуна ръка за лека нощ. Констанце се изкачи бързо в личните си покои. Радваше се най-сетне да бъде сама и тутакси заключи вратата, за да се отдаде изцяло на планове и мечти.

 

 

Йозеф фон Траунщайн пресрещна сина си. Другите мъже вече бяха отишли в библиотеката. Баща и син бяха на четири очи.

— Ставаш смешен, Георг.

— Учуден съм, че говориш за „нашето богатство“, татко. Парите, които харча, са си мои. — Георг едва сдържаше възмущението си.

— Тези пари са на жена ти. — Йозеф фон Траунщайн запали пура и издуха дима в лицето на сина си. — Ето ти един добър съвет! Излез на лов. Мъж, който не ходи на лов, все едно няма топки в гащите. Твоите селяндури ще те накарат да проумееш това — и не само те! — промърмори старият и си тръгна, загубил всякакъв интерес към своя син.

Георг се прибра в стаята си и заключи вратата. Тук цареше мир. Той седна на бюрото и се захвана за работа.

 

 

След смъртта на ерцхерцог Рудолф Георг се бе оттеглил в един вид вътрешна емиграция. Нямаше доверие в политиката на престолонаследника Франц Фердинанд. Племенникът на императора не притежаваше визионерската мощ на Рудолф, а предприемаше тактически ходове, ръководейки се твърде често от личните си интереси.

Георг бе решил да въведе ред в сферата, поверена му да управлява, и то такъв ред, какъвто би искал да се установи в цялата империя. Беше обсебен от идеята за взаимното уважение между хората, за хармонията на задружния живот. Не че искаше да премахне аристокрацията, напротив — това съсловие трябваше да зарази обществото с благородните си дела. Добродетелите ще се умножават, ако отделни личности увлекат останалите с добрите си постъпки. Георг вярваше в идеалите на франкмасоните и редовно посещаваше откритите заседания на ложата в Пресбург^[2]. Дейността на масоните беше забранена на австрийска земя. Ето защо те се бяха оттеглили в другите страни от Хабсбургската монархия и бяха основали ложи в крайграничните градове.