Родика Дьонерт
Хотел „Захер“ (11)

9

Пътната чанта тупна на калдъръма до една димяща конска фъшкия. Максимилиан се разплати с файтонджията, който ги бе докарал от гарата до дома им.

Берлин представляваше гигантска строителна площадка. Отвъд Дворцовия остров^[1] — в „Шарлотенбург“, „Мите“ и „Пренцлауер Берг“^[2], никнеха нови улици с многоетажни жилищни сгради и тесни задни дворове.

Адерхолдови обитаваха третия етаж на градска вила край река Шпрее, построена от бабата и дядото на Марта. Дядо й беше забогатял от търговията с платове, а състоянието му бе наследено от единствената му дъщеря — майката на Марта, Ела Блументал.

Марта нямаше търпение да се потопи отново в уютната атмосфера на жилището си и се надяваше Хедвиг да се е подготвила за пристигането им.

Файтонджията подаде чантата на Максимилиан.

— Какво има вътре, че тежи направо свински!

— Ами, свиня — със сериозно изражение отвърна Максимилиан и пое чантата.

— К’во, истина? Свинкя значи. Не е за вярване. — Човекът се хвана на въдицата — както и почти всеки, с когото се майтапеше Максимилиан.

— А ти как смяташ, човече? Мигар книги? Зимата ще е студена, така че един хубавичък шницел ще струва колкото кюлче злато — продължи да го занася Максимилиан на перфектен берлински диалект.

Марта направи знак на файтонджията да не взема цялата работа насериозно и посегна към едната дръжка на чантата, за да помогне на мъжа си, но той й отказа и с разкривено от усилие лице смени тона.

— Съсипвам си гърба само заради вас, любезна госпожо. — С едната си ръка отвори входната врата, а в другата държеше чантата, и с дълбок поклон произнесе носово на виенски: — Чест и почитания!

Файтонджията се качи на капрата, клатейки глава.

— Ама че работа! Книги, как пък не! Човекът рече „злато“ и сигур е тъй. — Камшикът изплющя, конете потеглиха.

Докато влачеше чантата към третия етаж, запъхтяният Максимилиан отбеляза, че макар да са самоуверени и да се стремят към самостоятелност, жените все още оставяли мъкненето на мъжете.

— Надявам се, че това няма да се промени никога — отвърна Марта. — Нали в крайна сметка трябва да запазим красотата си за вас. — Тя подхвана полата си, завъртя бедра и гордо-гордо тръгна нагоре пред мъжа си.

Прислужницата отвори още преди да са позвънили.

— Добър ден, Хедвиг! — Марта й подаде в движение ръчната си чанта и ръкавиците. Максимилиан пусна пътната чанта, пуфтейки, и оповести:

— Ето ни и нас, Хедвиг! Носим пълна торба с книги.

Марта отбеляза с благодарност благодатната топлина, която я лъхна от стаите. Бяха си у дома.

— Сега с жена ми ще си полегнем на канапето и ще изчетем всичко от чантата. — Той хвана Марта за ръката и я побутна към трапезарията. — Освен това ни се пие истинско кафе. Не с мляко, не дълго, а черно кафе! От прясно смлени зърна, с точното количество вода.

В радостта си Марта и Максимилиан не бяха забелязали, че Хедвиг напира да им каже нещо. А после вече беше късно.

От креслото в салона се надигна Артур Грюнщайн.

— Татко! — уплашено отстъпи назад Марта. — Защо не ми телеграфира?

— Телеграфирах ти, дете мое. — Грюнщайн посочи телеграмата, която лежеше непрочетена на бюфета. После се извърна към Максимилиан и го измери с поглед. — Значи това е мъжът, който има наглостта да се ожени за дъщеря ми? — Мощната фигура на Грюнщайн се приближи заплашително към младия мъж.

Марта се изпречи между тях.

— Татко, моля ти се, аз… — понечи да обясни тя.

Ала Грюнщайн не искаше обяснения, не и в този момент.

— Зад гърба на баща си — прогърмя той и избута настрана дъщеря си.

Максимилиан се овладя, представи се по коректния прусашки начин и подаде ръка на Мартиния баща.

— Зад гърба на баща си — повтори Грюнщайн, — че и без равин.

Той не пое ръката на зет си.

Това засегна болезнено Марта и тя се възбунтува по-рязко, отколкото й се искаше.

— Това си е моя работа, татко. Освен това ние сме атеисти.

— Доколкото знам, той — Грюнщайн посочи Максимилиан — е протестант. — Беше направил някои проучвания. Обърна се към дъщеря си. — Едно е да се омъжиш, без да продумаш нито дума, друго е обаче да ми напишеш писмо, в което искаш да ти изплатя наследството.

Марта възрази гузно.

— Просто те помолих, татко.

Артур Грюнщайн изостави темата, защото не искаше да се кара с дъщеря си, а целеше да предизвика този момък, Максимилиан Адерхолд.

— Можете ли да предложите дом на дъщеря ми? Цял живот да я носите на ръце? — строго попита той.

— Аз не смятам, че Марта е жена, която иска да я носят на ръце.

Грюнщайн се вторачи в младия мъж, сякаш се чудеше дали наистина вярва в това, което казва.

— Вие подценявате дъщеря си, господин Грюнщайн, ако смятате, че тя би допуснала да бъде зависима от мъж. Освен това ние следваме други идеали.

Марта съжали, че не беше предвидила да подготви Макс за първата среща с баща й, защото с приказките си мъжът й в момента рискуваше да развали всичко.

— Нека най-напред да закусим, татко. — В желанието си да разведри обстановката младата жена направи знак на Хедвиг. — С Макс сме пътували повече от два дни с влак.

Прислужницата забърза към кухнята.

Марта извади от бюфета бутилка портвайн и чаши и тайно кимна на Максимилиан, окуражавайки го да издържи.

Ала Грюнщайн не се отказваше току-тъй.

— Интересно ми е какво имате предвид с „други идеали“?

— С вашата дъщеря ще изградим издателство — отвърна Максимилиан самоуверено, доколкото му беше възможно. — Тъкмо се върнахме от Виена и Прага, където установихме многообещаващи контакти.

Марта подаде на баща си чаша портвайн.

Грюнщайн я гаврътна, без да вдигне наздравица.

Младата жена се мъчеше да запази трезва глава, да спечели баща си за идеята и да го завърти на пръста си. Беше усвоила тази стратегия от майка си, която неизменно бе побеждавала в разправиите с Артур Грюнщайн.

Докато Хедвиг подреждаше масата, а Грюнщайн пиеше втора и трета чаша портвайн, Марта разказваше за Виена и Прага и обясняваше плановете си. Щели да печатат млади литератори от столиците. Първоначалните инвестиции били приемливи. Ако някои от неизвестните автори се окажели открития, намерели своите читатели и се продавали добре, то печалбите щели да бъдат съществени.

Грюнщайн обаче не беше склонен да прояви интерес към детайлите на начинанието им и отново се обърна към зет си.

— Какъв опит имате в бизнеса с книги, млади човече?

— Никакъв. — Максимилиан вдигна подчертано небрежно голите си ръце. — Несъмнено ще трябва тепърва да го натрупам. — Чувстваше се като върнат в седми клас на класическата гимназия, когато учителят по математика го изваждаше на дъската пред всички съученици, защото беше обяснил погрешно Питагоровата теорема.

— Максимилиан ще пише сам част от книгите. — Марта се притече на помощ на мъжа си.

Изведнъж в стаята се възцари тишина. Грюнщайн проумя, че дъщеря му иска да води живота си върху нестабилната почва на творческата реализация. А той не можеше да направи нищо, освен да й предостави парите си за това. Подаде й безмълвно празната си чаша и тя му наля щедра доза.

— Е, в такъв случай… Мазел Тов^[3]! — суховато произнесе Грюнщайн и гаврътна на един дъх питието си.

 

 

Хедвиг отвори плъзгащата се врата към трапезарията. Масата беше сервирана. Ухаеше на кафе и на пържено. Марта грижливо завърза салфетка на гърдите на баща си, както правеше навремето майка й.

— Какъв аромат на пържени яйца и сланина! Хайде, татко, никога не си отказвал такава закуска! — изкусително го подкани тя. Докато подбутваше баща си към масата, тя хвърли на Максимилиан поглед, който казваше: Трябва да издържиш! Не го приемай твърде лично!

Разговорът на трапезата течеше мудно. Марта и баща й обсъждаха стари познати и новините от Бремен. Грюнщайн сподели, че през последните месеци реализирал добри сделки с чай от отвъдморските страни. Максимилиан мълчеше и се чувстваше излишен. Яде твърде много и запали цигара, въпреки че масата още не бе раздигната. Игнорира критичния поглед на Марта и се оттегли с обяснението, че искал да поработи.

 

 

След обилната закуска Марта бе увещала баща си да излязат на разходка. Отначало вървяха мълчаливо из „Тиргартен“. Ноемврийското слънце се показа иззад тънкото облачно покривало. Светлината беше приятно мека.

Макар да смяташе дъщеря си за умна и делова, Грюнщайн изобщо не беше във възторг от идеята й да основе издателство, най-малкото от финансова гледна точка. Не че имаше нещо против книгите — тъкмо обратното, самият той четеше много и с удоволствие. Съмняваше се обаче, че от тях може да се печелят пари.

Марта наруши мълчанието.

— По време на нашето пътуване проведохме полезни разговори, татко. Максимилиан умее да убеждава. Вече успя да спечели няколко писатели и те ни повериха ръкописите си, за да ги прегледаме.

— Да публикуваш далеч не означава, че ще продаваш добре. Малки издателства — с лопата да ги ринеш. Единствено големите процъфтяват.

— Само си представи, че пробием и книгите ни пожънат успех! — Марта хвана баща си за ръката. Така правеше още като малка, когато нещо й беше на сърцето.

Грюнщайн мълчеше, разкъсван от противоречиви чувства. Откакто бе получил писмото на дъщеря си, непрекъснато мислеше как да постави бъдещето й на здрава и надеждна основа. Вече се беше омъжила и той не можеше да върне часовника назад. Искаше обаче да е сигурен, ще тя ще бъде доволна и щастлива. Освен това в случая щяха да се инвестират негови пари — наследството на Марта, фундаментът на нейното съществуване.

— Отдавна можех да се оттегля на заслужен отдих, дете, но искам да се уверя, че си осигурена за цял живот, затова напоследък се захванах и с чаен бизнес. — Грюнщайн се прокашля — така се случваше винаги, когато се самозалъгваше. Истината беше, че той обичаше търговията с вносни стоки, най-вече от германските колонии^[4], така че работеше на първо място за удоволствие и едва на второ — за собственото си и Мартиното благосъстояние.

Марта схвана покашлянето му като израз на неодобрение.

— Винаги си се надявал, че ще се върна вкъщи и ще ми потърсиш мъж, който да продължи бизнеса ти — неохотно промълви тя.

Докато планираше сватбата си с Максимилиан, тя се бе оправдавала безкрайно във въображаеми разговори с баща си и с покойната си майка. Искаше да решава свободно. Всичко или нищо.

Грюнщайн беше наясно, че Максимилиан Адерхолд не е подходящ за дъщеря му. Това му казваше инстинктът. А опитът му казваше, че един нещастен мъж не може да направи никоя жена щастлива. Единствено може да я направи зависима.

— Родителите гледат с други очи на бъдещето на децата си. Те гледат с очите на любовта, която има за цел тяхното щастие и добруване. — Той сам усети старовремския патос, с който бяха пропити думите му.

— Но също и собственото си добруване — тутакси додаде Марта.

— Семейството си е семейство — отряза Грюнщайн.

Отново замълчаха и обиколиха езерото, където няколко патици се караха за трохите, които една бавачка хвърляше във водата за радост на повереното й невръстно момченце.

Марта реши да подхване нещата от друга страна.

— Макс е завършил право. Когато ми показа текстовете си, разбрах, че мястото му не е в съда. Там би му било тясно. Нещо напира да излезе от него.

— И затова искаш да му създадеш издателство?

— Кое му е грешното?

— Че правиш всичко за него. А той какво прави за теб?

Въпреки че не искаше да се впуска в подобен род разсъждения, Марта се почувства уязвена от бащините думи. Наистина ли беше важно Максимилиан да прави нещо за нея? Той беше тук. Четеше й на глас текстовете си. Шегуваше се. Тя се смееше с него. Той изпълваше живота й.

— Той ме обича — убедено изрече тя. — Не е ли по-важно какво правя аз? Когато съм с него, мога да работя, да изграждам собствения си бизнес, да насърчавам хора на изкуството.

— Мъжът трябва да се грижи за жена си, а не обратното — запъна се Грюнщайн. Съзнаваше колко уязвява дъщеря си, но трябваше да го каже. Не искаше после да се упреква, че е мълчал, когато все още е имал време да поправи нещата.

Марта измъкна ръката си от неговата и се отдалечи на няколко крачки.

Грюнщайн знаеше, че трябва да престане, преди да са се изпокарали. Затова я последва и отново завървяха един до друг.

— Майка би харесала Максимилиан — настоя на своето Марта.

Баща й най-после омекна.

— Тя би харесала идеята да започнеш собствен бизнес. Да, това би й харесало.

Младата жена изпита облекчение, задето баща й отстъпваше.

— А на теб харесва ли ти? — заумилква се тя.

Вместо отговор Грюнщайн се спря, бръкна в джоба на палтото си и извади малко пакетче, увито в копринена хартия. Подаде го с треперещи ръце на дъщеря си. Марта го отвори и извади верижка със син камък.

— Това е маминият лапис лазули^[5]! — трогна се тя.

Грюнщайн закачи верижката на врата й.

— Тя ми заповяда да ти го дам за сватбата.

— Мама никога не би ти заповядала каквото и да било — нежно изрече Марта. Как й се искаше баща й да приеме решението й, любовта й към Макс…

Грюнщайн обичаше твърде много дъщеря си, за да понесе задълго напрежението помежду им.

— Само да знаеше! — той стисна ръката й. — Точно затова се надявам да бъдеш… да бъдете толкова щастливи, колкото бяхме ние с майка ти.

Марта понечи да му благодари, но той я спря.

— Да не започнеш сега да ми обещаваш, че няма да прахосаш лекомислено парите! — Грюнщайн се изсекна. — И се благодари на майка си, задето изобщо търпя този Максимилиан Адерхолд редом с дъщеря ми.

Тя се притисна към бащината ръка. Отново минаха покрай езерото, където патиците продължаваха да спорят, покрай бавачката в спретната, простичка рокля, покрай малчугана, който вече се държеше като бъдещ глава на семейство. Слънцето беше дало най-доброто от себе си през този ноемврийски ден, сега избледня и се скри зад сгъстяващите се облаци.

* * *

Марта четеше, седнала на фотьойла до прозореца, и внимателно разрязваше страниците с ножче за отваряне на писма.

Макс пушеше и крачеше нервно напред-назад. Чувстваше се изтощен след посещението на тъста си. Изпитваше неувереност, най-вече заради верижката със син камък, която носеше жена му. Това семейно украшение, предавано по наследство, му демонстрираше, че не е от тяхната черга.

Максимилиан беше дете на пруски чиновник и на майка, напуснала него и баща му още когато бил съвсем малко момче. Той почти не я помнеше. Баща му не я споменаваше. Максимилиан бе отгледан от бавачка. Малко преди четиринайсетия му рожден ден тя му бе съобщила под секрет, че майка му била актриса. Броени седмици след сватбата бракът на родителите му се превърнал в катастрофа. „Майка ти просто трябваше да си тръгне, Максимилиан“, довери му жената. Това не го утешаваше. Той се вкопчи в желанието да постигне нещо голямо.

 

 

Марта продължи да разрязва спокойно страниците.

— Татко ни изненада. Трябваше да очаквам това и да се подготвим.

Най-после бе подхвърлила на мъжа си нещо, за което да се хване, и Максимилиан даде воля на гнева си.

— Искаш да кажеш, че е трябвало преди това да разпределим ролите и да репетираме пиесата?

— Може би. — Тя не се поддаде на настроението му. Вместо това посочи книгата на Фридрих Шпилхаген^[6] и цитира: „Когато писателят, изобщо човекът на изкуството, е откривател, създател на нещо ново, нещо небивало, което възниква единствено благодарение на него и което никога не би възникнало без него, то напълно в реда на нещата е да гледаме на този човек с боязън и страхопочитание като на богоизбран, надарен свише, вдъхновен и възпламеняващ; ако обаче той, напротив, просто намира нещо, което лежи пред очите на всички и което всеки би могъл да намери, стига да си направи труда да го потърси, като в това си начинание бива облагодетелстван колкото от късмета, толкова и от случайността, то ние можем в най-добрия случай да му завиждаме, но не и да му се възхищаваме“.

Максимилиан затвори книгата и прочете заглавието.

— Теория и техника на романа. Като не умееш да пишеш, изнамираш теорията на писането, господин Шпилхаген. — Той побутна книгата към Марта.

— Ах, Макс, престани да рисуваш всичко в черни краски — опита се да го въодушеви тя. — Просто преценявам каква ниша да намерим, за да постигнем печалби.

— Говориш като баща си.

— Искам да пишеш, без да мислиш за парите.

Ала Максимилиан се стремеше към конфликт.

— Нужно ми е доверие, Марта… Доверие! — В очите му трепкаше пламъче. — Как да създаде човек творбата, която се върти в главата му, след като разни изисквания я съсипват! На мен ми трябва спокойствие, за да се концентрирам. Обаче баща ти цъфва тук и ми отнема дъха, оказва ми натиск. А ти продължаваш по същия път, казвайки ми да не мисля за парите, да не се тревожа за нищо. Каква проява на… разбиране. — Гласът му се извисяваше и ставаше все по-гневен.

Марта, която никога не беше виждала Максимилиан в такова състояние, стана, остави книгата на масичката и сложи ножчето до нея.

— Ще се поразходя, за да те оставя на спокойствие. — Избухването му я изненада неприятно; тя осъзна, че се познаваха по-малко от година.

Младият мъж се опомни, когато жена му вече бе стигнала вратата.

— Извинявай, сигурен съм, че ме разбираш. Ти си единствената, която наистина знае как се чувствам — промълви той.

Тя запази дистанция. Последвалият изблик също беше нов за нея. Той я целуна, прегърна я силно. Тя надуши тютюна от сакото му, одеколона му за бръснене. Усети тялото му, което се притисна към нея. Осъзна онова, което ги разделяше. Той искаше да промени ситуацията чрез необуздан секс. Ала колкото повече се разпалваше, толкова по-малко успяваше да я увлече. Вдигна полата й и проникна в нея, сякаш можеше да получи удовлетворение само чрез нея и заедно с нея.