Родика Дьонерт
Хотел „Захер“ (10)

8

Откъм сцената долиташе музика. Вюртнер забърза по коридора към нотния архив. Пътьом го поздравиха двама сценични работници. Той отвърна бегло на поздрава и изчезна зад вратата си, която тутакси заключи отвътре.

Мари седеше на протърканото канапе в стаичката и прелистваше нотите, от които нищо не разбираше. Вюртнер й ги беше оставил, обещавайки да се върне скоро, нямало защо да се страхува. Удивително, но тя наистина не се страхуваше. За първи път в живота си имаше време само за себе си. Размишляваше много. Например, дали родителите й наистина я бяха продали. Търсеше в спомените си знаци, които да я насочат към истината, ала не намираше нищо. Нищо, което да говори в полза на родителите й, и нищо, което да говори в тяхна вреда. Понякога й се караха, понякога я хвалеха. Понякога я понатупваха. Мари понасяше боя. Протестираше само когато биеха малкия й брат. Та той едва бе проходил! Ако родителите й наистина я бяха продали, сега щяха да разполагат с пари. Може би най-после щяха да купят топли връхни дрешки на братята й? А пък майка й щеше да накупи от пазара толкова храна, че всички да се заситят. Веднъж баща й бе подметнал странна забележка: да бъдела доволна, че я третирал като собствената си плът и кръв. Майка й бе възразила тихо, без обаче да посмее да го погледне в очите.

Вюртнер отвори вратата на стаичката и вкара вътре количката си, покрита с карирана кухненска покривка. Отгоре й беше разположил парчето торта, изкусно драпирано в опаковъчна хартия.

— Торта „Захер“ — гордо й представи подаръка си той, — сигурно никога не си хапвала толкова хубаво нещо.

Мари не каза нищо.

— Само за теб е — примами я Вюртнер.

Момичето не реагира. Той взе металната вилица, отдели върха на парчето торта и го поднесе към устата й. Мари познаваше този аромат от пекарницата на хотела.

— И ти можеш да ядеш като изисканите хора — меко я подкани.

Мари отвори уста. Зарадван, архиварят пъхна вътре хапката. Тортата се разтопи на езика й и тя усети шоколада и конфитюра. Той й подаде вилицата. Тя я взе и започна да яде. По лицето й се стичаха сълзи. Ядеше парченце по парченце, трохичка по трохичка, докато хартията се опразни.

— Не е хубаво да си сам. — Вюртнер извади носна кърпа от джоба на панталона си и избърса сълзите й. — Но сега вече не сме сами, птиченце. Ти си моето малко птиченце, нали?

Мари усещаше сладостта върху езика си.

Отдалече се чу пеене.

Архиварят вдигна пръст по посока към музиката.

— Чуй това!

Мари се заслуша.

— Репетират Фигаро. — Мъжът се отдаде замечтано на мелодията. — Харесва ли ти музиката?

Мари не знаеше какво да каже. Беше в плен на шоколадовия вкус.

— Това е Моцарт — със страхопочитание обясни Вюртнер — Волфганг Амадеус Моцарт.

Мари преглътна слюнката си, която имаше вкус на шоколад.

— Моцарт е музицирал още от дете. Баща му го е научил.

Изпълнена с надежда, Мари попита:

— И той ли е тук?

— Кой, Волферл ли? Не, той е мъртъв.

Момичето се уплаши.

Вюртнер я успокои:

— Умрял е преди сто години. Но се е прочул с музиката си.

Той сгъна ловко бялата опаковъчна хартия, която още ухаеше на шоколад.

— Да ти обясня ли това-онова за музиката?

Мари кимна. Смяташе да остане още малко и после да се прибере у дома.

* * *

— Приключвайте преписката за момичето, Лехнер — каза главният инспектор на виенската криминална полиция на своя кандидат — аспирант. — Чест ви прави, че се отнесохте така сериозно към първата си задача, но в града има предостатъчно случаи, по които можете да се профилирате. — Той потупа младежа по рамото и си тръгна.

— Тъй вярно, господин главен инспектор. — Лехнер се поклони на гърба на началника си и мина покрай безбройните писалища, на които инспекторите пишеха докладите си, докато стигна в дъното — там, до стената, беше неговата масичка, където го чакаше Софи Щадлер, майката на Мари. Тъмните кръгове под очите й говореха за безсънни нощи и тревоги по дъщеря й.

— Здравейте, госпожо Щадлер — самоуверено поздрави Лехнер и седна насреща й. Майката го погледна с надежда. Сърце не му даваше да я разочарова, затова извади лист хартия.

— Колко често ходеше Мари на работа в „Захер“?

— Три пъти седмично. Понякога ми помага за прането. — Софи Щадлер се втренчи в листа, на който Лехнер записваше показанията й.

— Направило ли ви е впечатление някой да обръща по-специално внимание на детето?

Софи Щадлер поклати глава.

Лехнер се озърна, за да се увери, че никой не ги наблюдава.

— Някой от изисканите господа, може би?

Софи го погледна уплашено.

— За бога!

— Във всеки случай вашата Мари не е в никое от онези съмнителни заведения. Така че на първо време можете да сте спокойна, госпожо.

— Спокойна?! — промълви отчаяната майка.

Лехнер се сети за майка си, която също беше перачка и се трудеше неуморно, а децата й бяха всичко за нея, единственият смисъл в живота.

Той се стегна и подзе:

— Рождената дата на Мари?

Лехнер беше проследил дирята на изчезналото момиче и бе стигнал доста далече. Мъртвецът беше идентифициран като сводник, снабдяващ публичните домове най-вече с малолетни девойчета. Кандидат — аспирантът бе обиколил заведенията и събрал доста сведения, ала никъде не бе открил и следа от Мари. Беше разговарял с проститутки, които изявяваха готовност да си побъбрят с аспирант от криминалната полиция. Повечето от тези жени не одобряваха детската проституция, затова той повярва на уверенията, че Мари не е попадала в полезрението им.

На сутринта, когато трупът на сводника беше изнесен от мазето под негово наблюдение, младият полицай огледа местопрестъплението и извървя целия коридор до желязната врата, водеща към Операта. Тя беше заключена. Той не сметна за необходимо да нареди да я отключат или да разговаря с персонала на Операта. Твърде фиксиран бе върху обстоятелството, че мъртвият е бил сводник. Някои хора печелеха добри пари от ширещото се поверие, че сношението с девственица лекувало от коварния сифилис. Болестта върлуваше сред всички обществени слоеве на Виена, включително и във висшите кръгове. Лехнер беше сигурен, че именно тези мъже са достатъчно покварени, за да си купят непорочно девойче. Той обаче не вярваше, че те разчитаха сериозно да се излекуват по този начин от сифилиса. Та те посягаха на дете! Тази мисъл вбесяваше Лехнер. Той щеше да остане верен на случая, все едно какво очакваше началникът му от него.