Колийн Хувър
Най-доброто в теб (9)

Глава 9
Преди

С Джейсън се целуваме върху леглото ми.

Обвинявам Греъм за това.

Изобщо не бих поканила Джейсън в апартамента ми, ако не бях видяла Греъм. Ала по някаква причина срещата ни в ресторанта ме изпълни с… чувства. А после да го видя как целува по главата момичето, с което беше на среща, ме изпълни с ревност. И накрая, да го видя как улавя ръката й през масата, докато минавахме покрай тях, ме изпълни със съжаление.

Защо не му се обадих?

Трябваше да му се обадя.

— Куин — казва Джейсън. Допреди малко ме целуваше по шията, но сега е спрял. Гледа ме, а върху лицето му се четат цял куп неща, които не бих искала да видя точно сега. — Имаш ли презерватив?

Лъжа и казвам, че нямам.

— Съжалявам. Не очаквах да те поканя вкъщи тази вечер.

— Няма нищо. — Той отново доближава устни до шията ми. — Следващия път ще дойда подготвен.

Чувствам се гадно. Почти съм сигурна, че никога няма да правя секс с Джейсън. Сигурна съм, че след тази вечер той никога вече няма да дойде в апартамента ми. Още по-сигурна съм, че съм на път да го помоля да си върви. Не бях чак толкова сигурна преди вечеря. Но след като видях Греъм, осъзнавам какво би трябвало да е чувството от това, когато съм с някого. И начинът, по който се чувствам с Джейсън, бледнее в сравнение с начина, по който се чувствам в присъствието на Греъм.

Джейсън прошепва нещо недоловимо до шията ми. Пръстите му са плъзнали под блузата ми и са върху сутиена ми.

Слава богу, че звънецът иззвънява.

Бързо ставам от леглото.

— Вероятно е майка ми — казвам и си оправям дрехите. — Изчакай тук. Няма да се бавя.

Джейсън се изтяга по гръб и ме проследява с поглед, докато излизам от стаята. Отивам забързано до вратата, знаейки кой се надявам да е още преди да съм отворила. Въпреки това ахвам, когато поглеждам през шпионката.

Греъм стои на прага ми, загледан в краката си.

Притискам чело във вратата и затварям очи.

Какво прави тук?

Приглаждам блузата и косата си и отварям. Когато най-сетне заставам лице в лице с него, усещам, че ме обзема раздразнение от начина, по който се чувствам в присъствието му. Греъм дори не ме докосва, а аз го усещам навсякъде. Джейсън ме докосва навсякъде, а аз не го усещам никъде.

— Какво… — Думата, излязла от устата ми, е по-скоро дъх, отколкото глас. Прокашлям се и опитвам отново. — Какво правиш тук?

Греъм се усмихва леко и слага ръка на касата на вратата. Усмивката му и фактът, че дъвче дъвка, са две от най-еротичните неща, които съм виждала едновременно.

— Мислех, че това е планът.

Напълно съм объркана.

— Планът?

Засмива се вяло. А после накланя глава на една страна. И посочва зад мен, към апартамента ми.

— Мислех… — Посочва зад себе си, над рамото си. — В ресторанта. Онзи твой поглед… точно преди да си тръгнеш. Мислех, че ме каниш да дойда у вас.

Гласът му е по-силен, отколкото бих искала да бъде в този момент. Поглеждам през рамо, за да се уверя, че Джейсън не се е показал от спалнята. А после се опитвам да скрия Греъм от апартамента си, като пристъпвам малко по-напред от другата страна на вратата.

— Какъв поглед?

Очите на Греъм се присвиват леко.

— Не си ми отправила поглед?

Поклащам глава.

— Не съм ти отправила поглед. Дори не знам кой поглед казва „Хей, зарежи мадамата си и ела у нас тази вечер“.

Устните на Греъм се свиват в тънка черта и той свежда поглед към пода, с леко смутено изражение. Отново вдига очи, ала главата му си остава наведена.

— Той тук ли е? Онзи, с когото беше на среща?

Сега е мой ред да се смутя. Кимам. Греъм въздъхва и се обляга на касата на вратата.

— Леле. Разчетох нещата напълно погрешно.

Когато отново ме поглежда, забелязвам, че лявата половина на лицето му е зачервена. Пристъпвам по-близо и вдигам ръка към бузата му.

— Какво стана?

Той се усмихва и сваля ръката ми от бузата си. Не я пуска обаче. Не искам да го направи.

— Зашлевиха ме. Няма нищо. Заслужих си го.

И тогава го виждам. Отпечатък от ръка.

— Момичето, с което беше в ресторанта?

Той свива рамене.

— След станалото със Саша се зарекох да бъда напълно откровен във всеки аспект на връзките си от тук нататък. Джес… момичето, с което бях тази вечер… не го оцени.

— Какво й каза?

— Скъсах с нея. Казах й, че си падам по друго момиче. И че отивам в апартамента й, за да я видя.

— Защото това друго момиче уж ти било отправило поглед?

Той се усмихва.

— Така поне си помислих. — Прокарва палец по опакото на дланта ми, а после я пуска. — Е, Куин. Може би някой друг път.

Прави стъпка назад и аз имам чувството, че повлича със себе си всичките ми емоции, когато се обръща, за да си тръгне.

— Греъм — повиквам го и пристъпвам в коридора. Той се обръща и аз не съм сигурна дали няма да съжалявам за онова, което се каня да изрека, но ще съжалявам още повече, ако не го направя. — Върни се след петнайсет минути. Ще го разкарам.

Греъм ми отправя съвършена усмивка на благодарност, но преди да си тръгне, очите му се плъзват покрай мен. Към някого зад мен. Обръщам се и виждам Джейсън да стои на прага. Изглежда ядосан. И с основание.

Отваря вратата и излиза в коридора. Минава покрай Греъм, блъсвайки го с рамо. Греъм не помръдва, загледан в пода.

Чувствам се ужасно. Но ако не се беше случило по този начин, сама щях да го разкарам малко по-късно. Гадно е да те отблъснат, независимо по какъв начин.

Вратата към стълбището се затръшва; никой от нас не проговаря, докато слушаме как стъпките на Джейсън затихват. Когато вече не ги чуваме, Греъм вдига глава и среща очите ми.

— Все още ли имаш нужда от петнайсет минути?

Поклащам глава.

— Не.

Тръгва към мен, докато аз отстъпвам назад в апартамента. Задържам вратата отворена, уверена, че този път няма да си тръгне толкова бързо, колкото предишния. Когато влиза, затварям и се обръщам. Усмихва се, загледан в стената до главата ми. Проследявам погледа му до бележката, която ми остави преди шест месеца.

— Все още е тук.

Усмихвам се смутено.

— Щях да ти се обадя. Навярно.

Отлепя я от стената, сгъва я надве и я пъха в джоба си.

— След тази вечер няма да имаш нужда от нея. Ще се погрижа да запомниш номера ми наизуст, преди да си тръгна утре.

— Толкова ли си сигурен, че ще прекараш нощта тук?

Той прави уверена крачка към мен. Слага длан до главата ми, принуждавайки ме да се притисна до стената. Едва тогава осъзнавам защо го намирам толкова привлекателен.

То е, защото кара мен да се чувствам привлекателна. Начинът, по който ме гледа. Начинът, по който говори с мен. Не съм сигурна дали някой някога ме е карал да се чувствам толкова красива, колкото ме кара да се чувствам той, когато ме погледне. Сякаш трябва да впрегне цялата си воля, за да не ме целуне. Очите му падат върху устните ми. Привежда се толкова близо, че усещам миризмата на дъвката, която дъвче. Мента.

Искам да ме целуне. Искам да ме целуне дори по-силно, отколкото исках Джейсън да престане да ме целува. А това е много. Имам обаче чувството, че каквото и да е на път да започне между мен и Греъм, трябва да започне с пълна откровеност.

— Целунах Джейсън. По-рано. Преди ти да дойдеш.

Думите ми като че ли не го смущават.

— Досетих се.

Слагам ръце върху гърдите му.

— Аз просто… искам да целуна и теб. Но е странно, защото току-що целувах друг. Бих искала първо да си измия зъбите.

Греъм се смее. Обожавам смеха му. Привежда се към мен и опира чело до слепоочието ми, от което коленете ми омекват. Устните му са до ухото ми, когато прошепва:

— Побързай. Моля те.

Плъзвам се покрай него и се втурвам в банята. Отварям чекмеджето и вадя четката и пастата за зъби, сякаш се надпреварвам с времето. Ръцете ми треперят, докато изстисквам малко паста върху четката. Пускам водата и започвам да си търкам яростно зъбите. Тъкмо си четкам езика, когато поглеждам в огледалото и виждам Греъм да влиза в банята. Засмивам се на това колко е нелепо.

От шест месеца не бях целувала мъж. А сега отмивам бацилите на един тип, докато следващият си чака реда.

Греъм като че ли се наслаждава на нелепостта на момента толкова, колкото и аз. Обляга се на мивката до мен и гледа как плюя пастата в мивката. Изплаквам четката си за зъби, мятам я настрани и вземам една празна чаша. Напълвам я с вода и отпивам глътка, жабурейки се, докато не съм напълно сигурна, че устата ми е толкова чиста, колкото би могла да бъде. Изплювам водата и отпивам нова глътка. Този път просто я преглъщам, защото Греъм взема чашата от ръката ми и я оставя до мивката. Вади дъвката от устата си и я хвърля в кошчето за боклук, след което обвива другата си ръка около главата ми и дори не ме пита дали съм готова. Устата му се приближава до моята, уверена и нетърпелив, сякаш последните шейсет секунди на подготовка са били истинско мъчение. В мига, в който устните ни се докосват, усещането е сякаш жарава, тляла в продължение на шест дълги месеца, избухва в пламъци.

Изобщо не се хаби с бавна, въвеждаща целувка. Езикът му е в устата ми, сякаш е бил там безброй пъти и знае точно какво да прави. Завърта ме, докато не опирам гръб в мивката, след което ме повдига и ме слага да седна върху плота. Намества се между краката ми, сграбчва дупето ми с две ръце и ме притегля към себе си. Аз обвивам ръце около него, краката ми се сключват около кръста му. Опитвам да убедя себе си, че не съм прекарала целия си живот досега, без да подозирам, че съществуват подобни целувки.

Начинът, по който устните му се движат до моите, ме кара да поставям под съмнение уменията на всички мъже, дошли преди него.

Започва да отслабва натиска и аз се улавям, че го притеглям към себе си, защото не искам да спре. Ала той го прави. Бавно. С една последна, лека целувка в ъгълчето на устата ми, най-сетне се отдръпва.

— Леле — прошепвам. Отварям очи и виждам, че се взира в мен. Но не с благоговение, както го гледам аз. В изражението му има нещо видимо обезсърчено.

Поклаща бавно глава, очите му се присвиват.

— Не мога да повярвам, че не ми се обади. Бихме могли да се целуваме по този начин от месеци насам.

Думите му ме хващат неподготвена. Толкова, че се препъвам в своите, когато понечвам да му отговоря.

— Аз просто… предполагам си мислех, че да бъда с теб твърде много ще ми напомня за Итън. За всичко, което се случи онази нощ.

Той кима, сякаш разбира.

— Колко пъти си помисли за Итън, откакто ме видя в ресторанта тази вечер?

— Веднъж. Току-що.

— Добре. Защото аз не съм Итън.

Повдига ме и ме отнася до леглото. Слага ме върху него, а после се отдръпва и си сваля ризата. Не мисля, че някога съм докосвала кожа толкова гладка и опъната, и загоряла от слънцето. Греъм без риза е почти самото съвършенство.

— Харесва ми… — Посочвам към гърдите му и описвам кръг с пръст. — Тялото ти. Много е хубаво.

Той се смее и притиска коляно в матрака. Ляга до мен.

— Благодаря. Ала точно сега не можеш да имаш тялото ми. — Намества възглавницата под главата си, настанявайки се удобно. Повдигам се на лакът и се смръщвам насреща му.

— Защо не?

— Бързаме ли за някъде? Ще бъда тук цяла нощ.

Несъмнено се шегува. Особено след онази целувка.

— Е, какво се предполага да правим, докато чакаме? Да говорим?

Той се смее.

— Прозвуча така, сякаш разговорът с мен е най-ужасната идея на света.

— Ако говорим твърде дълго, преди да правим секс, може да открия у теб неща, които не харесвам. И тогава сексът няма да бъде толкова забавен.

Той се протяга и прибира косата зад ухото ми с усмивка.

— Или пък… може да откриеш, че сме създадени един за друг и тогава сексът ще бъде невероятен.

Има право.

Скръствам ръце върху възглавницата и отпускам глава върху тях, обръщайки се по корем.

— Да говорим тогава. Ти си пръв.

Греъм прокарва пръсти по ръката ми. Проследява белега на лакътя ми.

— Откъде го имаш?

— Със сестра ми се надбягвахме в къщата, когато бях на четиринайсет години. Не забелязах, че плъзгащата се стъклена врата е затворена, и минах през нея. Строших стъклото и се порязах на десетина места. Остана ми само този белег обаче.

— Проклятие.

— Ти имаш ли белези?

Греъм се понадига и ми посочва едно местенце върху ключицата си. Там има десетсантиметров белег. Изглежда така, сякаш е било наистина сериозно, когато се е наранил.

— Автомобилна катастрофа. — Идва по-близо и премята крак над моите. — Кой е любимият ти филм?

— Всичко от братя Коен. Любимият ми е „О, братко, къде си?“.

За миг ме гледа така, сякаш няма представа за какво му говоря. После обаче казва:

— Ние… си мислихме, че си жаба.

Смея се.

— По дяволите, сгащиха ни.

— Христос спасява, Джордж Нелсън отнема! — Сега вече и двамата се смеем. Моят смях завършва с въздишка, а после Греъм ми се усмихва оценяващо. — Виждаш ли? Харесваме един и същи филм. Сексът ще бъде невероятен.

Усмихвам се широко.

— Следващият въпрос.

— Назови нещо, което мразиш.

— Изневярата и повечето зеленчуци.

Греъм се смее.

— И какво, караш на пилешки крилца и пържени картофи?

— Обичам плодове. И домати. Но не си падам по нищо зелено. Опитах се да обикна зеленчуците, но миналата година най-сетне реших да приема факта, че ги мразя, и да вкарам полезни вещества в диетата си по друг начин.

— Обичаш ли физическите упражнения?

— Само в изключителни случаи — признавам си. — Приятно ми е да правя разни неща на открито, но не и еднообразни упражнения.

— Аз обичам да бягам. Помага ми да си проясня мислите. И обичам абсолютно всички зеленчуци, с изключение на доматите.

— Хм. Нещата не изглеждат добре, Греъм.

— Не, съвършено е. Ти ще ядеш всичките ми домати. Аз ще изяждам всички зеленчуци в чинията ти. Нищо няма да се прахоса. Подхождаме си съвършено.

Харесва ми начинът, по който гледа на нещата.

— Какво друго? Филмите и храната едва се докосват до повърхността.

— Бихме могли да говорим за политика и религия, но вероятно трябва да ги оставим за след като се влюбим.

Казва го толкова уверено, но и сякаш се шегува. Така или иначе, съм съгласна, че е най-добре да избягваме политиката и религията. Те водят до спорове дори когато хората са на едно мнение.

— Определено нямам нищо против да не ги закачаме.

Греъм улавя китката ми и я издърпва изпод главата ми. Преплита пръсти с моите и отпуска ръцете ни между нас. Опитвам се да не мисля твърде много за това колко сладко ми се струва.

— Кой е любимият ти празник? — пита ме.

— Всичките. Но имам особена слабост към Хелоуин.

— Не очаквах да кажеш точно това. Заради костюмите ли го харесваш, или заради десертите?

— И двете, но повече заради костюмите. Обичам да се маскирам.

— Кой е най-хубавият костюм, който си носила някога?

Замислям се за миг.

— Вероятно, когато с приятелките ми отидохме като Мили Ванили. Две от нас говориха през цялото време, докато другите две стояха пред нас и само си отваряха устите, уж повтаряйки всичко, което другите казваха.

Греъм се изтяга по гръб и се смее.

— Впечатляващо — признава, загледан в тавана.

— Ти маскираш ли се за Хелоуин?

— Нямам нищо против, но никога не съм го правил със Саша, защото тя винаги си обличаше нещо изтъркано и мръснишко. Порочна мажоретка. Порочна медицинска сестра. Порочна девица. — За миг прави пауза. — Не ме разбирай погрешно. Няма нищо лошо в това една жена да покаже онова, което си има, ако това иска. Просто Саша никога не поиска и аз да си облека костюм. Според мен искаше цялото внимание върху себе си и нямаше особено желание да отидем облечени като двойка.

— Това е ужасно. Толкова пропуснати възможности.

— Нали? Бих могъл да си облека мръснишки костюм на куотърбек.

— Е, ако все още си говорим, когато дойде Хелоуин, бихме могли да си облечем подхождащи си мръснишки костюми.

— Все още да си говорим? Куин, Хелоуин е след повече от два месеца. Дотогава на практика ще живеем заедно.

Аз въртя очи.

— Прекалено си уверен.

— Можеш да го наречеш и така.

— Повечето мъже настояват за секс от самото начало. Ала ти ми отказа през първата нощ и се появи след шест месеца само за да ми откажеш отново и да ме принудиш да водя разговор. Не съм сигурна дали не би трябвало да се притеснявам.

Греъм повдига вежди.

— Не ме вземай за нещо, което не съм. Обикновено съм навит на секс от самото начало, но двамата с теб имаме цяла вечност, за да стигнем дотам.

Виждам, че се шегува, по прекалено сериозното изражение, което се опитва да запази. Надигам се върху възглавницата и сбърчвам вежди.

— Със секса нямам проблем. Обвързването завинаги ми идва малко в повече.

Греъм плъзва ръка под мен и ме притегля към себе си, така че сега главата ми почива върху гърдите му.

— Както кажеш, Куин. Ако предпочиташ да се преструваме още няколко месеца, че не ме създадени един за друг, нямам нищо против. Страхотен актьор съм.

Смея се на сарказма му.

— Не съществува такова нещо като създадени един за друг.

— Знам — отвръща той. — Не сме създадени един за друг. Това е глупаво.

— Говоря сериозно.

— Аз също. Напълно сериозно.

— Ти си идиот.

Той притиска устни в косата ми и ме целува по главата.

— Коя дата е днес?

Това пък откъде дойде? Повдигам глава и го поглеждам.

— Осми август. Защо?

— Просто искам да съм сигурен, че никога няма да забравиш датата, в която вселената отново ни събра.

Отпускам глава върху него.

— Прекалено си настойчив. Вероятно ще ме отблъснеш с това.

Гърдите му се раздвижват от тих смях.

— Не, няма. Ще видиш. След десет години, на осми август, ще те претърколя в леглото ни в полунощ и ще прошепна „Нали ти казах“ в ухото ти.

— Толкова ли си дребнав?

— Най-дребнавият на света.

Аз се смея. Смея се много, докато говорим. Не знам колко дълго лежим така и си бъбрим, ала все още имам милион въпроси, когато започвам да се прозявам. Потискам го, защото да си приказвам с него е по-отпускащо от съня и искам цяла нощ да му задавам въпроси.

Най-сетне той отива в кухнята за чаша вода, а когато се връща, гаси лампата и се пъха в леглото, притискайки се до гърба ми. Определено не е каквото очаквах тази нощ. Особено с начина, по който се приближи до мен в ресторанта, а после се появи на прага ми. Мислех, че мисли само за едно.

Не бих могла да се заблуждавам повече.

Обвивам ръце около неговите и затварям очи.

— Мислех, че се шегуваш за това, че няма да правим секс — прошепвам.

Усещам как се засмива лекичко.

— Да си остана в панталоните не е толкова лесно, колкото се правя, че изглежда.

Притиска се в дупето ми, за да ми покаже колко е сериозен. Усещам колко са издути дънките му.

— Трябва да е болезнено — закачам го. — Сигурен ли си, че не искаш да размислиш?

Той ме прегръща по-силно и ме целува до ухото.

— Никога не съм се чувствал по-удобно.

Думите му ме карат да се изчервя в мрака, но не му отговарям. Нямам достатъчно добър отговор. Мълча в продължение на няколко минути, заслушана в дишането му, което постепенно се забавя и става равномерно. Миг преди да потъне в сън, Греъм прошепва в ухото ми:

— Мислех, че ти си онази, която ми се изплъзна.

Аз се усмихвам.

— Все още мога да бъда.

— Недей.

Понечвам да кажа „Няма“, но той слага ръка между бузата ми и възглавницата и обръща главата ми, така че устните му да достигнат моите. Целуваме се точно колкото трябва, не прекалено кратко, но не и прекалено дълго, за да доведе до нещо друго. Съвършената целувка за съвършения миг.