Колийн Хувър
Най-доброто в теб (20)

Глава 20
Сега

Гася двигателя и бутам седалката назад, вдигайки крака върху волана. Единствената светлина в къщата е лампата в кухнята. Почти полунощ е. Греъм вероятно спи, защото утре е на работа.

Тази сутрин, когато се събудих, очаквах Греъм все още да бъде пред вратата на спалнята ни, да чука и да ме моли да му простя. Изпълни ме гняв, че вместо това отиде на работа. Бракът ни рухва, призна, че се среща с друга жена, аз цяла нощ стоях затворена в спалнята ни… а ето че той се събуди, облече се и просто отиде на работа.

Несъмнено работи с Андреа. Вероятно е искал да я предупреди, че знам, в случай че ми падне пердето и се появя в офиса му, за да й вдигна скандал.

Не бих го направила. Не съм ядосана на Андреа. Не тя е тази, която ми се врече във вярност. Не ми дължи нищо, нито пък аз на нея. Ядосана съм на един-единствен човек и това е съпругът ми.

Завесата на дневната помръдва. Поколебавам се дали да не опитам да се скрия, но от опит знам колко ясно се вижда алеята ни от дневната. Греъм ме вижда, така че няма смисъл да се крия. Входната врата се отваря, за да го пропусне, и той се отправя към колата ми.

Носи долнището на пижама, което му подарих за миналата Коледа. Обул е два различни чорапа, един бял и един черен. Открай време тази негова черта ми се струва в разрез с характера му. Той е организиран и предсказуем в много отношения, но по някаква причина никога не го е грижа дали чорапите му си подхождат. За Греъм чорапите са практическа необходимост, не модна демонстрация.

Гледам през прозореца, когато той отваря вратата и се настанява на мястото до шофьора. Когато затваря след себе си, имам чувството, че спира притока ми на въздух. Гърдите ме стягат, струва ми се, че някой е взел нож и е изрязал дупка в дробовете ми. Свалям стъклото на прозореца си, за да мога да дишам.

Мирише хубаво. Ненавиждам това, че каквато и болка да е причинил на сърцето ми, останалата част от мен очевидно не е получила комюникето, че трябва да се чувства отблъсната от него. Ако някой учен успее да измисли как да накара сърцето и умът да бъдат в синхрон, на света няма да остане много агония.

Чакам извиненията му да започнат. Оправданията. Може би дори обвиненията. Той си поема дъх и казва:

— Защо никога не си взехме куче?

Седи полуобърнат към мен, отпуснал глава на облегалката. Гледа ме наистина сериозно, въпреки невероятния въпрос, излязъл току-що от устата му. Косата му е влажна, сякаш току-що излиза от банята. Очите му са зачервени. Не знам дали е от недоспиване, или е плакал, ала всичко, което иска да знае, е защо никога не сме си взели куче?

— Ти шегуваш ли се, Греъм?

— Съжалявам — поклаща глава той. — Просто ми хрумна. Не знаех дали има причина.

Първото му съжалявам, след като призна за своята изневяра, и то е извинение, което няма нищо общо с нея. Толкова е нетипично за него. Да ми изневерява е нетипично за него. Имам чувството, че изобщо не познавам мъжа, седнал до мен.

— Кой си ти сега? Какво направи със съпруга ми?

Поглежда напред и се обляга в седалката, закривайки очите си с ръка.

— Вероятно е някъде със съпругата ми. От доста време не съм я виждал.

Значи, така ще бъде? Мислех, че ще дойде и ще направи цялото това изпитание малко по-леко за понасяне, а вместо това той ми дава още причини, които да оправдаят гнева ми. Извръщам очи от него и се заглеждам през прозореца.

— Точно сега те мразя. Толкова много. — По бузата ми се стича сълза.

— Не ме мразиш — отвръща той тихичко. — За да ме мразиш, би трябвало да ме обичаш. А ти от толкова отдавна си безразлична към мен.

Избърсвам една сълза.

— Ако това ще ти помогне да оправдаеш факта, че си спал с друга жена, Греъм. Неприятно ще ми е, ако се чувстваш виновен.

— Не съм спал с нея, Куин. Ние просто… никога не се стигна дотам. Кълна се.

Признанието му ме кара да замълча.

Не е спал с нея? Променя ли това нещо?

Боли ли по-малко? Не. Намалява ли гнева ми към него? Не. Ни най-малко. Истината е, че е бил интимен с друга жена. Няма значение дали това е включвало само разговор, целувка, или тридневен секс маратон. Предателството боли еднакво, когато онзи, който те предава, е съпругът ти.

— Не съм спал с нея — повтаря той тихо. — Но не трябва да се чувстваш по-добре. Мислех за това.

Затискам устата си с ръка и се опитвам да потисна един хлип. Не успявам, защото всичко, което той казва, всичко, което прави, не е каквото очаквах от него. Нуждаех се да ме утеши и да ми вдъхне увереност, а той ми дава точно обратното.

— Махни се от колата ми. — Отключвам вратите, въпреки че те вече са отключени. Искам го далеч от мен. Стисвам волана и изправям облегалката си, чакайки го да си отиде. Паля двигателя. Той не помръдва. Отново го поглеждам.

— Върви си, Греъм. Моля те. Махни се от колата ми. — Притискам чело във волана. — Точно сега не съм в състояние дори да те погледна. — Стискам очи и чакам вратата да се отвори, ала вместо това двигателят угасва. Чувам как вади ключа.

— Никъде няма да отида, докато не изслушаш всичко.

Клатя глава и избърсвам още сълзи. Посягам към вратата, ала той улавя ръката ми.

— Погледни ме. — Придърпва ме към себе си, отказвайки да ме остави да сляза от колата. — Куин, погледни ме.

За първи път ми вика.

Всъщност за първи път го чувам да вика.

Греъм открай време е от онези, които не повишават глас. Силата му сега и начинът, по който отеква в колата, ме кара да замръзна.

— Трябва да ти кажа защо го направих. Когато приключа, можеш да решиш как да постъпиш, но моля те, Куин. Остави ме първо да говоря.

Затварям вратата и се облягам в седалката. Стискам очи, а сълзите продължават да се стичат. Не искам да го изслушам. Ала част от мен има нужда да научи всяка подробност, защото ако не узная фактите, боя се, че въображението ми ще ги направи още по-лоши.

— Побързай — прошепвам. Не съм сигурна още колко дълго мога да седя тук, без напълно да изгубя контрол.

Греъм си поема дъх, за да се успокои. Отнема му миг, докато реши откъде да започне. Или как да започне.

— Фирмата ни я нае преди няколко месеца.

Долавям сълзите в гласа му. Опитва се да го овладее, но съжалението е там. Това е единственото, което облекчава донякъде болката — знанието, че и той страда.

— Общувахме няколко пъти, ала никога не съм я поглеждал като нещо друго, освен колежка. Никога не съм поглеждал никоя жена така, както гледам теб, Куин. Не искам да си помислиш, че така започна.

Усещам, че ме гледа, ала не отварям очи. Пулсът ми тупти толкова силно, че имам чувството, че единственото, което би могло да го спре, е да се махна от тази клаустрофобична кола. Ала знам, че той няма да ме остави да го направя, докато не го изслушам, така че се съсредоточавам върху това да дишам ритмично, докато той говори.

— Понякога тя правеше неща, които привличаха вниманието ми. Не защото я намирах интригуваща или привлекателна, а защото… жестовете й ми напомняха за теб.

Поклащам глава и отварям уста, за да кажа нещо. Той усеща, че се каня да го прекъсна, и прошепва:

— Просто ме остави да довърша.

Затварям уста и се привеждам напред, скръствайки ръце над волана. Отпускам чело върху ръцете си и се моля да свърши по-бързо.

— Нищо не се случи между нас до миналата седмица. В сряда ни възложиха да свършим нещо двамата, така че прекарахме голяма част от деня заедно. Забелязах, докато часовете минаваха, че съм… притеглен към нея. Привлечен. Ала не защото тя има нещо, което ти нямаш. Привличаше ме, заради това колко много ми напомняше за теб.

Толкова много неща искам да му изкрещя в лицето в този миг, но се сдържам.

— Да прекарам цялата сряда с нея ме накара да почувствам колко ми липсваш. Така че си тръгнах по-рано от работа, мислейки си, че може би ако те изведа на вечеря в някое хубаво място или сторя нещо, което да те направи щастлива, ти ще ми се усмихнеш така, както някога. Или ще проявиш интерес към деня ми. Или към мен. Ала когато се прибрах вкъщи и прекрачих прага, те видях да излизаш от дневната. Знам, че ме чу да отварям входната врата. Но по някаква причина, вместо да се зарадваш, че се прибирам час по-рано, ти отиде в кабинета си, за да ме избегнеш.

Сега съм изпълнена не само с гняв. Изпълнена съм и със срам. Не мислех, че забелязва всички онези пъти, в които се опитвах да го избегна.

— В неделя вечер ми каза две думи. Две. Спомняш ли си какви бяха?

Кимам, ала не вдигам глава от ръцете си.

— Лека нощ.

Чувам сълзите в гласа му, когато казва:

— Толкова ти бях ядосан. Да те разбера, понякога е като да се опитвам да разгадая шибана гатанка, Куин. Уморих се да се мъча да открия правилния начин да се държа с теб. Толкова ти бях бесен, че дори не те целунах за довиждане, когато отидох на работа в четвъртък.

Забелязах.

— Когато приключихме проекта в четвъртък, трябваше да се прибера вкъщи. Трябваше да си тръгна, ала вместо това… останах. Говорихме си. И… аз я целунах. — Прокарва ръце по лицето си. — Не трябваше да го правя. И дори след като започнах, трябваше да сложа край. Ала не можех. Защото през цялото време очите ми бяха затворени и се преструвах, че си ти.

Вдигам глава от ръцете си и го поглеждам.

— Значи, вината е моя? Това ли се опитваш да кажеш? — Извръщам цялото си тяло към него. — Не получаваш от мен вниманието, от което се нуждаеш, така че намираш някоя, която ти напомня за мен? Предполагам, че стига да се преструваш, че е съпругата ти, не се брои. — Въртя очи и отново се отпускам в седалката си. — Греъм Уелс, първият мъж в историята, открил етичен начин за изневяра.

— Куин.

Не го оставям да каже каквото и да било.

— Очевидно не си се чувствал особено виновен, след като си имал целия шибан уикенд, за да мислиш за това, след което отиде на работа и отново го направи.

— Беше два пъти. Миналия четвъртък и снощи. Това е всичко. Кълна се.

— А ако не се бях досетила? Щеше ли изобщо да спреш?

Греъм прокарва ръка над устата си и стиска челюсти. Поклаща лекичко глава и аз се надявам, че не е в отговор на въпроса ми. Надявам се, че клати глава от разкаяние.

— Не знам отговора на този въпрос — казва, загледан през прозореца. — Никой не заслужава това. Особено ти. Преди да си тръгна снощи, се зарекох пред себе си, че никога вече няма да се случи. Ала никога не съм вярвал, че изобщо мога да направя нещо такова.

Вдигам очи към покрива на колата и притискам длан до гърдите си, изпускайки дъха си.

— Тогава защо го направи?

Въпросът ми излиза като хлип.

Греъм се обръща към мен в мига, в които заплаквам. Навежда се през седалката и улавя лицето ми, молейки ме безмълвно да го погледна. Когато най-сетне срещам отчаяния му поглед, заплаквам още по-силно.

— Движим се из къщата, сякаш всичко е наред, ала не е, Куин. Нещата между нас от години са прекършени, Куин, и нямам представа как да ги поправя. Аз откривам решения. Такъв съм. В това ме бива. Но нямам представа как да разреша това между нас. Всеки ден се прибирам вкъщи, надявайки се, че нещата ще бъдат по-добре. Ала ти дори не можеш да търпиш да бъдеш в една и съща стая с мен. Ненавиждаш да те докосвам. Ненавиждаш, когато говоря с теб. Преструвам се, че не забелязвам нещата, които искаш да не забележа, защото не искам да те боли повече, отколкото вече те боли. — Той изпуска дъха си. — Не те виня за онова, което сторих. Вината е моя. Моя. Аз направих това. Аз допуснах ужасна грешка. Но не го направих, защото бях привлечен от нея. Направих го, защото ти ми липсваш. Липсваш ми всеки ден. Липсваш ми, когато съм вкъщи. Липсваш ми, когато си до мен в леглото. Липсваш ми, когато съм в теб.

Притиска устни до моите. Усещам вкуса на сълзите му. А може би са моите сълзи. Той се отдръпва и долепя чело в моето.

— Липсваш ми, Куин. Толкова много. Тук си, ала не си. Не знам къде отиде, нито кога си тръгна и нямам представа как да си те върна обратно. Толкова съм сам. Живеем заедно. Храним се заедно. Спим заедно. Ала през целия си живот не съм бил толкова сам.

Пуска ме и се обляга в седалката. Подпира лакът на прозореца и закрива лицето си с ръка, мъчейки се да се овладее. По-прекършен е, отколкото съм го виждала през всичките години, откакто го познавам.

И аз съм тази, която бавно го съсипва. Правя го неразпознаваем. Карам го да вярва, че има надежда, че някога ще се променя. Че като по чудо един ден отново ще се превърна в жената, в която се влюби.

Само че аз не мога да се променя. Ние сме онези, в които ни превръщат обстоятелствата.

— Греъм. — Бърша лице с тениската си. Той мълчи, но най-сетне ме поглежда с тъжните си, съкрушени очи. — Никъде не съм отишла. Тук бях през цялото време. Ала ти не ме виждаш, защото все още търсиш онази, която бях някога. Съжалявам, но вече не съм онази, която бях тогава. Може би ще стана по-добре. Може би няма. Ала един добър съпруг обича жена си и в добро, и в лошо. Един добър съпруг стои до жена си в болест и здраве, Греъм. Един добър съпруг — съпруг, който наистина обича жена си, не й изневерява, след което стоварва вината за изневярата си върху факта, че е самотен.

Изражението на Греъм не се променя. Все още е неподвижен като статуя. Единственото, което помръдва, е челюстта му. А после очите му се присвиват и той накланя глава.

— Не мислиш, че те обичам, Куин?

— Знам, че някога ме обичаше. Ала не мисля, че обичаш онази, в която се превърнах.

Греъм се изпъва. Привежда се напред, впил поглед в очите ми. Когато проговаря, го прави отсечено, рязко:

— Обичал съм те всяка секунда от всеки ден от мига, в който те видях за пръв път. Сега те обичам повече от деня, в който се ожених за теб. Обичам те, Куин. Обичам те, по дяволите!

Отваря колата, слиза и затръшва вратата с всичка сила. Цялата кола се разтърсва. Отправя се към къщата, но преди да стигне до входната врата, се обръща и ме посочва яростно с пръст.

— Обичам те, Куин.

Изкрещява думите. Ядосан е. Толкова ядосан.

Отива до колата си и рита предния калник с босия си крак. Рита го отново и отново, и отново, а после спира, за да изкрещи още веднъж:

— Обичам те!

Стоварва юмрук върху капака на колата си, отново и отново, докато накрая рухва върху него, заровил глава в ръцете си. Остава така цяла минута, неподвижен, единствено раменете му потръпват леко. Аз не помръдвам. Не мисля, че дори дишам.

Най-сетне се оттласва от капака на колата и избърсва очи с тениската си. Поглежда ме, напълно победен.

— Обичам те — казва тихичко, клатейки глава. — Винаги съм те обичал. Независимо колко ти се иска да не е така.