Колийн Хувър
Най-доброто в теб (2)

Глава 2
Сега

Бракът ни не рухна. Не се разпадна отведнъж.

Беше много по-бавен процес.

По-скоро западаше.

Дори не съм сигурна кой от двамата има по-голяма вина за това. В началото връзката ни беше силна. По-силна, отколкото на много други; сигурна съм в това. Ала през последните няколко години отслабна. Най-смущаващото е колко много ни бива да се преструваме, че нищо не се е променило. Не говорим за това. Приличаме си в доста отношения и едно от тях е умението да избягваме онези неща, които се нуждаят от най-много внимание.

В наша защита, трудно е да признаеш, че с един брак може би е свършено, когато любовта не си е отишла. Хората вярват, че един брак свършва единствено когато любовта си отиде. Когато гняв измести щастието. Когато неприязън измести блаженството. Ала двамата с Греъм не сме ядосани един на друг. Просто не сме онези, които някога бяхме.

Понякога, когато хората се променят, това невинаги се забелязва в брака, защото двойките се променят заедно, в една и съща посока. Ала понякога се променят в различни посоки.

Толкова отдавна с Греъм гледаме в различни посоки, че дори не помня как изглеждат очите му, когато е в мен. Ала съм сигурна, че той е запомнил всяко косъмче на тила ми след всички нощи, в които заспивам, обърнала му гръб.

Хората невинаги могат да контролират в кого ги превръщат обстоятелствата.

Свеждам поглед към венчалната си халка и я завъртам с палеца си, отново и отново. Когато Греъм я купил, бижутерът му казал, че венчалната халка символизира вечната любов. Безкраен кръг. Началото се превръща в среда и никога не би трябвало да има край.

Ала бижутерът не споменал, че халката символизира вечно щастие. Само вечна любов. Проблемът е, че не е задължително любовта и щастието да вървят заедно. Едното може да съществува без другото.

Взирам се в пръстена, в ръката си, в дървената кутия, която държа, когато Греъм изведнъж пита:

— Какво правиш?

Бавно повдигам глава, в рязък контраст с изненадата, която изпитвам при внезапната му поява на прага. Вече си е свалил вратовръзката, горните три копчета на ризата му са разкопчани. Обляга се на касата на вратата, веждите му — събрани любопитно, докато ме гледа. Изпълва стаята с присъствието си.

Аз я изпълвам единствено с отсъствието си.

Познавам го толкова отдавна и въпреки това все още е обвит от някаква загадъчност. Тя се долавя в тъмните му очи и потиска всички мисли, които той никога не изрича. Именно спокойствието му ме привлече към него в деня, когато се запознахме. Накара ме да се почувствам умиротворена.

Странно как сега ме изпълва с безпокойство.

Дори не се опитвам да скрия дървената кутия. Твърде късно е — приковал е поглед право в нея. Извръщам очи от него и ги свеждам към кутията в ръцете си. Беше на тавана, недокосната, почти забравена. Намерих я днес, докато търсех сватбената си рокля. Исках да видя дали все още ми става. Стана ми, но изглеждах различно в нея в сравнение със седем години по-рано.

По-самотна.

Греъм прави няколко крачки навътре. Виждам сподавения страх в изражението му, докато мести поглед от кутията към мен, чакащ да му отговоря защо е в ръцете ми. Защо е в спалнята. Защо изобщо ми е минало през ума да я сваля от тавана.

Не знам защо. Ала това, че я държа, определено е съзнателно решение, така че не мога да му отговоря с нещо невинно като „Не знам“.

Идва малко по-близо и аз долавям острата миризма на бира. Никога не е бил от хората, които пият много, освен ако не е четвъртък, когато излиза на вечеря с колегите си. Всъщност ми харесва миризмата му в четвъртъчните вечери. Сигурна съм, че ако пиеше всеки ден, щях да я намразя, особено ако не беше в състояние да контролира пиенето си. То би се превърнало в повод за разправии между нас. Ала Греъм винаги се контролира. Има си рутина и се придържа към нея. За мен това е една от сексапилните му черти. Някога с нетърпение очаквах да се прибере вкъщи в четвъртък вечер. Понякога се издокарвах за него и го чаках точно тук, в леглото, предвкусвайки сладостта на устата му.

Не е случайно това, че тази вечер забравих да го очаквам.

— Куин?

Чувам всичките му страхове, блъскащи се безмълвно между всяка буква от името ми. Приближава се към мен и аз нито за миг не откъсвам очи от неговите. Те са несигурни и загрижени и аз се чудя кога ли е започнал да ме гледа по този начин. Някога ме гледаше с развеселеност и благоговение. Сега очите му ме изпълват със съжаление.

Омръзна ми да ме гледат по този начин, да не знам как да отговоря на въпросите му. Вече не съм на същата честота, на която е съпругът ми. Вече не знам как да общувам с него. Понякога, когато отворя уста, имам чувството, че вятърът натиква думите обратно в гърлото ми.

Липсват ми дните, когато просто трябваше да му разкажа всичко, ако не исках да се пръсна. Липсват ми и дните, когато той имаше чувството, че времето краде от нас в часовете, когато трябваше да спим. Понякога се събуждах сутрин и го улавях да ме гледа. Усмихваше се и прошепваше: „Какво пропуснах, докато спеше?“. Аз се обръщах на една страна и му разказвах сънищата си. И понякога той се смееше толкова много, че му потичаха сълзи. Винаги анализираше добрите и омаловажаваше лошите. Винаги ме караше да се почувствам така, сякаш моите сънища са по-хубави от тези на всеки друг.

Вече не ме пита какво пропуска, докато спя. Не знам дали е защото вече не се чуди, или защото вече не сънувам нищо, което си струва да бъде споделено.

Не си давам сметка, че още въртя венчалната халка, докато той не се протяга и не я спира с пръст. Нежно преплита пръстите ни и внимателно вдига ръката ми от дървената кутия. Чудя се дали намерението му е да реагира така, сякаш държа експлозив, или наистина се чувства по този начин.

Повдига лицето ми нагоре и се привежда напред, за да положи целувка върху челото ми.

Затварям очи и се отдръпвам лекичко, сякаш ме е хванал по средата на движението ми. Устните му се плъзват по челото ми, докато се надигам от леглото, принуждавайки го да ме пусне и да направи сконфузено стъпка назад.

Наричам го танца на развода. Партньор номер едно опитва целувка, партньор номер две не откликва, партньор номер едно се преструва, че не забелязва. Танцуваме все същия танц от доста време насам.

Прокашлям се, стискайки кутията, докато отивам към етажерката с книги.

— Намерих я на тавана — обяснявам. Навеждам се и плъзгам кутията между две книги на долната полица.

Греъм направи тази библиотечка като подарък за първата годишнина от сватбата ни. Толкова бях впечатлена от това, че я изработи съвсем съм, със собствените си ръце. Спомням си, че му се заби треска, докато я местеше в спалнята за мен. Изсмуках я от ръката му, като благодарност. А после го бутнах до етажерката, коленичих пред него и му благодарих още.

Това беше, когато в това да се докосваме все още се съдържаше надежда. Сега допирът е поредното напомняне за всичко онова, което никога няма да бъда за него. Чувам го да се приближава, така че се изправям и стискам етажерката.

— Защо я свали от тавана?

Не се обръщам към него, защото не знам как да му отговоря. Толкова е близо до мен, че когато въздъхва, дъхът му се плъзва през косата ми и докосва тила ми. Слага ръка върху моята и стисва етажерката заедно с мен, силно. Допира устни до рамото ми в тиха целувка.

Смущава ме силата на желанието, което изпитвам към него. Искам да се обърна и да изпълня устата му с езика си. Липсва ми вкусът му, мирисът му, звукът му. Липсва ми, когато е отгоре ми, така погълнат от мен, че сякаш ще си проправи път през гърдите ми, така че да бъде лице в лице със сърцето ми, докато правим любов. Странно е как може да ми липсва някой, който все още е тук. Странно е как може да ми липсва да правя любов с някого, с когото все още правя секс.

Ала колкото и да скърбя по брака, който имахме, именно аз съм отчасти (ако не и напълно) отговорна за това, в което се превърна този брак. Затварям очи, разочарована от себе си. Усъвършенствах изкуството на избягването. Толкова съм умела в него; понякога не съм сигурна дали той изобщо забелязва. Вечер се преструвам на заспала още преди да е дошъл в леглото. Преструвам се, че не чувам, когато името ми се откъсва от устните му в мрака. Преструвам се, че съм заета, когато тръгне към мен, преструвам се на болна, когато съм добре, преструвам се, че уж случайно съм заключила вратата, когато съм под душа.

Преструвам се, че съм щастлива, когато дишам.

Става все по-трудно да се преструвам, че допирът му ми харесва. Не ми харесва… нуждая се от него. Има разлика. И това ме кара да се чудя дали и той се преструва толкова, колкото и аз. Дали ме желае толкова, колкото твърди? Дали му се иска да не се отдръпвах? Дали е благодарен, че го правя?

Обвива ръка около мен и пръстите му се разперват върху корема ми. Корем, който все още без проблем се побира в булчинската ми рокля. Корем, небелязан от бременност.

Поне това имам. Корем, на който повечето майки биха завидели.

— Някога… — Гласът му е нисък и мил, и напълно ужасѐн да ми зададе въпроса, който се кани да ми зададе. — Някога мислила ли си да я отвориш?

Греъм никога не задава въпроси, от чийто отговор не се нуждае. Открай време харесвам това у него. Не запълва празнините с ненужни приказки. Или има нещо да каже, или няма. Или иска да знае отговора на някой въпрос, или не иска. Не би ме попитал дали някога си мисля да отворя кутията, ако не искаше да чуе отговора.

Точно сега това е най-малко любимото ми нещо у него. Не искам този въпрос, защото не знам отговора му.

Вместо да рискувам вятърът да натика думите обратно в гърлото ми, просто свивам рамене. След като в продължение на години сме станали експерти в избягването, той най-сетне слага край на танца на развода достатъчно дълго, за да ми зададе сериозен въпрос. Единственият въпрос, който чакам да ми зададе от доста време насам. А какво правя аз?

Свивам рамене.

Миговете, които последват свиването на раменете ми, вероятно са причината, че му отне толкова дълго да ми зададе този въпрос. Това е мигът, в който усещам как сърцето му спира, мигът, в който докосва устни до косата ми и изпуска с въздишка дъх, който никога няма да си върне, мигът, в който осъзнава, че и двете му ръце са обвити около мен, ала все така не ме прегръща. От доста време насам не е в състояние да ме прегърне. Трудно е да прегърнеш някого, който ти се е изплъзнал много отдавна.

Не отвръщам на жеста му. Той ме пуска. Аз изпускам дъха си. Той излиза от спалнята.

Отново подхващаме танца.