Колийн Хувър
Най-доброто в теб (16)

Глава 16
Сега

Първия път, когато сънувах, че Греъм ми изневерява, се събудих посред нощ, обляна в пот, мъчейки се да си поема дъх, защото в съня си плачех толкова отчаяно, че не можех да дишам. Греъм се събуди и начаса обви ръце около мен. Попита ме какво не е наред и аз му бях толкова ядосана. Помня, че го отблъснах, защото гневът от съня ми все още беше там, сякаш наистина ми беше изневерил. Когато му казах какво се бе случило, той се разсмя и просто ме държа в прегръдките си и ме целува, докато вече не бях ядосана. А после ме люби.

На следващия ден ми изпрати цветя. На картичката пишеше: „Съжалявам за това, което ти причиних в кошмара ти. Моля те, прости ми, когато сънуваш тази нощ“.

Все още пазя картичката. Усмихвам се всеки път, когато се сетя за това. Някои мъже не са в състояние да се извинят дори за грешките, които правят наистина. Ала моят съпруг ми се извинява за грешките, които прави в сънищата ми.

Чудя се дали ще се извини тази нощ.

Чудя се дали всъщност има за какво да се извинява.

Не знам защо съм подозрителна. Започна миналия четвъртък, когато той се прибра и не миришеше на бира. Никога не съм го подозирала преди миналия четвъртък, дори след проблемите с доверието, които Итън ми остави. Ала нещо тогава не ми се стори наред. Той се прибра направо вкъщи и се преоблече, без да ме целуне. И от онази вечер нищо не ми се струва както трябва.

Страхът ме блъсна с всички сили днес, право в гърдите. Толкова силно, че ахнах и затиснах устата си с ръка.

Сякаш бях в състояние да усетя вината му, където и да се намираше той в този миг. Знам, че е невъзможно — двама души да бъдат толкова свързани, че да се усещат дори когато не са заедно. Мисля, че е по-скоро моето отричане, пробиващо си път напред, докато най-сетне не зае централно място в съвестта ми.

Нещата между нас никога не са били по-лоши. Почти не си говорим. Не даваме физически израз на любовта си. И въпреки това се движим из къщата си и се преструваме, че все още сме мъж и жена. Ала от онази пиянска нощ на дивана миналия месец Греъм като че ли престана да се жертва. Целувките му за довиждане стават все по-редки. Целувките за здравей секнаха напълно. Най-сетне слезе до моето ниво в този брак.

Или има нещо, заради което се чувства виновен, или най-сетне се е отказал да се бори за запазването на този брак.

Не е ли това, което исках? Да престане да се бори толкова силно за нещо, което може да му донесе само още нещастие?

Не пия често, но винаги държа вино в къщата за извънредни случаи. Това определено ми се струва извънреден случай. Изпивам първата чаша в кухнята, докато гледам часовника.

Втората изпивам на дивана, докато гледам алеята отвън.

Нуждая се от виното, за да заглуша съмненията, които ме разяждат. Пръстите ми треперят, докато се взирам в чашата. Стомахът ми е пълен с тревога, сякаш съм в един от кошмарите си.

Седя в ъгъла на дивана, свила крака под себе си. Телевизорът не е включен. Къщата е потънала в мрак. Все още гледам алеята, когато колата му най-сетне се появява в седем и половина. Виждам го съвсем ясно, когато изключва двигателя и фаровете угасват. Виждам го, но той не ме вижда.

Стиска волана с две ръце. Просто си седи в колата, сякаш последното място, където иска да бъде, е в къщата, заедно с мен. Отпивам още една глътка вино и го гледам как отпуска чело върху волана.

Една, две, три, четири, пет…

Петнайсет секунди седи така. Петнайсет секунди на мечти. Или на разкаяние. Не знам какво изпитва.

Най-сетне пуска волана и се изпъва в седалката. Поглежда в огледалото за обратно виждане и си избърсва устата. Оправя вратовръзката си. Бърше врата си. Разбива сърцето ми. Въздъхва тежко и най-после слиза от колата.

Когато прекрачва прага, не ме забелязва веднага. Прекосява дневната, на път към кухнята, която води до спалнята ни. Почти стига до кухнята, когато най-сетне ме вижда.

Винената чаша е наклонена към устните ми. Задържам погледа му, докато отпивам нова глътка. Той ме наблюдава в мълчание. Вероятно се чуди защо седя на тъмно. Сама. И пия вино. Очите му проследяват пътя от мен до прозореца. Установява колко ясно се вижда колата му от мястото, където седя. Колко видими са били действията му, докато седеше в нея. Чуди се дали съм го видяла как избърсва следите й от устата си. От врата си. Чуди се дали съм го видяла как оправя вратовръзката си. Чуди се дали съм го видяла да притиска чело о волана в ужас. Или разкаяние. Не ме поглежда отново. Вместо това навежда очи.

— Как й е името? — Успявам да задам въпроса без злоба. Правя го със същия тон, с който често го питам как е минал денят му.

Как беше денят ти, скъпи?

Как е името на любовницата ти, скъпи?

Въпреки приятния ми тон, Греъм не ми отговаря. Вдига очи и среща моите, ала мълчи в отрицанието си.

Усещам как стомахът ми се бунтува, сякаш ще повърна. Потресена съм от това колко ме разгневява мълчанието му. Потресена съм от това колко повече боли в действителност, отколкото в кошмарите ми. Не мислех, че би могло да бъде по-лошо от кошмарите.

Незнайно как, успявам да се изправя, все така стиснала чашата си. Искам да я хвърля. Не по него. Просто трябва да я хвърля по нещо. В този миг го мразя с цялото си същество, но не го виня достатъчно, за да го замеря с чашата. Ако можех да я хвърля по себе си, бих го направила. Ала не мога, така че я хвърлям по сватбената ни снимка, която виси на стената насреща ми.

Повтарям въпроса си, докато винената чаша се удря в снимката, пръсва се и оплисква стената и пода.

— Как е шибаното й име, Греъм?

Гласът ми вече не е приятен.

Греъм дори не трепва. Не поглежда към сватбената снимка, не поглежда към поаленелия под, не поглежда към входната врата, не поглежда към краката си. Гледа ме право в очите и заявява:

— Андреа.

В мига, в който името й се отронва от устните му, извръща очи. Не иска да види какво ми причинява бруталната му честност.

Мислите ми се връщат към мига, в който щеше да ми се наложи да се изправя очи в очи с Итън, след като открих, че ми изневерява. Мига, в който Греъм улови лицето ми в шепите си и каза: „Най-лошото, което бихме могли да сторим сега, е да проявим емоция, Куин. Не показвай гняв. Не плачи“.

Тогава беше по-лесно. Когато Греъм беше на моя страна. Не е толкова лесно да бъда тук сама.

Коленете ми се удрят в пода, ала Греъм не е тук, за да ме улови. В мига, в който изрече името й, излезе от стаята.

Правя всички онези неща, които Греъм ми каза да не правя миналия път. Проявявам емоция. Показвам гняв. Плача.

Изпълзявам до бъркотията, която направих на пода. Събирам по-малките парчета стъкло на купчинка. Плача прекалено силно, за да ги видя всичките. Едва успявам да видя през сълзите, за да взема руло хартия и да попия виното от дървения под.

Чувам душът да тече. Вероятно отмива следите от Андреа, докато аз отмивам следите от червеното вино.

Сълзите не са нищо ново, но този път са различни. Не плача заради нещо, което никога не се случи. Плача заради нещо, което стига до своя край.

Вдигам парче стъкло и изпълзявам до стената, облягайки се на нея. Изпъвам крака пред себе си и се взирам в стъклото. Обръщам ръка и го притискам до дланта си. То разкъсва кожата ми, но аз продължавам да натискам. Гледам го как потъва все по-дълбоко и по-дълбоко в дланта ми. Гледам как около стъклото избликва кръв.

Незнайно как, болката в гърдите ми е по-ужасна от тази в ръката. Много по-ужасна.

Пускам парчето стъкло и избърсвам кръвта с една салфетка. След това свивам крака и прегръщам коленете си, заравяйки лице в тях. Все още хлипам, когато Греъм се връща в стаята. Прегръщам се още по-силно, когато той коленичи до мен. Усещам ръката му в косата ми, устните му в косата ми. Ръцете му около мен. Притегля ме към себе си и сяда до стената.

Искам да крещя, да го удрям, да избягам от него. Ала единственото, което съм в състояние да направя, е да се свия още по-плътно, докато плача.

— Куин.

Ръцете му са сключени здраво около мен, лицето му е заровено в косата ми. Името ми е пълно с агония, когато се отронва от устните му. Никога не съм мразила името си толкова. Запушвам уши, защото в този миг не искам да чувам гласа му. Ала той не проронва и дума повече. Нито дори когато се отскубвам от него, отивам в спалнята ни и заключвам вратата.

Оставам в спалнята през цялата нощ, без да обръщам внимание на опитите му да ме накара да отворя.