Колийн Хувър
Най-доброто в теб (1)

Глава 1
Преди

Портиерът не ми се усмихна.

Тази мисъл ме измъчва през цялото време, докато се качвам към етажа на Итън. Винсънт е любимият ми портиер, откакто Итън се нанесе в този блок. Винаги ми се усмихва и си бъбри с мен. Ала днес просто ми отвори вратата с безизразно лице. Нямаше дори „Здрасти, Куин. Как мина пътуването?“.

Е, предполагам всички си имаме лоши дни.

Поглеждам си телефона и виждам, че минава седем. Итън би трябвало да се прибере в осем, така че разполагам с достатъчно време, за да го изненадам с вечеря. И със себе си. Върнах се един ден по-рано, но реших да не му казвам. Толкова сме заети с подготовката на сватбата, че от седмици не сме хапвали домашно приготвено ястие заедно. Нито сме правили секс.

Когато стигам етажа на Итън, спирам в мига, в който излизам от асансьора. Някакъв тип крачи напред-назад в коридора, точно пред апартамента на Итън. Прави три крачки, а после спира и отново поглежда към вратата. След това прави три крачки в обратната посока и отново спира. Гледам го, надявайки се да си тръгне, но той не го прави. Просто крачи напред-назад и гледа към вратата на Итън. Не мисля, че е негов приятел. Бих го разпознала, ако беше.

Отправям се към апартамента на Итън и се прокашлям. Мъжът се обръща към мен и аз махвам към вратата, за да му покажа, че трябва да мина покрай него. Той отстъпва настрани, за да ми направи място, но аз внимавам да не срещам погледа му повече. Когато изваждам ключа от чантата си, той застава до мен и слага длан на вратата.

— Каните се да влезете?

Вдигам очи към него и отново поглеждам към вратата. Защо ми задава този въпрос? Сърцето ми забива учестено при мисълта, че съм сама в коридора с непознат мъж, който се чуди дали се каня да отворя вратата на един празен апартамент. Дали знае, че Итън не си е вкъщи? Дали знае, че съм сама?

Прокашлям се и се опитвам да скрия страха си, въпреки че мъжът не изглежда опасен. Ала предполагам, че злото няма издайнически външен вид, така че ми е трудно да преценя.

— Годеникът ми живее тук. Вътре е — лъжа го.

Непознатият кима енергично.

— Аха. Вътре е и още как. — Стисва ръката си в юмрук и потропва по стената до вратата. — Вътре в шибаната ми приятелка.

Веднъж изкарах курс по самозащита. Инструкторът ни показа как да пъхнем ключ между пръстите си, насочен напред, така че ако ни нападнат, да намушкаме нападателя си в окото. Именно това правя сега, очаквайки ненормалникът пред мен всеки момент да ми се нахвърли.

Той изпуска дъха си и няма как да не забележа, че въздухът между нас се изпълва с мирис на канела. Странно е да ми хрумне подобна мисъл в мига преди да бъда нападната. Колко странно би било само в полицейския участък. „О, не мога да ви кажа с какво беше облечен нападателят му, но дъхът му миришеше хубаво. На «Биг Ред»“^[1].

— Сбъркали сте апартамента — казвам, надявайки се да си тръгне, без да спори.

Той поклаща глава. Малки, бързи поклащания, които казват, че аз не бих могла да греша повече, а той да бъде по-прав.

— Не съм сбъркал апартамента. Сигурен съм. Годеникът ви синьо волво ли кара?

О, значи, следи Итън? Устата ми е суха. Малко вода би ми дошла добре.

— Висок е около метър и осемдесет? Черна коса, носи яке на „Норт Фейс“, което му е голямо?

Притискам ръка до стомаха си. Малко водка би ми дошла добре.

— Работи за доктор Ван Кемп?

Сега аз съм тази, която клати глава. Итън не просто работи за доктор Ван Кемп… баща му е доктор Ван Кемп. Откъде този тип знае толкова много за Итън?

— Приятелката ми работи с него — казва той, поглеждайки към вратата на апартамента с отвращение. — И не само работи, очевидно.

— Итън не би…

И тогава чувам. Звуците от секс.

Чувам името на Итън, извикано на невисок глас. Или поне е невисок от тази страна на вратата. Спалнята на Итън се намира в другия край на апартамента, което означава, че която и да е тя, определено не е от тихите. Крещи името му.

Докато той я чука.

Начаса отстъпвам назад. От мисълта за това, което се случва в апартамента на Итън, ми се завива свят. Целият ми свят става нестабилен. Миналото, настоящето, бъдещето ми… всичко се завихря извън контрол. Непознатият ме улавя над лакътя и ме задържа да не падна.

— Добре ли си? — Помага ми да се облегна на стената. — Съжалявам. Не трябваше да го изтърся просто така.

— Ти… сигурен ли си? Може би звуците не идват от апартамента на Итън. Може би е двойката от съседното жилище.

— Колко удобно. Съседът на Итън също се казва Итън?

Въпросът е саркастичен, ала виждам разкаянието в очите му, след като изрича думите. Мило от негова страна — това, че е в състояние да изпитва състрадание към мен, когато самият той очевидно изпитва същото.

— Проследих ги — продължава. — Вътре са, заедно. Моята приятелка и твоят… приятел.

— Годеник — поправям го.

Прекосявам коридора и се облягам на стената, а после бавно се плъзвам надолу и сядам на пода. Вероятно не би трябвало да го правя, защото съм с пола. Итън харесва полите и реших, че би било хубаво да се облека така за него, но сега ми се ще да я сваля и да го удуша с нея. Взирам се в обувките си толкова дълго, че дори не забелязвам, че непознатият е седнал на пода до мен, докато не казва:

— Очаква ли те?

Поклащам глава.

— Исках да го изненадам. Бях извън града със сестра ми.

През вратата долита още един приглушен вик. Мъжът до мен потръпва и си запушва ушите. И аз запушвам моите. Известно време седим така. И двамата отказваме да позволим на звуците да проникнат в ушите ни, докато всичко не свърши. Няма да продължи дълго. Итън не може да издържи повече от няколко минути.

Две минути по-късно казвам:

— Мисля, че приключиха.

Той сваля ръце от ушите си и ги отпуска върху краката си. Аз прегръщам коленете си и отпускам брадичка върху тях.

— Да използваме ли ключа ми, за да влезем и да се изправим срещу тях?

— Не мога — отвръща той. — Първо трябва да се успокоя.

Изглежда ми доста спокоен. Повечето мъже, които познавам, досега вече да са изкъртили вратата.

Дори не съм сигурна дали искам да се изправя срещу Итън. Част от мен иска да си тръгне, преструвайки се, че последните няколко минути не са се случили. Бих могла да му изпратя съобщение и да му кажа, че съм се прибрала по-рано, той ще ми отговори, че ще работи до късно и аз ще си остана в блажено неведение.

Или пък бих могла да се прибера у дома, да изгоря нещата му, да продам булчинската си рокля и да блокирам номера му.

Не, майка ми никога не би позволила това.

Господи. Майка ми.

Простенвам и мъжът до мен начаса се изпъва.

— Да не повърнеш?

Поклащам глава.

— Не. Не знам. — Повдигам глава от коленете си и се облягам на стената. — Просто ми мина през ума колко ще се ядоса майка ми.

Той се успокоява, когато вижда, че стена не от физическа болка, а заради ужаса от реакцията на майка ми, когато научи, че сватбата се отменя. Защото тя определено се отменя. Дори не мога да преброя колко пъти спомена какъв депозит е трябвало да плати, за да ни включат в списъка с чакащи за мястото на церемонията. „Даваш ли си сметка колко хора искат да се оженят в «Дъглас Уимбърли Плаза»? Ивлин Бредбъри се омъжи там, Куин. Ивлин Бредбъри.“

Майка ми обича да ме сравнява с Ивлин Бредбъри. Семейството й е едно от малкото в Гринич, по-изтъкнати от семейството на доведения ми баща. Много ясно, че при всяка възможност използва Ивлин Бредбъри като пример за съвършенство и класа. Изобщо не ме е грижа за Ивлин Бредбъри. Част от мен иска да й пусне съобщение, гласящо просто: Сватбата се отменя и хич не ми пука за Ивлин Бредбъри.

— Как се казваш? — пита ме мъжът до мен.

Поглеждам го и осъзнавам, че едва сега го поглеждам наистина. Това може и да е един от най-ужасните моменти в живота му, ала дори вземайки това предвид, той е необикновено красив. Изразителни тъмнокафяви очи и непокорна коса със същия цвят. Силна челюст, която потръпва от безмълвна ярост, откакто слязох от асансьора. Две пълни устни, които изтъняват, стиснати здраво, всеки път щом погледът му се спре на вратата. Чудя се дали чертите му биха изглеждали по-меки, ако в този момент приятелката му не беше вътре с Итън.

От него се излъчва някаква тъга. Тъга, която не е свързана със ситуацията, в която се намираме в момента. Нещо по-дълбоко… нещо, което сякаш се е запечатало в него. Срещала съм хора, които се усмихват с очите си, ала той се мръщи със своите.

— По-привлекателен си от Итън. — Думите ми го хващат неподготвен. Объркване се разлива по лицето му, защото си мисли, че го свалям. Това е последното, което правя в момента. — Не беше комплимент. Просто току-що го осъзнах.

Свива рамене, сякаш му е все тая.

— Просто, ако си по-привлекателен от Итън, това ме кара да предположа, че приятелката ти е по-привлекателна от мен. Не че ме е грижа. Може би ме е грижа. Не би трябвало да ме е грижа, но не мога да не се запитам дали тя не го привлича повече от мен. Чудя се дали затова ми изневерява. Вероятно. Извинявай. Обикновено не се подценявам така, но съм бясна и по някаква причина не мога да престана да говоря.

Той се взира в мен в продължение на миг, обмисляйки странната нишка на мисълта ми.

— Саша е грозна. Нямаш за какво да се притесняваш.

— Саша? — повтарям името й невярващо, а после го казвам отново, натъртвайки втората сричка. — Саша. Това обяснява много.

Той се смее, аз също се засмивам и е толкова странно. Да се смея, когато би трябвало да плача. Защо не плача?

— Аз съм Греъм — казва и ми протяга ръка.

— Куин.

Дори усмивката му е тъжна. Кара ме да се зачудя дали би била различна, ако обстоятелствата бяха други.

— Бих казал, че се радвам да се запознаем, Куин, но това е най-ужасният момент в живота ми.

Това е самата печална истина.

— Не само в твоя — отвръщам с разочарование. — Макар да изпитвам облекчение, че се запознахме сега, а не следващия месец, след сватбата. Поне сега няма да си хабя брачните обети с него.

— Трябваше да се ожените следващия месец? — Греъм извръща очи. — Ама че задник — казва тихичко.

— Действително. — Открай време знам това за Итън. Наистина е задник. Претенциозен е. Но е добър с мен. Или поне така си мислех. Отново се навеждам напред и прокарвам ръце през косата си. — Господи, това е отвратително.

Както винаги, майка ми улучва съвършения момент, за да ми изпрати съобщение. Вадя телефона си и го поглеждам.

Дегустацията на тортата беше преместена за два часа в събота. Недей да обядваш преди това. Итън ще се присъедини ли към нас?

Въздъхвам с цялото си тяло. Очаквах дегустацията на тортата с по-голямо нетърпение, отколкото която и да било част от подготовката на сватбата. Чудя се дали бих могла да запазя в тайна до неделя това, че сватбата се отменя.

Асансьорът издрънчава и отвлича вниманието ми от телефона. Вратите се отварят и аз усещам как в гърлото ми засяда буца. Ръката ми се свива в юмрук около телефона при вида на кутиите с храна. Служителят от заведението поема към нас и всяка негова стъпка е като удар в сърцето ми. На това му се казва да насипеш сол в раната, Итън.

— Китайска храна? Ти поднасяш ли ме? — Изправям се и поглеждам към Греъм, който все още е на пода, вдигнал очи към мен. Махвам с ръка към китайската храна. — Това съм аз. Не той. Аз съм тази, която обича китайска храна след секс! — Обръщам се към служителя от ресторанта, който е замръзнал на мястото си и се взира в мен, чудейки се дали да продължи към вратата. — Дай ми това! — Вземам пликовете от него. Той изобщо не възразява. Тръшвам се на пода с двата плика китайска храна и преравям съдържанието им. Вбесявам се, когато установявам, че Итън просто е поръчал двойна доза от онова, което си вземам аз. — Дори е поръчал съвсем същото! Тъпче Саша с моята китайска храна!

Греъм скача и вади портфейла от джоба си. Плаща за храната и горкият служител от ресторанта отваря вратата към стълбището просто за да се махне оттук по-бързо, отколкото ако трябваше да се върне до асансьора.

— Мирише добре — казва Греъм.

Отново сяда на пода и взема кутията с пиле и броколи. Подавам му вилица и го оставям да го изяде, въпреки че то ми е любимо. Сега не е моментът да бъда егоист. Отварям кутията с телешко по монголски и започвам да ям, въпреки че не съм гладна. Но проклета да съм, ако оставя Саша или Итън да изядат каквото и да било от това.

— Мръсници — измърморвам.

— Мръсници без храна — казва Греъм. — Може би ще умрат от глад.

Усмихвам се.

А после продължавам да ям и се чудя колко дълго ще остана да седя в коридора с този мъж. Не искам да бъда тук, когато вратата се отвори, защото не искам да видя как изглежда Саша. Но освен това не искам да пропусна момента, когато тя отвори вратата и открие Греъм да седи тук и да яде нейната китайска храна.

Така че чакам. И си хапвам. Заедно с Греъм.

След няколко минути, той оставя кутията настрани и отново бръква в плика с храна. Вади две курабийки с късметчета, подава ми едната и отваря другата. Разчупва курабийката, разгъва листчето и го прочита на глас.

— Днес ще постигнете успех в голямо бизнес начинание. — Сгъва листчето на две, след като го прочита. — Естествено. Точно когато си взех почивен ден от работата.

— Тъп късмет — измърморвам.

Греъм смачква листчето на мъничко топче и го мята към вратата на Итън. Аз разчупвам моята курабия и разгръщам късметчето.

— Ако хвърляш светлина само върху недостатъците си, всичките ти съвършени ще бъдат засенчени.

— Харесва ми.

Правя листчето на топче и го мятам към вратата, също като него.

— Когато става дума за граматика, съм истински сноб. Трябва да бъде съвършенствата ти.

— Именно заради това го харесвам. Думата, която използват погрешно, е съвършени. В това има ирония. — Плъзва се по пода, вдига късметчето и отново се връща до стената. Подава ми го. — Според мен трябва да си го запазиш.

Бутам ръката му и късметчето настрани.

— Не искам нищо, което да ми напомня за този миг.

Той ме гледа замислено.

— Да. Аз също.

Мисля, че и двамата ставаме все по-нервни при мисълта, че вратата всеки миг може да се отвори, така че просто се ослушваме за гласовете им и не казваме нищо. Греъм подръпва дънките си над дясното коляно, докато на пода се натрупва мъничка купчинка от нишки и почти нищо не покрива коляното му. Аз вдигам един от конците и започвам да го въртя между пръстите си.

— Вечер играехме една игра на думи на лаптопите си — казва той. — Страшно бях добър. Аз съм този, който й я показа, но тя винаги биеше резултата ми. Всяка вечер. — Изпъва крака. По-дълги са от моите. — Впечатлявах се, когато видех разход от осемстотин долара за играта в банковите й извлечения. Купуваше допълнителни букви за по пет долара всяка просто за да ме победи.

Опитвам се да си го представя как играе на лаптопа си, но ми е трудно. Изглежда като някой, който чете романи, чисти апартамента си два пъти дневно, сгъва чорапите си и като капак на всичкото това съвършенство всяка сутрин ходи да бяга.

— Итън не умее да смени автомобилна гума. Откакто ходим заедно на два пъти пукахме гума и той трябваше да повика Пътна помощ.

Греъм поклаща глава и казва:

— Не си търся причини да извиня копелето, но това не е толкова лошо. Доста мъже не умеят да сменят гума.

— Знам. Това не е лошото. Лошото е, че аз мога да сменя автомобилна гума. Той просто отказа да ми позволи да го направя, защото би го изложило да стои настрани, докато едно момиче сменя гумата на колата му.

В изражението на Греъм има още нещо. Нещо, което досега не бях забелязала. Загриженост, може би? Впива сериозен поглед в мен.

— Не му прощавай за това, Куин.

От думите му гърдите ми се свиват.

— Няма — завявам категорично. — Не го искам обратно след това. Все се чудя защо не плача. Може би е знак.

В очите му има разбиращ поглед, но после бръчиците около тях стават малко по-дълбоки.

— Тази вечер ще плачеш. В леглото. Именно тогава ще боли най-много. Когато си сама.

След тези думи всичко изведнъж става по-тежко. Не искам да плача, но знам, че случилото се всеки момент ще се стовари отгоре ми. Срещнах Итън малко след като отидох в колежа и сме заедно от четири години. Твърде много е, за да го изгубиш в един миг. И макар да знам, че това е краят, не искам да се изправя срещу него. Искам просто да си тръгна и да приключа. Не искам да се нуждая от време, за да го надмогна, нито дори от обяснение, но се страхувам, че ще се нуждая и от двете, когато остана сама тази вечер.

— Вероятно трябва да си направим изследвания.

Думите на Греъм и страхът, който ме връхлита, когато той ги изрича, са прекъснати от приглушения глас на Итън.

Приближава се към вратата. Обръщам се, за да погледна натам, ала Греъм докосва лицето ми и привлича вниманието ми обратно към себе си.

— Най-лошото, което бихме могли да сторим сега, е да проявим емоция, Куин. Не показвай гняв. Не плачи.

Прехапвам устната си и кимам, опитвайки се да удържа всичко онова, което искам да изкрещя.

— Окей — прошепвам в същия миг, в който вратата на апартамента започва да се отваря.

Опитвам се да запазя решителността си, като Греъм, ала от възвисяващата се фигура на Итън ми се повдига. Никой от двама ни не поглежда към вратата. Погледът на Греъм е суров, дишането му — овладяно, очите му не се откъсват от мен. Дори не мога да си представя какво ще си помисли Итън след две секунди, когато отвори вратата докрай. В първия миг няма да ме разпознае. Ще си помисли, че сме двама случайни души, седнали в коридора.

— Куин?

Затварям очи, когато го чувам да произнася името ми. Не се обръщам по посока на гласа му. Чувам го как прави крачка навън от апартамента. Усещам сърцето си на толкова различни места, но най-вече усещам ръцете на Греъм върху бузите си. Итън отново повтаря името ми, но то е по-скоро заповед да го погледна. Отварям очи, но не ги откъсвам от Греъм.

Вратата на апартамента се отваря още по-широко и едно момиче ахва потресено. Саша. Греъм примигва и остава със затворени очи в продължение на още един миг, докато си поема дълбоко въздух. Когато повдига клепачи, Саша проговаря:

— Греъм?

— Мамка му — измърморва Итън.

Греъм не ги поглежда. Все така е обърнат към мен. Сякаш животът и на двама ни не се руши наоколо ни, ме пита спокойно:

— Искаш ли да слезем заедно?

Аз кимам.

— Греъм! — Саша изрича името му така, сякаш има право да бъде ядосана, задето е тук.

Двамата с Греъм се изправяме. Никой от нас не поглежда към апартамента на Итън. Държейки ме здраво за ръка, Греъм ме повежда към асансьора.

Тя е зад нас, а миг по-късно до нас, докато чакаме асансьора. Стои откъм страната на Греъм и подръпва ръкава на ризата му. Той стисва ръката ми малко по-силно, така че на свой ред и аз стисвам неговата, за да го уверя, че можем да го направим, без да разиграваме сцени. Просто ще се качим в асансьора и ще си тръгнем.

Когато вратите на асансьора се отварят, Греъм ми прави път да мина напред и влиза след мен. Не оставя достатъчно място, та Саша да може да ни последва. Препречва прага и тогава сме принудени да се обърнем към вратата. Към Саша. Греъм натиска копчето за партера и когато вратите започват да се затварят, най-сетне вдигам поглед.

Забелязвам две неща:

1. Итън вече не е в коридора, а вратата на апартамента му е затворена.

2. Саша е много по-хубава от мен. Дори когато плаче.

Вратата се затваря и ние се понасяме надолу, дълго, смълчано спускане, през което Греъм не пуска ръката ми и ние не проговаряме, но освен това и не плачем. Излизаме тихичко от асансьора и прекосяваме фоайето. Когато стигаме до вратата, Винсънт ни я задържа, гледайки и двама ни с извинение в очите.

Греъм вади портфейла си и му подава шепа банкноти.

— Благодаря ти, че ми даде номера на апартамента — казва той.

Винсънт кима и взима парите. Когато срещат моите, очите му са плувнали в извинение. Прегръщам го, тъй като вероятно никога вече няма да го видя.

Когато излизаме навън, с Греъм спираме на тротоара, замаяни от случилото се. Чудя се дали светът му се струва различен сега, защото за мен определено е различен. Небето, дърветата, хората, които минават покрай нас на тротоара — всичко ми се струва малко по-разочароващо, отколкото преди да вляза в блока на Итън.

— Искаш ли да ти повикам такси? — казва той най-сетне.

— Дойдох тук с колата си. Ето я там — обяснявам, посочвайки през улицата.

Той вдига очи към блока.

— Искам да се махна оттук, преди тя да е слязла. — Изглежда искрено разтревожен, сякаш точно сега изобщо не е в състояние да се изправи срещу нея.

Саша поне се опитва. Последва го чак до асансьора, докато Итън просто се прибра в апартамента си и затвори вратата.

Греъм отново ме поглежда, напъхал ръце в джобовете на якето си. Аз се увивам по-плътно в палтото си. Няма какво да му кажа, освен да се сбогувам.

— Довиждане, Греъм.

Погледът му е празен, сякаш изобщо не е тук. Прави крачка назад. Втора. А после се обръща и поема в обратната посока.

Поглеждам към блока в същия миг, в който Саша изхвърча през входната врата. Винсънт е зад нея и се взира в мен. Помахва ми, така че аз вдигам ръка и също му махвам. И двамата знаем, че това е помахване за сбогом, защото никога вече няма да стъпя в блока на Итън. Нито дори заради вещите ми, разпилени из апартамента му. Бих предпочела да ги изхвърли, отколкото да го видя отново.

Саша се оглежда на двете си страни, надявайки се да открие Греъм. Ала него го няма. Тук съм само аз и не мога да не се запитам дали вече знае коя съм. Дали Итън е споделил, че следващия месец се жени? Дали е споменал, че се чухме по телефона едва тази сутрин и той ми каза, че брои секундите до мига, в който ще може да ме нарече своя съпруга? Дали знае, че когато оставам да преспя в апартамента му, той отказва да си вземе душ без мен? Дали и е казал, че чаршафите, на които я изчука току-що, са подарък от сестра ми по случай нашия годеж?

Дали знае, че когато ми предложи, Итън се разплака, когато му казах „да“?

Не може да си дава сметка за всичко това, иначе не би захвърлила на вятъра връзката с мъж, който за един час ме впечатли повече, отколкото Итън за цели четири години.