Дейвид Балдачи
Дългият път (9)

9

Със старинния си локомотив той приличаше на влакчето Томас. Или на влакче от атракцион.

Пайн стоеше пред гарата в Уилямс, Аризона. Именно от тук потегляше всеки ден туристическият влак, който обикаляше Гранд Каньон и се връщаше обратно. Изминаваше стотина километра във всяка посока, а лежерното пътуване с него продължаваше цели два часа и петнайсет минути. Полетът от Финикс до Сиатъл отнемаше по-малко време.

Пайн разговаря с различни служители във влака и им показа снимката на истинския Бенджамин Прийст. Никой не си спомняше да го е виждал във вагоните. Пайн даде описание и на неизвестния, представил се за Прийст, но установи, че на него отговарят прекалено много мъже.

Някой действително си беше купил двупосочен билет, но го беше използвал само на отиване до Южния склон. Следователно поне един от двамата Прийст беше пътувал с влака, но без да се върне по обратния маршрут до Уилямс. Билетът беше платен в брой, а не с кредитна карта, затова нямаше следи от банкова трансакция. Интересно, помисли си Пайн, защото билетът не е никак евтин. Дали пътникът не го беше направил, за да скрие истинската си самоличност? Вероятно.

Тя се запъти към хотел „Рейлуей“ и влезе вътре. Видя каменна камина, дебел мек килим, в който краката на гостите буквално потъваха, балкони и колони от лакирано дърво… с други думи, съчетание на лукс и уют. Оцеляването на хотела вероятно зависеше от хората, които се возеха на влака, предположи Пайн. Затова и собствениците му бяха положили сериозни усилия да привлекат пътниците, да ги накарат да отседнат тук, преди да продължат нататък.

Тя отиде на рецепцията, показа на младата жена там снимката на истинския Прийст и заяви, че този човек най-вероятно е отседнал в хотела на еди-коя си дата. След това й описа и мъжа, представил се за Прийст. Жената поклати глава.

— Не съм виждала нито единия, нито другия.

— На работа ли бяхте по това време?

— Да. Аз поемам дневните смени.

— А някой друг работил ли е на рецепцията тогава?

— Не, само аз.

— Добре. Настанявали ли сте гост на име Бенджамин Прийст този ден?

Жената затрака по клавиатурата, след което поклати глава.

— Не, нямаме гост с това име. Очевидно не е отседнал тук.

Пайн знаеше, че това не е сигурно. Всеки би могъл да се представи под чуждо име, да използва фалшив документ за самоличност или да промени външния си вид. Тя благодари на жената, излезе навън и след кратък размисъл стигна до извода, че идването й тук не е дало никакви резултати.

Върна се в пикапа и запали двигателя. В този момент телефонът й иззвъня. Беше Каръл Блум.

— Изпращам ви статия, която открих в „Аризона Газет“ — каза тя.

— За какво става въпрос?

— За една експедиция, за която се предполага, че е изследвала Гранд Каньон.

— И кога би трябвало да се е случило това?

— През хиляда деветстотин и девета година.

— А каква е връзката със случая, който разследвам повече от сто години по-късно?

— Прочетете статията. Изпращам ви и още една, по-нова, която анализира онази от девета година. Двете заедно ще ви разкрият каква е връзката.

— Добре. Няма ли поне да ми подскажеш за какво става въпрос?

— Инициалите „Дж“ и „К“ са били издълбавани в Гранд Каньон и преди.

— Какво?

— Прочетете статиите и ще говорим.

Пайн остана в колата. Климатикът духаше право в лицето й, тъй като навън бе почти трийсет градуса. И макар въздухът да беше сух, трийсет градуса си бяха доста висока температура.

Телефонът й изпиука. Отвори имейла си. Блум очевидно беше увеличила статията, за да се чете по-лесно. Пайн я прегледа набързо.

Пишеше, че през 1909 г. двама изследователи, финансирани от института „Смитсониън“, Джордан и Кинкейд, изглежда, са се натъкнали на усамотена пещера, разположена високо на стръмен скалист склон в каньона.

Джордан и Кинкейд? „Дж“ и „К“.

Пайн продължи нататък.

Когато влезли вътре, двамата открили свидетелства за съществуването на древна цивилизация, вероятно „ориенталска“, твърдеше авторът на статията (използвайки този термин, който днес мнозина смятаха за обиден), и дори египетска. Предполагаше се, че Джордан и Кинкейд са открили всевъзможни находки — от урни до мумии и статуя, наподобяваща Буда. Пещерната система пък беше сравнена с цитадела с множество помещения.

Втората статия беше отпреди няколко години и излагаше случилото се в далеч по-големи подробности. Тя я прочете за десетина минути. Авторът се отнасяше скептично — както и самата Пайн, между другото — към предполагаемата експедиция. В архивите на „Смитсониън“ нямало данни за изследователи с тези имена — Джордан и Кинкейд. А Кинкейд, за когото първата статия твърдеше, че носел фотоапарат, така и не направил нито една снимка, за да увековечи т.нар. „откритие на века“. Журналистът не посочваше местоположението на пещерата, а се задоволяваше с предположението, че тя се намира между два притока на река Колорадо — Найнти Фор и Тринити.

Пайн знаеше, че доста от тези места имат египетски имена: Кулата на Сет, Храмът на Изида, Храмът на Озирис. Според по-новата статия по времето, когато били дадени тези названия, в Египет действали няколко големи археологически експедиции и подобни имена често се появявали по новините.

В така наречения Каньон на призраците някои названия били вдъхновени от Азия: Будисткият манастир и Храмът на Шива. В каньона било пълно с места, чиито имена били заимствани от древните митологии — най-вече имена на богове и богини от египетски, гръцки, индийски, китайски и скандинавски легенди.

Авторът на статията стигаше до извода, че в Гранд Каньон наистина има безброй пещери, много от които са били открити през годините от планинари, алпинисти и изследователи. Според него пещерата, на която са попаднали Джордан и Кинкейд, най-вероятно била обитавана от древното индианско племе анасази, първите жители на долината. Те били строителите на жилищата, известни като „пуебло“ — живеели в пещери в скалите, както правели и много други култури.

Потомци на анасазите били индианците от племето навахо. На езика на навахите анасази означавало „древен“. Анасазите обитавали Пещерата на мумията в Каньон д’Шей. Според статията пещерата била разположена на височина сто метра над дъното на каньона и се състояла от две съседни зали, разделени на повече от петдесет малки помещения, и кръгли конструкции за церемониални дейности, издигнати преди повече от хиляда години.

Пайн прочете последния абзац на втората статия. Авторът смяташе, че Джордан и Кинкейд са издълбали инициалите си „Дж“ и „К“ върху скалата над входа на пещерата. Но не споменаваше откъде разполага с подобна информация.

Тя позвъни на Блум и попита:

— Как откри тези неща толкова бързо?

— Израснала съм в Аризона и знаех за статията в „Газет“ от хиляда деветстотин и девета. Тя е част от местния фолклор. Когато бях тийнейджърка, двамата с баща ми кръстосвахме дъното на каньона. Той беше любител историк. Разказа ми историята, докато ми показваше всички забележителности с египетски имена там долу. Аз смятах, че това е научна мистификация, но баща ми явно беше убеден, че тук се крие нещо. И все пак… египтяни в Аризона? Пълен абсурд! Но инициалите „Дж“ и „К“? Джордан и Кинкейд. Спомних си за тях, когато ме помолихте да ги проуча тази сутрин. Възможно е да нямат нищо общо със случилото се, но все пак не успях да открия нищо друго.

— Справила си се отлично, благодаря. Значи си обикаляла из каньона?

— О, да, много често, когато бях по-млада. Яздила съм и муле. Но това беше преди години.

— Интересно.

— Ще се връщате ли в офиса?

— Може би. — Пайн погледна часовника си. — Знам, че приключваш след час…

— Ще остана и ще продължа да работя по случая. Нямам други задачи за деня.

— Тогава ще поискам да ти платят допълнителните часове.

— Не се притеснявайте, агент Пайн. Обичам да се чувствам полезна.

— Благодаря. Вероятно ще се видим по-късно.

Пайн потегли, като се чудеше какво общо би могло да има между експедиция отпреди сто години, която според някои дори не се бе състояла, и едно мъртво муле. Или с националната сигурност.

А може би не искам да узная отговора?