Дейвид Балдачи
Дългият път (7)

7

Пайн хвърли сака си на пода и огледа тесния си оскъдно обзаведен едностаен апартамент в покрайнините на Шетърд Рок. Градчето бе толкова малко, че центърът и периферията почти се сливаха. Сградата, в която се намираше жилището й, беше триетажна и всички апартаменти в нея бяха заети от наематели. В целия град имаше само още една „висока“ постройка — триетажен хотел, който посрещаше посетителите на Гранд Каньон.

Откакто бе напуснала дома си, Пайн никога не бе живяла в апартамент с повече от една спалня. А детството си бе прекарала в къща с две спални в провинцията на Джорджия.

Беше прочела някъде, че писателката Маргарет Мичъл винаги избирала едностайни жилища поради една проста причина — не искала да посреща гости. Пайн нямаше представа дали това е истина или анекдот, но много добре разбираше Мичъл. Защото също като нея предпочиташе едностайните жилища и избягваше гостите.

Не отглеждаше цветя в саксии, нямаше домашни любимци или хобита, на които да се посвети, след като се върне от работа или разкрие поредния случай. Беше чувала, че животът не е само работа, но за нея тя беше всичко. И това я устройваше.

След като изгуби Мърси, изтърпя безброй сеанси при психотерапевт. И както можеше да се очаква от едно съсипано от мъка шестгодишно дете, тези посещения й се сториха объркващи, плашещи и в крайна сметка безполезни.

Преди четири години Пайн отново тръгна на психотерапия. С абсолютно същия резултат. Включи се в групови сеанси и слушаше как останалите стават от местата си и се разхождат из стаята, споделяйки най-съкровените си терзания. Когато идваше нейният ред, тя, която беше преживявала нападения, беше ранявана с куршум и нож, започваше да се поти от страх, след което отстъпваше реда си на някой друг и така и не вземаше думата по-късно.

Поради някаква необяснима причина всичко това я караше да се въздържа от притежаването на вещи. Сякаш искаше да изживее живота си с колкото се може по-малко багаж. Същото се отнасяше и за хората. Някой психоаналитик би изтълкувал поведението й като страх от нова тежка загуба. И най-вероятно не би бил далече от истината. Пайн обаче нямаше нито време, нито желание да задълбае в душата си, за да провери дали тази теория е правилна.

Взе душ, за да отмие потта и прахоляка от Гранд Каньон, и облече чисти дрехи. Седна на кухненската маса, която беше в апартамента, когато се нанесе, и която й служеше като бюро, и провери електронната си поща и съобщенията.

Един от имейлите беше от прекия й началник във Флагстаф. Интересуваше се от напредъка по случая. Докато го четеше, Пайн забеляза, че имейлът е изпратен и до поне дузина служители на Бюрото. Двама от тях стояха доста високо в йерархията, а останалите имена не й говореха нищо.

Тя се включи в разследването само защото Гранд Каньон беше федерална собственост и се радваше на специално отношение от страна на американското правителство. А и регионалното представителство в Шетърд Рок отговаряше за цялата територия на парка. Самата Пайн беше изключително щастлива, когато получи поста тук. Положи сериозни усилия, за да създаде добри отношения със Службата на националните паркове, местната полиция и индианските племена в района. Задачата не беше никак лесна, но тя беше искрена, прояви упоритост и в крайна сметка спечели местните на своя страна.

Пайн си приготви чаша кафе, седна пред лаптопа и потърси в интернет информация за „Кейприкорн“. Появиха се доста страници, но нито една от тях не беше свързана с компания, работеща в областта на отбраната. Изпрати съобщение на Колсън Ламбърт, за да се увери, че не е сгрешил името на фирмата, и да го попита откъде е получил тази информация.

Ламбърт отговори след няколко минути. Името научил от брата на Прийст. Пайн погледна часовника си. На Източното крайбрежие минаваше единайсет вечерта. Вероятно беше прекалено късно, за да му звънне.

Провери останалите си имейли и изведнъж й хрумна нещо. Влезе в базата данни на персонала на ФБР и провери имената на всички, до които шефът й беше пратил онова писмо.

И откри едно, което се сливаше с останалите, а не би трябвало.

Питър Стубен. Заместник изпълнителен директор на ОНС, Отдела за национална сигурност, което означаваше, че той е най-важната клечка от всички, до които беше изпратен имейлът. Въпросният отдел беше едно от шестте подразделения на ФБР. Бе създаден през 2005 г. в отговор на събитията от 11 септември и войната с тероризма, която изведнъж се беше превърнала в основен приоритет. Беше ключов отдел в Бюрото, може би най-важният в някои отношения предвид множеството глобални заплахи срещу Съединените щати.

И изведнъж името на шефа на този отдел изскачаше в имейл, свързан с някакво си убито муле.

И с изчезналия Прийст, който работеше за на пръв поглед несъществуваща компания, макар Пайн да предполагаше, че някои фирми, действащи в областта на отбраната, предпочитат да са по-дискретни и нямат лъскави сайтове.

Пайн беше работила на Източното крайбрежие. Смяташе, че служителите на Бюрото отвъд Мисисипи са тесногръди педанти, които не разбират защо правилата и процедурите, които следват в Ню Йорк или Вашингтон, не могат да се прилагат едно към едно и в югозападните щати и защо не всички могат да следват един и същ гигантски шаблон. Беше наясно, че някои правила не работят тук най-вече заради множеството интереси и групи, всяка от които изискваше уважение и настояваше гласът й да бъде чут (а някои дори го заслужаваха).

В нейния район почти всички притежаваха не по едно, а по няколко огнестрелни оръжия и се отнасяха с вродено недоверие към федералното правителство. По тези места можеше да шофираш цял ден, без да срещнеш друго човешко същество, а гледката наоколо да напомня необитаема планета.

Пайн отдавна се беше отказала да води битки с костюмарите от Източното крайбрежие. Тя не създаваше проблеми на шефовете, вършеше си работата и никога не молеше за помощ, освен ако наистина не се нуждаеше от нея.

Но след като ОНС се интересуваше от случая, нямаше представа каква стратегия да приложи. Не след дълго започна да си представя как край каньона кацат с хеликоптер мъже с костюми и източен акцент и любезно, но категорично й нареждат да им предаде разследването и да върви по дяволите.

Ядосана от тази мисъл, Атли Пайн погледна часовника си и реши да рискува. Набра номера, който Ламбърт й беше дал, и зачака.

На второто позвъняване напрегнат, изпълнен с тревога глас отвърна:

— Да?

— Господин Прийст?

— Да?

— Едуард Прийст?

— Да, кой се обажда?

— Специален агент Атли Пайн, ФБР, Аризона.

— О, не! Става въпрос за Бен, нали? Мъртъв е! О, господи!

Пайн чу как мъжът на другия край на линията започва да хлипа.

— Не, господин Прийст — заяви категорично тя. — Не се обаждам за това. Разследвам изчезването на брат ви, но още не сме го открили. Доколкото знаем, възможно е да е жив.

Тя чу как дишането на Едуард Прийст започва да се нормализира.

— Изкарахте ми ангелите! — извика сърдито той. — Защо ми звъните толкова късно?

— Много се извинявам, но в подобна ситуация времето може да изиграе ключова роля. Споменали сте пред мой колега, че брат ви работи във фирма „Кейприкорн“.

— Точно така. Там работи.

— Вашингтонска ли е?

— Да.

— Случайно да имате неин адрес или телефон?

— Телефон ли? — поколеба се Прийст.

— Или адрес.

— Аз… аз не разполагам с подобна информация. Брат ми само е споменавал, че работи там, но нищо повече.

— Кога го спомена?

Едуард Прийст започна да става подозрителен.

— Защо е толкова важно? Брат ми е изчезнал в Гранд Каньон, не във Вашингтон.

— Работата е там, че потърсих информация за тази фирма и не открих такава във Вашингтон.

Настъпи кратко мълчание.

— Аз… мисля, че беше преди шест месеца.

— И никога не сте ходили в офиса му?

— Не.

— А разговаряли ли сте някога за работата му?

— Не… Той често се шегуваше… Използваше онази реплика, която много… федерални служители подхвърлят…

— Нещо от рода на: мога да ти кажа, но след това ще трябва да те убия?

— Именно.

— Добре.

— Агент Пайн, какво става?

— Все още не съм сигурна. Бихте ли ми разказали повече за брат си? Образование, детство, семейство… такива неща.

— Вече говорих за това с вашия колега.

— Ще ви бъда много благодарна, ако разкажете и на мен.

Последва продължителна въздишка.

— Израснали сме предимно на Източното крайбрежие, но често се местехме от град на град. Баща ни служеше във флота. Пенсионира се с ранг нула-седем.

— Контраадмирал.

— Точно така. Да не би да сте от семейство на морски офицери?

— Не, но имам приятели във флота. Какво друго?

— Бен беше… е по-малкият ми брат. Имаме две по-големи сестри. Бен живее в Александрия, Вирджиния… в историческия център на града. Едната ни сестра е във Флорида, другата живее близо до Сиракюз.

— Доколкото знам, брат ви не е женен.

— Така и не направи тази стъпка. Работата е целият му живот.

— Образование?

— „Джорджтаун“.

— Политология?

— Да, откъде знаете?

— Предположих. Бихте ли ми дали домашния му адрес?

— Вижте, много искам да ви помогна, но току-що се сетих, че не знам коя сте всъщност.

— Колсън Ламбърт от Службата на националните паркове е разговарял по-рано с вас. Мога да ви продиктувам номера на служебната ми значка и телефонния номер на ФБР, за да се уверите, че съм федерален агент. Можете да ми се обадите утре, за да продължим разговора си. Устройва ли ви?

Прийст не отговори веднага.

— Не е необходимо — каза той след малко. — Защо ще ме търсите, ако не сте от ФБР, нали?

Сещам се за куп причини, помисли си Пайн, но не сподели с него нито една от тях.

Той й продиктува адреса на брат си.

— Не сте се чували с Бен напоследък, така ли?

— Не. Вижте, попитах този Ламбърт дали да не взема самолета и да долетя…

— По-добре засега си останете в Мериленд. Получа ли някаква информация, незабавно ще се свържа с вас. А и вие можете да ме търсите по всяко време. Ако имате въпроси или се сетите нещо, което може да ни бъде от полза.

— Смятате ли, че изчезването на Бен е свързано с работата му?

— Не изключвам подобна възможност. Поне засега.

— Мъртъв ли е според вас?

— Не мога да правя никакви изводи. Не разполагаме с достатъчно информация. Но тъй като на този етап действително не изключвам нито една възможност, трябва да ви попитам дали брат ви е имал врагове.

— Не, доколкото знам.

— Разговаряхте ли със сестрите си?

— Не. Защо? Трябваше ли?

— Да. Възможно е да се е свързал с някоя от тях.

— А, да! Не ми беше хрумвало. Но смятам, че щеше да позвъни първо на мен. Все пак живеем сравнително близо…

— Направете го за всеки случай. Не е нужно да ги тревожите с новината за изчезването му. Звъннете им и ги попитайте между другото дали не са се чували с него.

— Добре, ще го направя. И ще ви уведомя, ако науча нещо.

— Благодаря, господин Прийст. Много съм ви задължена.

— Смятате ли, че ще откриете Бен?

— Ще направя всичко по силите си, за да го намеря. И още нещо. Имате ли скорошна снимка на брат си, която да ми изпратите?

— Да. От миналия месец, когато съпругата ми имаше рожден ден. На нея сме тримата — аз, жена ми и Бен. Ще ви я пратя по имейла.

— Чудесно!

Пайн му продиктува адреса на електронната си поща и затвори.

Имейлът му пристигна само след минута с прикачена към него снимка. Пайн я отвори и видя трима души, застанали един до друг. Първият беше висок слаб мъж. Това очевидно беше Едуард Прийст. По средата стоеше съпругата му, а от другата й страна — по-нисък и широкоплещест мъж с очила, който можеше да бъде само Бен Прийст.

Хрумнаха й още няколко въпроса и тя реши да се обади отново на Едуард Прийст.

— Получих снимката, благодаря. Няколко бързи въпроса… Брат ви е сниман с очила, но дали носи понякога контактни лещи?

Отговорът на Едуард Прийст изуми Пайн. Очите й се разшириха от изненада и мислите й полетяха в неочаквана посока.

— Не, агент Пайн, объркали сте се. Този с очилата съм аз. Бен е високият слаб отляво.