Дейвид Балдачи
Дългият път (63)

63

Пайн седеше в реновирания си кабинет и нагласяше облегалката на свръхмодерния си ергономичен стол, който беше в състояние да направи всичко, освен да полети. (Нищо чудно някъде да имаше копче и за това.) Тя прокара длан по махагоновата повърхност на новото си бюро, погледна новия килим и новата масивна дървена врата.

Вдлъбнатините обаче все още си бяха на стената. Блум настоя да останат като предупреждение. И тя охотно се съгласи.

Пайн зачете новините на екрана на лаптопа си. Цялата страна обсъждаше многобройните промени в правителството. Някои високопоставени служители изненадващо бяха подали оставка. Включително влиятелни генерали от Пентагона, министърът на вътрешната сигурност и главният прокурор. Всеки беше изложил различни мотиви, но сред тях не фигурираше заговор да се заличи Северна Корея от картата на света. Други най-неочаквано бяха преместени на нови длъжности. Ключови съветници в Белия дом също бяха напуснали постовете си с твърдението, че искат да прекарват повече време със семействата си. Президентът обяви, че няма да се кандидатира за нов мандат, което също изненада мнозина. И накрая, преговорите със Северна Корея бяха възобновени, но сега водеща роля в тях играеха Южна Корея и Япония.

Новините определено бяха зашеметяващи. Явно Добс беше извлякъл максимума от онзи диск. Пайн очакваше всеки момент да го назначат за заместник-директор на ФБР. Някой ден, помисли си тя, Добс вероятно може дори да се кандидатира за президент.

Вътрешният телефон иззвъня.

— Да?

— Специален агент Пайн, един господин би искал да се срещне с вас.

— За какво става въпрос?

— Пристигнал е от Вашингтон със специална задача.

— Добре.

Вратата се отвори и Блум въведе нисък мъж между трийсет и трийсет и пет. Непознатият излъчваше самоувереност. Чертите му бяха остри, а погледът — още по-остър. Беше с тъмносин костюм, бяла риза и вратовръзка, а от джобчето на гърдите му се подаваше кърпичка.

Пайн се изправи.

— Какво мога да направя за вас?

— Казвам се Уолтър Тилман — представи се мъжът. — Работя за федералното правителство.

— Толкова много хора твърдят това напоследък, а то невинаги се оказва вярно. Ще ми покажете ли някакъв документ?

Тилман извади портфейла си и показа служебна карта със снимката си.

— Добре, какво желаете?

— Да ви поканя официално във Вашингтон.

— Защо?

— За да разговаряте с някои хора, които искат да се срещнат с вас.

— Защо?

Той трепна, погледът му помръкна.

— Впечатлени са от качествата ви и биха искали да ви наемат да работите под тяхното пряко ръководство.

— Аз вече си имам работа.

Тилман огледа малкия й кабинет.

— Не искам да ви обидя, но вие работите във възможно най-жалкия и затънтен офис на ФБР.

— Грешите, аз съм представител на ФБР в прекрасния щат Аризона, на една крачка от единственото природно чудо на света, което се намира в тази страна.

— Новата ви длъжност ще бъде несравнимо по-престижна. Освен това върви ръка за ръка с много по-висока заплата.

— Не съм постъпила във ФБР, за да забогатея. А престижът изобщо не ме интересува.

— Струва ми се, че не ме разбирате. Във Вашингтон ви очакват. Предлагат ви изключително висока позиция.

— А аз отказвам да замина.

Тилман забрави добрите си обноски.

— Смятате се за по-специална ли? Заради това, което направихте? — добави жлъчно той.

Пайн погледна двете вдлъбнатини в стената. Силно се изкушаваше да добави трета.

— Чуйте ме внимателно, Уолт. Готова съм да обмисля предложението в деня, когато онези типове във Вашингтон спрат да правят глупости. Но няма да бъда толкова наивна и да очаквам това да стане в близко бъдеще. Нещо друго?

— Не, това е всичко — отвърна мрачно той.

— Добре, защото имам работа. Госпожа Блум ще ви изпрати.

В този момент вратата се отвори и на прага застана Блум, която сякаш беше подслушвала разговора.

Пайн извади пистолетите си от чекмеджето и ги прибра в двата кобура. После грабна якето си от стола, мина покрай Тилман, без да продума, и каза на Блум:

— Ще се върна след два дни.

— Приятно пътуване, специален агент Пайн.

И тя излезе от офиса.

Слезе в гаража, сложи си слънчевите очила, свали покривалото от колата и го прибра в багажника. Запали мустанга и излезе навън под ярките слънчеви лъчи.

Пътят беше дълъг, но Пайн очакваше с нетърпение всеки километър, всяка минута от него. Старият автомобил летеше по пътя — големият осемцилиндров двигател гълташе километрите на големи хапки. Тя прекоси Аризона по диагонал, навлезе в Югоизточна Юта и продължи по течението на река Колорадо, преди да завие на изток и да навлезе в щата Колорадо.

Спря само веднъж, за да ползва тоалетна и да си вземе вечеря, която изяде в колата, наслаждавайки се на звездното небе. Вдигна бутилката си с вода и каза:

— До скоро, Сам.

Пайн продължи пътуването си. Пристигна във „Флорънс“ десет минути преди полунощ. Слезе от колата, облече си якето и закачи служебната си значка на колана.

Когато мина проверката на входа и се озова пред стаята за свиждане, часовникът вече показваше дванайсет без една. Пайн седна на същото място и впери поглед през същата преграда от дебело поликарбонатно стъкло в очакване на появата му.

Както миналия път, и сега Даниъл Джеймс Тор се появи в компанията на шестима надзиратели. Те закачиха веригата му за халката в пода и излязоха отвън. Както миналия път.

Тор наклони глава първо на едната, после на другата страна, докато вратните му прешлени изпукат. Постави закопчаните си ръце пред себе си и я изгледа с любопитство. Тя предполагаше, че става въпрос именно за любопитство. Иначе защо се беше съгласил да се срещнат отново?

Пайн бръкна в джоба си и извади снимката.

Погледна я за миг.

После я долепи до стъклото, за да може Тор да види Мърси.

— Къде е сестра ми?