Дейвид Балдачи
Дългият път (62)

62

— Как вървят сеансите?

Беше към десет вечерта и Пайн и Кетлър отново седяха в джипа му и пиеха бира.

— Добре — отвърна той и отпи от бутилката. — Кабинетът не е толкава далече. Индивидуалните сеанси ми допадат повече от груповите.

— Разбирам те. С времето ще стане по-лесно.

— Мислиш ли?

— Убедена съм. — Пайн се пресегна и го хвана за ръката. — Не се съмнявам, че ще се справиш. Човекът, който успя да ни измъкне от Гранд Каньон, може да се справи с всичко.

— О, между другото, Колсън и Хари се върнаха в каньона.

— Очаквах го — отвърна Пайн.

— Как мина? Имам предвид, с бомбата и всичко останало.

— Засега добре. По-нататък… кой знае.

Двамата помълчаха няколко минути, докато гледаха обсипаното със звезди небе.

— Ако се оправя… — започна Кетлър.

— Когато се оправиш… — поправи го Пайн.

— Да, когато се оправя, искаш ли да поседим отново заедно и да пием бира?

— В джипа ти? С удоволствие. Онази вечер е сред трите ми най-любими.

— Кои са останалите?

— Срещата ни в „Тони“. И тази вечер.

Кетлър се усмихна, но усмивката му бързо помръкна.

— Благодаря ти, Атли. За всичко.

— Не мисля, че съм направила кой знае какво.

— Направи повече от когото и да било.

— Много мило, че го казваш, Сам — отвърна топло Пайн.

— И ти ли ходиш на терапия?

— Нещо такова — каза тя, допи бирата си и заяви: — Трябва да тръгвам. Утре ме очаква напрегнат ден.

Целуна го по бузата и понечи да излезе от джипа.

— Не съм луд, Атли — каза той. — Кълна се.

Пайн се наведе, погали го по лицето, усмихна се нежно и отвърна:

— Нали знаеш, Сам, че всички сме малко луди. Не само аз и ти. Всички. И това ме успокоява.

 

 

Пайн и Блум кацнаха на Източното крайбрежие и взеха мустанга от паркинга на летище „Рейгън“. После посетиха семейство Прийст в Бетезда. Там беше и Бен Прийст, който се възстановяваше в дома на брат си.

Когато позвъниха на вратата, им отвори Мери Прийст. Макар че беше предупредена за посещението им, тя зяпна смаяно Каръл Блум.

— Знам, скъпа — каза Блум и я потупа по ръката. — Чувствам се ужасно, че те излъгах, но трябваше да го направя, за да върнем съпруга ти.

В отговор Мери прегърна и двете и заплака.

Когато отидоха да видят Бен, завариха двете момчета, Били и Майкъл, да излизат от стаята на чичо си. Ед седеше до леглото му и ги очакваше.

Двамата братя имаха вид на хора, оцелели след продължителни инквизиции, но щеше да им мине. Бен изглеждаше по-зле. Беше блед и слаб, а лицето му свидетелстваше за пълно изтощение.

Мери затвори вратата, за да ги остави насаме. Пайн седна на ръба на леглото, а Блум остана права.

— Ти ни спаси живота, Атли — каза Ед.

— След като го изложих на опасност — изтъкна тя.

— Но всичко свърши добре, нали?

— До следващия път, когато лидерите на тази страна решат да направят някоя глупост — обади се Бен. Той се обърна към Пайн, погледна я и добави: — Чух за Саймън и Оскар.

Тя кимна бавно.

— Най-вероятно хората, които стоят зад всичко това, ще ги нарекат косвени жертви. Но за мен си беше убийство. Поне убиецът на Саймън си получи заслуженото. Най-доброто, което успях да постигна за Фабрикънт, бяха пари за семейството му и средства за дружеството.

— Когато Дейвид Рот се обърна към мен за пръв път — каза Бен, — реших, че е полудял. Но после разбрах, че лудите са в правителството… поне в част от него.

— И ти му помогна да постъпи правилно — допълни Пайн.

— Щастлива случайност, че си бях резервирал муле. Важното е, че всичко приключи добре.

— Не и за горката Сали Бел — отбеляза Пайн. — Но за останалата част от света се получи наистина чудесно.

Бен протегна ръка към нея.

— Подцених те. Реших, че аз съм професионалистът, а ти — аматьорът. Оказа се, че е точно обратното.

— Никога няма да разбера света, в който живееш, Бен. А и не искам.

— И аз стигнах до същия извод, но за себе си. Как е Дейвид?

— Доколкото чух, е заминал на дълга ваканция на място, където няма нито един хълм.

— Мисля, че го е заслужил.

— Сега имате достатъчно време, за да се порадвате на близките си, на семейството си. Никога не ги приемайте за даденост. Толкова много хора нямат семейства.

Блум погледна многозначително Пайн, но не каза нищо.

 

 

За разлика от предишния път Пайн и Блум си бяха предвидили цяла седмица, за да прекосят страната. Често спираха с мустанга, за да разгледат една или друга забележителност. Така за седем дни двете целяха да видят повече от Америка, отколкото през целия си живот.

Седяха в малко крайпътно заведение в Арканзас, хапваха барбекю и пиеха студен чай, седнали на масичка за пикник. Край тях хлапета по тениски и къси панталони играеха на гоненица.

— Знаеш ли, това наистина е прекрасна страна — отбеляза Пайн.

— Всъщност са много страни, събрани в едно. И всяка от тях има своя собствена красота и свои собствени проблеми — заяви Блум, след като потопи краставичката си в лют сос. — Но не бива да забравяме хората и… как да се изразя, ценностите, които всички те споделят. Това е спойката, която ни свързва. — Блум замълча и се усмихна. — Напомня ми за шестте ми деца.

— По какво?

— Не си спомням дори един спокоен ден, когато бяха малки. Едното обиждаше другото, което го удряше, третото и четвъртото си крещяха. В същото време петото и шестото си играеха кротко и се забавляваха. На следващия ден точно те се сбиваха…

— А ти как реагираше? — попита Пайн.

— Можеш само да се надяваш, че ако някое от тях се разболее, пострада или е в беда, останалите ще се притекат на помощ. Но през останалото време всичко е възможно. Животът е сложен, а онези, които си мислят, че нещата могат да се наредят като с вълшебна пръчка, се заблуждават. Просто няма как да стане. — Блум отпи глътка чай. — Но трябва да кажа, че въпреки всички викове и скандали имаше и добри моменти, дори прекрасни. Не бих ги заменила за нищо на света.

Двете свалиха гюрука, качиха се в колата и потеглиха на запад.

— Пътуването ми харесва — каза Блум. — Може би трябва да го правим всяка година.

— Телма — отвърна Пайн.

— Какво?

— Аз ще съм Телма. А ти — Луиз.

— Така и така с Джина Дейвис сте еднакво високи. А ако знаеш колко хора са ми казвали, че приличам на Сюзан Сарандън — добави Блум със самодоволна усмивка.

— Щастлива ли си?

— Толкова щастлива, че ми се иска да изкрещя.

И Блум направи точно това, докато размахваше ръце, сякаш окуражаваше любимия си отбор по време на мач.

Никога през живота си Атли Пайн не се беше смяла толкова много.