Дейвид Балдачи
Дългият път (61)

61

Вратата между двете стаи — на Пайн и на Блум — беше ударена толкова силно, че отхвърча от пантите. През нея нахлуха войници с бронежилетки, каски и автомати M4 и M16.

Добс веднага вдигна значката си със свободната си ръка и извика:

— Федерални агенти, свалете оръжията!

Никой не се подчини. Войниците застанаха рамо до рамо и образуваха нещо като стена по ширината на стаята. Автоматите им бяха насочени към агентите на ФБР срещу тях.

— Федерални агенти! — извика отново Добс. — Казах да свалите оръжията!

И отново никой не се подчини.

— Кои сте вие? — попита Добс, докато хората му нервно стискаха пистолетите си.

Дванайсет автомата в ръцете на войници с бронежилетки срещу седем полуавтоматични пистолета в ръцете на агенти с костюми. Престрелката нямаше да продължи дълго.

Изведнъж редицата от войници се раздели, за да направи път на мъж на около петдесет с тъмносин костюм, бяла риза, вратовръзка на фини райета и елегантни обувки. Очевидно той командваше нападателите.

Добс насочи вниманието си към него и извика:

— Ние сме федерални агенти. Не свалите ли оръжията веднага, здравата ще загазите.

— Тъкмо се канех да кажа същото — отвърна мъжът с костюма.

В съседното помещение настъпи суматоха. Миг по-късно петима агенти на Имиграционната и митническа служба, въоръжени с автомати AP-15, нахълтаха в стаята и ги насочиха към войниците и мъжа с костюма. Половината войници се обърнаха към тях, останалите продължиха да се целят в Добс и агентите му.

— Федерални агенти! — извика мъжът, който предвождаше екипа на ИМС. — Свалете оръжията! Веднага!

Добс изгледа триумфално мъжа с костюма.

— Е, май сте обкръжени. Време е да свалите оръжията.

Онзи отвърна спокойно:

— В никакъв случай. Тук сме, за да отведем тези две жени. — Той посочи Пайн и Блум.

— На какво основание? — попита Добс.

— Държавна измяна.

Един от агентите на ИМС пристъпи напред и погледна Пайн.

— Глупости! Атли Пайн не е предател. Кой сте вие, по дяволите?

Мъжът извади телефон, набра някакъв номер и заговори тихо. После подаде телефона на агента на ИМС.

— Шефът ви иска да говори с вас.

— Шефът ми? — премигна агентът.

— На телефона е Харолд Сайкс. Министърът на вътрешната сигурност.

Агентът взе телефона.

— Кой е? — попита той, но застана мирно, когато чу гласа на министъра. — Да, сър. Какво? Не, но… Тя е агент на ФБР. Познавам я. Не, не казвам… Но предател… Аз… не, сър… Да, сър… веднага, сър.

Той върна телефона с унило изражение и погледна безпомощно Пайн.

— Съжалявам, Атли.

— Всичко е наред, Дъг. Ще се оправим.

Дъг се обърна бавно към хората си.

— Да тръгваме.

— Но, сър! — възрази един от тях.

— Казах да тръгваме! — изръмжа Дъг.

След секунди агентите на ИМС напуснаха бойното поле, като оставиха на него агентите на ФБР и войниците.

Мъжът с костюма се обърна към Добс. Добс извади своя телефон и каза:

— Сега ще се обадя на моя шеф, задник такъв!

Онзи се усмихна.

— Не е ли по-добре аз да се обадя на неговия шеф, главния прокурор, и да го помоля да ви нареди да ни предадете двете жени?

— Не е възможно Пайн или Блум да са предатели.

— Личното ви мнение няма никакво значение.

Добс запази самообладание и заговори с тих спокоен тон:

— Добре. Представете ни съответните документи, включително прокурорска заповед, и ние сами ще ги арестуваме, ще им прочетем правата, ще ги настаним във федерален арест и ще продължим по правилата на съдебната система.

Мъжът с костюма поклати глава.

— Проблемът не е съдебен. Той е свързан с националната сигурност.

— Пет пари не давам с какво е свързан! — избухна Добс. Той посочи Пайн и Блум. — Тези жени са американски гражданки и са невинни до доказване на противното. До самия край на евентуалния съдебен процес. Не се съмнявам, че го знаете, ако сте американски гражданин… в което, честно казано, започвам да се съмнявам.

— Стига глупости! Свалете оръжията!

— Не! — отвърна Добс. — Вървете по дяволите!

— Мога да позвъня още сега на главния прокурор и той ще ви нареди да го направите.

— Можете и на президента да се обадите, ако искате. Отговорът ми ще остане същият.

— Превишавате правата си! — извика мъжът с костюма.

— Аз ли превишавам правата си? — възкликна Добс. — Аз съм федерален агент!

— Свалете оръжията или ще открием огън. Последен шанс.

Агентите на ФБР се спогледаха нервно. Те отлично знаеха, че всяка престрелка в това тясно помещение ще се превърне в същинска касапница. Но въпреки това не помръднаха и не свалиха оръжията.

— Много добре — поклати глава мъжът и отстъпи зад редицата от войници. — Дадох ви възможност, вие я отхвърлихте.

Беше ред на Пайн да излезе напред.

— Мисля, че в тази стая има твърде много тестостерон. По-добре да започнем преговори.

Мъжът я изгледа изумен.

— Преговори ли? Няма за какво да преговаряме. Нямате какво да предложите.

В отговор Пайн отиде до гардероба, отвори вратата и показа бомбата.

— Имам това.

— Какво, по дяволите, прави това тук?

— Някои хора решиха да постъпят правилно.

Мъжът с костюма я изгледа с презрение.

— Кой? Дейвид Рот?

— Не смятам да навлизам в подробности.

— Вие всички сте предатели!

— Или патриоти. Аз поне така смятам.

Мъжът погледна Добс.

— Сега разбирате защо трябва да ги отведем. Те разполагат с ядрена бомба.

— Откъде знаете, че това е ядрена бомба? — попита Пайн. — Защото на мен ми прилича на метална кутия.

Мъжът пребледня и погледна Добс, който се взираше мрачно в него.

— Да, как разбрахте, че това е бомба? Аз лично нямах представа, докато Пайн не ми каза.

— При това руска бомба — добави Пайн.

— Руска! — възкликна Добс и я изгледа за миг, преди отново да насочи вниманието си към мъжа с костюма. — Това руснаци ли са?

— Не. Американци, които работят с руснаците. Наложи се да се справя с двама руснаци, които претърсваха дома на Бен Прийст. — Пайн също погледна мъжа с костюма. — В крайна сметка Москва ви прецака. И то много здраво.

— Какви ги говориш? — отвърна той.

Пайн взе чантата, която беше оставила на бюрото, и изсипа от нея записващите устройства, които бяха демонтирали от обшивката на бомбата.

— Вашите руски приятели бяха монтирали в бомбата цял куп камери и микрофони.

Настъпи гробна тишина. Пайн чуваше не само биенето на собственото си сърце, но и това на сърцата на агентите до нея.

— Откъде да знам, че не лъжеш? — попита мъжът.

Пайн му подхвърли една от камерите.

— Явно имате сляпо доверие на московските си приятелчета. — После му подхвърли и част от обшивката, която Рот бе изрязал. — Обзалагам се, че в момента Путин ви се присмива от разстояние.

Мъжът с костюма взе металното парче, отиде до бомбата и го постави на мястото, от което беше изрязано. Пасваше идеално. Той огледа бомбата от всички страни, видя и останалите дупки в метала.

Пайн го чу да възкликва:

— Мамка му!

Той се обърна.

— С други думи, руснаците разполагат с доказателства, че сме поставили ядрено оръжие в Гранд Каньон. Какво означава това? Край на играта?

— Не, защото нашите хора все още не са „открили“ бомбата и не са я използвали като повод да нападнат Северна Корея.

— Какво значение има това?

— Няма да започнете война и да избиете милиони заради фалшиво доказателство, което сами сте подхвърлили. А и руснаците няма да могат да ви изнудват.

Блум пристъпи напред.

— Това ви дава възможност да се оправдаете по приемлив начин.

— Например? — изгледа я скептично мъжът.

— Например, поставили сте деактивирано ядрено устройство в пещера в каньона като част от програма за изследване на алтернативни методи и проверка на въздействието върху околната среда.

— Моля? — възкликна мъжът с костюма.

— Когато бях малка — продължи Блум, — правех същото със стари монети. Заравях ги в задния двор. Като се замисля, струва ми се по-логично да заровиш бомба в Гранд Каньон, отколкото да споделиш с руснаците намерението си да нападнеш Северна Корея. Никой не би повярвал, че е възможно да сме толкова глупави, нали?

Мъжът я изгледа мрачно, но замълча.

— Също така можете да заявите, че всичките им доказателства са изфабрикувани — продължи Блум. — Напоследък тази тактика е доста популярна.

— Не, няма да се получи — поклати глава мъжът, след което посочи войниците зад гърба си. — Налага се всички да дойдете с нас, докато не решим какво да правим. И то веднага!

— Трябва да ви кажа още нещо — обади се Пайн. — Всяка дума, която изрекохте тук тази вечер, е документирана електронно.

Мъжът трепна и се огледа.

— Какво?

— Офисът ми е оборудван с устройства за видео- и аудиозапис.

— И защо? — попита изумено мъжът.

— Монтирах ги, след като един глупак ме нападна. Сритах му задника, а той ме обвини, че аз съм го нападнала. Погрижих се това да не се повтори. Записите се съхраняват в облачно приложение.

— Откъде да знам, че не блъфираш?

— Това му е най-хубавото. Не знаете.

Блум отново се намеси:

— Държа да отбележа, че от доста време работя с агент Пайн и не си спомням да е блъфирала някога. Дори веднъж.

Мъжът отмести погледа си от Блум към Пайн.

— Какво означава това?

— Ако с мен, госпожа Блум, Дейвид Рот, с когото и да било, свързан със случая, с когото и да било в тази стая се случи нещо… каквото и да е… от счупен нокът през проблеми в работата до нещастен случай, ще разкрия участието ви в тази афера.

Мъжът се вторачи в нея за няколко секунди. После погледна камерата в ръката си и бомбата. Накрая погледът му отново се върна към Пайн. На лицето му се изписа примирение.

Тя разчете правилно изражението му и каза:

— Това е единственият начин да се измъкнем от тази каша. Надявам се, че сте достатъчно умен, за да го разберете.

Настъпи продължително мълчание. Всички в стаята бяха затаили дъх. Накрая мъжът с костюма каза:

— Добре. Нещо друго?

— Бен и Ед Прийст? — попита Пайн.

Мъжът облиза нервно устни и отвърна:

— Какво искате?

— Дано да са живи. В противен случай ще имате сериозни проблеми.

Той се поколеба за миг.

— Живи са.

— В такъв случай искам да ги освободите и да им изплатите подобаваща компенсация за всичко онова, на което са били подложени. Ще проверя дали сте го направили, затова не си помисляйте да излъжете.

— Добре, стига да… запазят мълчание.

— Ще изплатите парична компенсация и на семейството на Оскар Фабрикънт. И ще направите щедро дарение на Дружеството за обществено благо. Нуждаем се от хора, които да вършат повече добрини за благото на всички. Знаем и за Фред Уърмсли. Семейството му също трябва да бъде компенсирано за вярната му служба.

— Добре, нещо друго? — попита напрегнато мъжът.

Пайн помръкна, но продължи:

— В една пещера в каньона има три тела. На трима от вашите хора.

— Убили сте трима от хората ми? — попита изумен мъжът.

— Нямах друг избор, след като те се опитваха да убият мен. Но бих искала телата им да бъдат извадени от там и предадени на семействата им. И ако наистина са били военни, погрижете се за близките им. Нека досиетата им останат чисти. Погребете ги с почести.

— Колко благородно от ваша страна! — възкликна саркастично мъжът с костюма.

— Те просто са изпълнявали заповеди. Най-вероятно вашите заповеди. Аз нямам нищо против тях. Съжалявам, че вие не бяхте там. Бих предпочела да застрелям вас.

— Ще го имам предвид — отвърна раздразнено мъжът. — В случай че се срещнем отново.

Пайн го погледна. На устните й заигра усмивка.

— Можехте да ме отвлечете заедно с братята Прийст. Или просто да ме убиете. Но не го направихте.

— Ще кажа само, че никога не повтарям грешките си.

— Искахте да продължа с разследването — каза Пайн, без да откъсва поглед от мъжа с костюма.

— Но, Пайн, защо да го правят? — обади се Добс.

— Нуждаели са се от помощ в издирването на Рот и бомбата.

— Спокойно можехме да ви отведем с нас и да ви принудим да ни кажете къде е Рот.

— Наистина се опитахте да го направите, но по-късно. При това два пъти — на летището и в апартамента, който ползвах — но се провалихте. Знаехте, че бомбата е скрита в пещера в Гранд Каньон. Но знаехте също, че това не е пещерата, в която вашите хора са я поставили. Надявахте се да ме използвате, за да ви отведа до нея. И хората ви да ме арестуват, когато я намеря. Те обаче не успяха да го направят.

Лицето на мъжа изгуби презрителното си изражение и той неохотно погледна Пайн с уважение.

— Надявам се пътищата ни да не се пресекат отново.

Тя посочи гардероба.

— Ще трябва да отнесете това нещо. Не мисля, че Бюрото разполага с хранилище за ядрени оръжия.

— И бездруго смятах да го взема — отвърна подигравателно мъжът. — Още нещо?

— Само едно. Може би най-важното.

— И какво е то?

Пайн пое дълбоко дъх и отвърна:

— Не се доверявайте на руснаците. Те не са ви приятели.

Мъжът я изгледа безмълвно, после се обърна към хората си, посочи към гардероба и нареди:

— Вземете я и да тръгваме.

Войниците свалиха оръжията си. Четирима от тях отидоха до гардероба и вдигнаха бомбата. После всички напуснаха стаята.

Последен си тръгна мъжът с костюма. Но преди това погледна Пайн и заяви:

— Нанесохте огромна вреда на страната си.

— Напротив, мисля, че току-що я спасих. Както и живота на няколко милиона души. Съжалявам само, че вие и останалите глупаци, които стоите зад това, няма да прекарате остатъка от живота си зад решетките. А сега напуснете кабинета ми!

Мъжът с костюма излезе разгневен, като остави след себе си шестима агенти и една секретарка, които въздъхнаха с облекчение. Агентите свалиха оръжията си. Ръцете им трепереха след толкова време в позиция за стрелба.

Пребледнелият Добс се обърна към Пайн и изръмжа:

— Какво, по дяволите, беше това?

— Най-лошото от американската политика.

Блум се приближи до Добс и каза:

— Бих искала да продължа със списъка от желания. Офисът ни се нуждае от нови врати, а агент Пайн — от нов стол.

Добс изсумтя, след което отново насочи вниманието си към Пайн.

— Не блъфираше, когато каза на този задник, че кабинетът ти е под наблюдение, нали?

Пайн отвори чекмеджето на бюрото си. В него имаше малък дивиди плейър. Тя натисна едно копче, извади диска и го връчи на Добс.

— Федералните агенти не блъфират, сър. Поне не за толкова важни неща.

Той погледна първо диска, а после нея.

— Предлагам да използвате докрай всички възможности, които ви предоставя този запис — заяви Пайн.

Добс кимна, прибра диска в джоба си и огледа стаята, преди да спре погледа си върху Блум.

— Смени всички мебели, Каръл. Купи каквото трябва. Включително за твоя кабинет. И ми изпрати сметката.

— Благодаря ви, специален агент Добс.

Добс и хората му си тръгнаха.

Двете жени останаха сами. Пайн седна на стария си протрит стол, а Блум се настани на ръба на бюрото й.

— Слава богу, че всичко свърши! — каза тя.

— Дали?

— Поне за тази вечер.

— Така е — отвърна Пайн. — Между другото, няма никакъв шанс да се пенсионираш. Нуждая се от теб.

Блум се усмихна очарователно.

— Разбира се, че няма да се пенсионирам, агент Пайн. За разлика от вас аз само блъфирах.