Дейвид Балдачи
Дългият път (60)

60

— Да не си полудяла?

Клинт Добс, шефът на ФБР в Аризона, говореше като човек, който всеки момент ще получи сърдечен удар или паническа атака. А може би и двете.

— Мисля, че не, сър — отвърна хладнокръвно Пайн по телефона.

— Къде, по дяволите, беше през цялото време? — попита Добс.

— В отпуска, както ми наредихте.

— Мамка му! Та ти не отговори на нито един имейл! На нито едно позвъняване!

— Бях на място без покритие, сър. Току-що се върнах.

— Осъзнаваш ли колко дълго си отсъствала от работа?

— Да, сър, но днес отново съм тук.

— И искаш да се срещнем в офиса ти в Шетърд Рок?

— Да, сър. Искам да дойдете тук и да доведете подкрепления, както вече ви казах. Имам предвид тактически екип, автоматични оръжия, бронежилетки и всичко останало.

— Не говори глупости. Няма да идвам в Шетърд Рок. Ти ще дойдеш във Финикс.

— С удоволствие бих го направила, но в офиса ми има нещо, което не бива да транспортирам.

— За какво говориш?

— Доверете ми се, сър.

— Не виждам защо да го правя. Заместник-директорът ме разпитваше за теб. Наду ми главата…

Пайн пое дълбоко дъх и заяви:

— Мисля, че и заместник-директорът е замесен в тази история.

И това е причината да се обадя на теб, а не на него, каза си тя наум.

— Какви ги говориш? Подобни приказки могат да ти струват значката, Пайн!

— Защо според вас той се намеси в разследването? Защо ме отзова? Не ви ли се стори малко необичайно? Защо заместник-директорът на ФБР ще го е грижа за някакво си убито муле?

Добс потъна в продължителен размисъл, след което попита:

— В какво си се забъркала, Пайн?

— В нещо по-голямо, отколкото можете да си представите, сър. Затова имам нужда от вашата помощ… от вашата подкрепа. Няма да се справя сама. И ако не мога да разчитам на заместник-директора, то мога да разчитам на вас, сър.

— А защо трябва да доведа подкрепления? — попита Добс, след като помълча няколко секунди.

— Защото очаквам гости.

— Гости? Кого имаш предвид? Престъпници? Някоя банда?

— Зависи какво имате предвид под престъпници, но очаквам тези гости да се окажат наистина много опасни.

— Виж какво, Пайн, всичко това ми звучи абсурдно. Ако очакваш…

— Сър, нямаше да ви моля, ако не беше абсолютно наложително — прекъсна го тя. — Когато дойдете тук, ще разберете какво всъщност става. Въпросът засяга националната сигурност. Всъщност сигурността не само на тази страна, но и на целия свят. — Пайн помълча и продължи: — Опитвам се да си върша работата като федерален агент. Дала съм клетва. И съм твърдо решена да й остана вярна.

Добс замълча. Пайн чуваше тежкото му дишане.

— Не се шегуваш, нали?

— Никога през живота си не съм била по-сериозна, сър.

— И не си била в отпуска, нали?

— Не бих го нарекла отпуска.

— Кариерата ти зависи от това, Пайн.

— Нещо много по-важно от моята кариера зависи от това.

Настъпи кратка пауза, след което Добс заяви:

— Ще бъда в офиса ти след три часа и половина.

— И не забравяйте подкрепленията, сър.

Но Добс вече беше затворил.

Пайн въздъхна.

Да става каквото ще.

 

 

Пайн, Блум, Джо и Дженифър Язи седяха в шевролета от другата страна на улицата, точно срещу офиса на ФБР в Шетърд Рок. Беше важно да пристигнат там едновременно с Добс и хората му.

— Двамата със Сам успяхте ли да я пренесете в офиса? — попита Пайн.

— Без проблем — отвърна Блум. — Макар да не е лесно да вмъкнеш бомба в сграда, пълна с федерални агенти.

— Никой ли не ви спря?

— Един агент на Имиграционната и митническа служба ни попита какво правим. Обясних му, че сме получили ново оборудване за офиса, и той ни помогна да я внесем.

Пайн видя черен джип да профучава по улицата с висока скорост и тялото й се стегна. Колата спря пред офиса на ФБР и вратите се отвориха.

От задната врата излезе Клинт Добс, петдесетинагодишен, висок над метър и осемдесет, с широки рамене, масивен врат, посивяла коса и наченки на бирено коремче.

— По дяволите, не е довел достатъчно хора! — възкликна Пайн. — Няма тактически екип, няма автомати. Само костюми и пистолети. Защо някои хора никога не чуват?

Пайн включи на скорост и натисна рязко газта. Колата полетя напред и спря до бордюра. Мъжете от джипа извадиха пистолети и ги насочиха към пикапа. Свалиха оръжията едва когато от него слязоха Пайн и Блум. Пайн беше нарамила чанта.

Добс изглеждаше така, сякаш всеки момент ще получи удар.

— Какви ги вършиш, по дяволите?

Пайн пристъпи към него.

— Чаках ви да дойдете, сър. — Огледа останалите агенти и каза: — Помолих за тактически екип, автоматични оръжия… Само с това ли разполагате?

— С мен има петима въоръжени агенти. Какво очакваш? Война?

— Почти. Но ще трябва да се задоволим с това, с което разполагаме в момента. Няма връщане назад. Да вървим.

И Пайн закрачи към входа на сградата. Добс я погледна изумен, след което насочи вниманието си към Блум.

— Май се познаваме, а?

— Каръл Блум. Бях секретарка във Флагстаф, когато работехте там.

— Точно така — каза Добс и се огледа. — Е, съжалявам, че си се озовала тук и работиш с агент, съсипващ кариерата си.

— О, не ме съжалявайте, господин Добс. Трябва да се гордеете, че във ФБР работят агенти като Атли Пайн. И когато разберете какво е направила, ще се убедите, че кариерата й съвсем не е към края си.

— И какво точно е направила?

— Спаси света.

Блум забърза след Пайн, а Добс остана отвън. Изглеждаше объркан, но бързо се съвзе и даде знак на хората си.

— Добре, да вървим.

Шефът на ФБР във Финикс се озърна предпазливо, но тихата улица като че ли го успокои.

— Война? Как ли пък не! — измърмори той.

Пайн изключи охранителната система и въведе всички в офиса. Затвори вратата след последния агент и я заключи.

— Е, добре — подкани я Добс. — Ще ми кажеш ли сега какво, по дяволите, става?

— След като влезете в кабинета ми.

Тя ги покани във вътрешната стая и затвори вратата. После отиде до гардероба, отвори го и посочи обемистия предмет в ъгъла, покрит с парче брезент.

— Какво е това? — попита Добс.

В отговор Пайн отметна брезента, който скриваше предмета.

— Какво е това, по дяволите?

— Нарича се тактическо ядрено оръжие — отвърна Пайн.

Добс и хората му отстъпиха крачка назад.

— Какво… Ядрена бомба?

— Беше скрита в пещера на дъното на Гранд Каньон.

— Скрита? От кого? — попита Добс.

— Това е най-важният въпрос, нали? — каза Пайн и затвори вратата на гардероба.

— И ти ще отговориш на него веднага след като се свържа с Вашингтон и ги уведомя, че в един от офисите на ФБР има ядрена бомба.

— Сър…

Той застана пред нея и размаха пръст пред лицето й.

— Нито дума повече! Божичко, Пайн, от всичките ти издънки, на които съм бил свидетел, тази е…

— О, Клинт, няма ли да си затвориш устата поне за минута? Остави я да ти обясни — каза Блум. — Важно е.

Добс я погледна изумен.

— Клинт? Ще се обръщаш към мен с…

— Мисля да се пенсионирам след този случай, затова ще продължа да те наричам Клинт — каза Блум и погледна Пайн. — Специален агент Пайн? — подкани я тя.

Пайн се обърна към Добс:

— Предполагам, сте забелязали, че имейлите относно мъртвото муле и изчезналия човек в каньона бяха изпратени и до Отдела за национална сигурност.

— Не чета списъка с лицата, до които са адресирани имейлите — отвърна раздразнено Добс.

Преди Пайн да отговори, по стълбите отекна тежък тропот, който се разнесе като приливна вълна по коридора. След секунди входната врата на офиса на ФБР беше разбита с хидравличен таран.

— Какво става, по дяволите? — възкликна Добс.

Той и хората му се извърнаха с лице към единствената врата между тях и нападателите. Пайн извади пистолета си и го насочи към нея. Погледна останалите агенти и ги попита подканящо:

— Господа?

Те се спогледаха, извадиха оръжията си и застанаха до Пайн с пистолети, насочени към вратата. Дори Добс извади своя.

— Какво става, по дяволите? — повтори Добс.

— Война, сър — отвърна Пайн.