Дейвид Балдачи
Дългият път (6)

6

Пайн изтри от челото си потта, която се стичаше в очите й. Седеше на голям камък и се взираше в река Колорадо. Издирването беше започнало веднага след закуска и продължаваше вече осем часа.

Седем рейнджъри и тя. Трябваше да претърсят огромна територия, която заедно с националния парк над главите им надвишаваше площта на някои щати. Дори да използваха хеликоптер, шансовете пак нямаше да бъдат на тяхна страна. А и никъде не се виждаха лешояди.

Засега не бяха открили абсолютно нищо. От Бенджамин Прийст нямаше и следа. Нищо не подсказваше откъде или как се е измъкнал от каньона.

Пайн се огледа отново. Ако се беше опитал да се изкачи вчера сутринта, трябваше да се е катерил с часове. По принцип изкачването пеша отнемаше два пъти повече време от слизането.

Тя поклати объркано глава. Ако Прийст бе решил да се връща горе пеша, защо му е било да извежда мулето от корала? От Бренан знаеше, че Прийст не би се решил да язди сам в мрака. Та нали едва-едва беше слязъл долу, и то посред бял ден, придружаван от опитен мулетар.

Трупът на Сали Бел беше отнесен с хеликоптер с помощта на лебедка и ремъци, каквито използваха за пренасянето на големи животни. Щеше да бъде извършена аутопсия. Пайн имаше някои догадки и именно аутопсията щеше да покаже дали са верни. Беше използвала голяма част от оборудването си — всички прибори и инструменти, които бе сметнала за уместно — но така и не намери улики, какво остава за отговори.

Ламбърт дойде при нея и каза:

— Когато ти изпратих съобщението, ми писа, че си извън града по лични причини. Всичко наред ли е?

Пайн го погледна.

— Трябваше да проуча един въпрос. Бюрото ни позволява да го правим от време на време.

— В отпуска ли беше? Ако знаех, нямаше да те притеснявам.

— Спокойно, Колсън, тогава бях в отпуска, а сега не съм — отвърна Пайн и впери поглед в земята пред себе си.

— Някакви новини от Флагстаф? — попита той.

— Още не. Не съм сигурна с какъв приоритет се ползваме на фона на останалите им задачи.

Ламбърт огледа околността и каза:

— Не мисля, че ще го открием тук долу.

— Може да не е жив. Сигурно ще се наложи да използваме полицейски кучета.

— Ще го направим.

— Една тийнейджърка се измъкна снощи и отиде при мулетата. Носеше морков за Джасмин, животното, което е яздила на идване.

— Влязла е в корала? И какво стана?

— Изпратихме я до бунгалото й и я предупредихме да бъде по-внимателна.

— Изпратихте я?

— Кетлър също беше там. И той я беше чул.

— Не съм изненадан. Сам не пропуска почти нищо.

— Спомена, че е служил в армията. Ти ми каза същото.

— В специалните части — потвърди Ламбърт. — Един приятел, с когото са служили заедно, ми каза, че Кетлър има куп медали, включително „Пурпурно сърце“. Но той никога не говори за това.

— Войниците, които воюват най-много, говорят най-малко — отбеляза Пайн.

— И аз съм на това мнение. Между другото, Кетлър е невероятен спортист. Взе участие в двайсет и четири часовия ултрамаратон из каньона и за малко да счупи рекорда.

Пайн знаеше, че въпросният рекорд е под шест часа. Трасето бе дълго почти шейсет и осем километра с обща денивелация от над шест хиляди метра.

— Впечатляващо — отвърна тя. — Споменал си му, че живея в Шетърд Рок.

— Да, попита ме дали с теб се познаваме.

— А каза ли защо се интересува?

Ламбърт я изгледа изненадан.

— Може би те харесва, Атли.

— Предполагам, че работата не ми позволява да мисля за подобни неща.

— Всички си имаме личен живот. Макар че у дома имам трима тийнейджъри. И не мисля, че ми е останал личен живот.

— Да, така е.

Ламбърт се усмихна и се огледа.

— Е, какво ще правим сега?

— Ще се кача горе с вашия хеликоптер, преди да се стъмни.

— И какво ще правиш там?

— Ще продължа с разследването.

— Надявам се, че не съм те извикал заради едно мъртво муле. Знам, че работиш и по други случаи.

— Няма проблем. Аз съм агент без партньор, при това жена. Следователно съм мултифункционална и мога да се справям с по няколко случая наведнъж.