Дейвид Балдачи
Дългият път (58)

58

Горещият ден отмина, без да се появят хеликоптери в небето над тях. И без по скалистите пътеки да плъзнат униформени войници с автомати. Причината беше очевидна: дневната светлина щеше да разкрие присъствието им отдалече.

Докато Кетлър и Пайн се редуваха да спят, преваля. Когато станаха към десет вечерта, дъждовните облаци бяха отминали и небето беше ясно. Събудиха Рот, след което тримата се подкрепиха с достатъчно храна и вода, за да преодолеят последния участък от маршрута до Северния склон.

Когато се вързаха с въжето, Кетлър постави ръка на рамото на Рот.

— Чуй ме, Дейв. Очакват ни изкачване и спускане под сериозен наклон, но ще се справим. Пътят е дълъг и труден, но не и невъзможен. После идват няколко километра по сравнително равен терен, след което стигаме разклон. Ще поемем на изток. Там е по-стръмно, но пътеката е по-къса с няколко километра. Ти само гледай какво правя, върви бавно и спокойно и ще излезем на асфалта още преди да се съмне. Как ти звучи?

— Ами раницата? Мой ред е да я нося.

— С Атли решихме да ти спестим това усилие.

— Не е честно.

— Прекарал си доста време в каньона за разлика от нас. А това изтощава силите. Всеки човек трябва да прецени с какво може да допринесе за екипа и мисията. Предполагам, че и вие правите същото, когато инспектирате оръжия за масово унищожение.

Рот постави ръка на рамото на Кетлър и отвърна:

— Така е. И… благодаря.

Рейнджърът метна на гръб раницата с бомбата и тримата отново потеглиха.

Рот с усилие поддържаше темпото, а от време на време дори Пайн имаше чувството, че е на края на силите си. Тя се възхищаваше на Кетлър, който се движеше неуморно като машина.

Въпреки тежката раница на гърба си на моменти той дърпаше въжето, с което бяха завързани Рот и Пайн и така правеше изкачването по-лесно за тях и съответно — по-трудно за себе си.

При разклона завиха на изток. Очакваше ги дълга поредица от стръмни изкачвания и спускания. Кетлър хвърли поглед назад към Рот и вдигна ръка, за да им даде знак да спрат.

— Аз… аз съм добре — заяви Рот, останал без дъх.

Кетлър се приближи към него и отвърна:

— Да, но аз трябва да си почина малко. Усещам спазми в прасците. Атли ще вземе раницата.

— Добре, щом казваш — отстъпи Рот и се просна на земята.

Пайн изгледа Кетлър с признателност. Но после лицето й се изопна.

Изневиделица прозвуча вой на вертолетни ротори.

— Изключете челниците — нареди Кетлър.

Тримата потънаха в мрак. Кетлър хвана Рот за ръка и го дръпна под няколко бора, израснали един до друг. Пайн бързо се присъедини към тях. Приклекнаха под дърветата и замръзнаха на място, докато прожекторът обхождаше стръмния склон.

Пайн затаи дъх. Единственото хубаво в цялата ситуация беше, че хеликоптерът нямаше къде да кацне. Но ако пилотът ги забележеше, останалите в машината можеха да открият огън.

Тя стисна здраво автомата и се замисли от каква позиция ще успее да простреля опашния ротор, ако се наложи. Имаше чувството, че машината стои над главите им цяла вечност. Но часовникът й показваше, че са минали само две минути.

После хеликоптерът се издигна, зави на изток и се скри отвъд хребета.

Тримата не помръднаха още няколко минути. За всеки случай.

Накрая, когато се убедиха, че хеликоптерът няма да се върне, те излязоха от скривалището си.

— Готови ли сте да продължим? — попита спокойно Кетлър.

— Аз съм готов — отвърна видимо уплашеният Рот.

Кетлър помогна на Пайн да нарами раницата с бомбата и тримата отново поеха по стръмния склон.

Съвсем скоро наклонът се увеличи значително. Отново заваля дъжд. Капките сякаш ги жилеха по лицата. Докато Рот вървеше по тясната пътека на ръба над дълбока пропаст, камъкът, върху който беше стъпил, поддаде и част от пътеката се срути.

Той извика, политна настрани и размаха ръце, все едно се опитваше да се хване за нещо във въздуха. Миг по-късно увисна в бездната.

Тежестта му повлече Пайн, която се просна по лице. Тежката раница с бомбата се стовари върху гърба й, притисна я към земята и изкара въздуха от дробовете й.

Рот пропадаше все по-надолу. В момента висеше във въздуха, удържан единствено от въжето около кръста си. Правеше отчаяни опити да се хване за него, но въртенето и подскачането на тялото му само придърпваха Пайн по-близо до ръба. Тя се плъзгаше неумолимо върху камъни, кал и кактуси въпреки неистовите й усилия да се задържи на място.

В другия край на въжето Кетлър едва пазеше равновесие.

Рот продължаваше да рита и да ръкомаха във въздуха. Главата на Пайн вече висеше над бездната. Тя не искаше и останалата част от тялото й да я последва. Опря длани в скалистия терен и се избута силно назад, за да спре плъзгането. Имаше чувството, че вдига щанга с хиляда килограма.

— По дяволите! — изруга тя. Беше на края на силите си.

Кетлър извика:

— Атли, ще отстъпя назад като противотежест. Приближа ли се до ръба, всички ще пропаднем. Трябва първо да спрем плъзгането, после ще измислим решение. Ти само се дръж.

Пайн стисна зъби и кимна, за да покаже, че го е разбрала. И тъй като вече надничаше над ръба, видя Рот да се върти във въздуха на четири-пет метра под нея. Там започваше дългото пропадане към смъртта.

— Дейвид! — извика Пайн. — Не мърдай! Ще те измъкнем, но трябва да спреш да се въртиш. Това ни пречи!

Рот мигом застина неподвижно.

Пайн напрегна всеки мускул на тялото си, улови се за една издатина в скалата и направи опит да се плъзне назад. Това обаче беше невъзможно заради теглото на увисналия във въздуха Рот. Ако Пайн не беше толкова силна, отдавна щеше да е политнала в пропастта. Допълнителното тегло на раницата с бомбата всъщност й помагаше, тъй като поне малко компенсираше тежестта на Рот. В същото време обаче раницата я притискаше към земята, а усещането не беше особено приятно.

— Атли! — извика Кетлър. — Ще ти хвърля въже с карабинер. Закачи го около въжето на кръста си. Не се опитвай да го завържеш около себе си, просто го закачи.

Тя кимна отново и се извърна бавно към Кетлър.

Сам беше завързал въжето, което го свързваше с Пайн и Рот, около масивна канара встрани от пътеката. Това беше спряло по-нататъшното пропадане на Рот в пропастта.

Рейнджърът вдигна второто въже с карабинера, за да може Пайн да го види.

— Хвърлям го!

Карабинерът падна до лявата ръка на Пайн. Тя го закачи до другия, който висеше на здравото алпинистко въже около кръста й.

— Браво! — извика Кетлър, който внимателно наблюдаваше действията й.

Той уви другия край на въжето около скалата, след което задърпа силно.

Пайн разбра защо Сам я беше предупредил да не връзва второто въже около кръста си. Мъртвото тегло на увисналия във въздуха Рот подлагаше тялото й на огромно напрежение. Увиването на второ въже около него щеше да изиграе ролята на боа удушвач. Сега дори Рот да я повлечеше надолу, това въже и онова, което Кетлър беше завързал около скалата, щяха да спрат пропадането. Единственият проблем беше, че в момента Пайн се намираше между чука и наковалнята.

Кетлър се втурна към нея с още едно въже с карабинер. Докосна ръката й и попита:

— Държиш ли се?

Тя кимна, без да крие болката от усилията, които полагаше.

— Но няма да издържа до безкрайност.

— Не се налага.

Кетлър надзърна в пропастта.

— Дейв, ще ти хвърля това въже. Закачи карабинера за онова, с което вече си вързан. Ще се справиш ли?

Рот кимна и Кетлър спусна въжето. Рот го улови от втория опит и закачи карабинера. Кетлър хвана другия край на въжето, хукна обратно към канарата и го закачи за другото, което вече беше завързано около нея. После провери здравината му.

Върна се до ръба на пропастта и надникна.

— Вързах те за една скала. Сега ще разкача двама ви с Атли.

— Не! — извика Рот. — Недей! Ще падна!

— Няма да паднеш. Канарата, за която съм те вързал, тежи поне два-три тона. Трябва да освободя Атли, за да ми помогне да те издърпаме. Възможно е да пропаднеш няколко сантиметра, когато откача нейното въже, но няма да паднеш, ясно ли е? Подсигурил съм те с две други въжета.

— О, Господи! Моля те, Господи! — занарежда Рот достатъчно силно, че да го чуят горе.

— Дейвид, няма да те изпуснем, разбра ли? — провикна се Пайн. — Планът е добър. А и нямаме друг избор.

— Д-д-добре — отвърна най-сетне Рот.

Кетлър погледна Пайн.

— Готова ли си да се откачиш от първото въже?

— Гърбът ми няма търпение да го направя.

С огромна мъка, породена от тежестта на Рот, който я дърпаше надолу, Пайн успя все пак да освободи карабинера, който я свързваше с него. Той наистина пропадна леко и извика, но бързо се успокои, когато другите въжета го задържаха във въздуха.

Пайн въздъхна с облекчение.

— Трябва да махна тази проклета бомба от гърба си! Веднага!

Кетлър й помогна да свали раницата. Пайн остана да лежи на земята. Дишаше тежко.

— Атли, трябва да ми помогнеш да го издърпаме — каза Кетлър.

Гласът му прозвуча притеснено. Над главите им продължаваше да се сипе дъжд.

Пайн разбираше тревогата му. Появеше ли се хеликоптерът в този момент, с тях беше свършено.

— Знам, дай ми само още една секунда. — Тя си пое дъх още няколко пъти. — Добре, готова съм.

— Да действаме. Но без да поемаме рискове.

Само след миг рейнджърът върза и двамата за въжетата, омотани около канарата. Когато се върна, подаде на Пайн чифт ръкавици, които беше извадил от раницата си. Самият той вече си беше сложил други ръкавици.

Двамата застанаха до ръба на пропастта. Кетлър погледна Пайн и се усмихна окуражително.

— Е, да видим как ще се справи една кандидатка за олимпийския отбор по вдигане на тежести.

Тя се усмихна едва-едва, духна върху дланите си и ги потри една в друга.

— Да го направим.

Двамата с Кетлър приклекнаха, хванаха здраво въжето и задърпаха назад. Теренът беше разкалян, тъй като дъждът не спираше. На няколко пъти се подхлъзваха, а дланите им се плъзгаха по въжето. Тъкмо когато изтеглиха Рот малко по-нагоре, той отново пропадна няколко педи. Но Пайн беше изключително силна, Кетлър също. Общите им усилия повдигаха Рот сантиметър по сантиметър и накрая главата му се показа над ръба на пътеката.

Кетлър бързо намота въжето около канарата, за да не изгубят спечелените с толкова труд метри. Двамата с Пайн отново пристъпиха към ръба и приклекнаха. Хванаха Рот под мишниците.

— Изтегляме го на три — каза Кетлър. — Едно, две, три…

Тялото на Рот се показа над пропастта.

— Още веднъж — каза Кетлър.

Най-сетне го издърпаха горе. Тримата се отпуснаха тежко в калта и останаха да лежат така в продължение на няколко безценни минути. Дишаха тежко, а по лицата им се стичаше пот, въпреки че дъждът усърдно я отмиваше.

Накрая се изправиха, освободиха въжетата от канарата, завързаха се един за друг и потеглиха. Кетлър поведе отново, понесъл раницата с бомбата.

— Благодаря — каза Рот и на двамата.

— Рано е да ни благодариш — отвърна Пайн. — Още не сме стигнали върха.

След двайсетминутно изкачване Кетлър погледна назад и отбеляза:

— Сега теренът ще стане по-равен. Малко след това ще стигнем самия хребет.

Пайн погледна първо небето, после часовника си.

— Колко ни остава?

— Около два часа — каза Кетлър.

— Да ускорим малко темпото — отвърна тя. — Колкото по-високо се изкачваме, толкова по-рано ще стане светло.

Пайн извади телефона си и с радост установи, че има сигнал. Цели три чертички. Набра номер, с надеждата да се свърже. Едва на третото позвъняване чу сънен глас.

— Атли е. Каза да ти се обадя, ако имам нужда от помощ. Е, обаждам се.

 

 

Два часа и половина по-късно изкачиха Северния склон на каньона. Рейнджърът вдигна ръка и останалите мигом спряха. Рот се свлече на земята, останал без дъх.

Кетлър свали раницата, отиде при Пайн и Рот и развърза въжетата. После приклекна и огледа внимателно местността.

— Е, какъв е планът? — попита той. — Не искам да оставаме на открито. Хеликоптерът може да кацне навсякъде.

Пайн погледна небето. Търсеше светлини, които да прорязват мрака над каньона. Ако наистина се появеше хеликоптер и кацнеше наблизо, тя щеше да открие огън, целейки се в горивните резервоари.

— Повиках помощ. Би трябвало да пристигне скоро.

— Да се надяваме, че ще е достатъчно скоро — отвърна Кетлър.

Трийсетина минути по-късно чифт светлини изплуваха от тъмнината. Но те идваха откъм пътя, а не от въздуха. Кетлър свали автомата си и го насочи към приближаващия автомобил.

— Недей — спря го Пайн, когато колата приближи и тя успя да я разгледа добре. — Познавам ги.

Пред тях спря огромен джип „Шевролет Събърбън“, от който слязоха Джо и Дженифър Язи.

Джо-старши беше едър мъж. Дългата му тъмна коса беше започнала да се прошарва. Кожата на лицето му изглеждаше обветрена и набраздена след толкова години живот в почти пустинни условия. Вървеше с леко накуцване. Пайн знаеше, че това се дължи на огнестрелна рана в бедрото, която още не беше зараснала напълно.

Джо Язи беше облечен в полицейска униформа. В дясната си ръка държеше пушка-помпа с наклонена надолу цев.

— Атли? — извика Дженифър.

— Тук сме — отвърна Пайн и тримата излязоха от сенките.

— Агент Пайн? Добре ли сте? — възкликна Блум, която слезе от задната седалка и се втурна към нея.

— Всички сме добре.

Двете групи се срещнаха по средата на пътя. Пайн представи Рот и Кетлър на двамата индианци и секретарката си. Блум стисна ръката на Пайн.

— Знаех си, че ще го намерите.

— Нямаше да се справя без помощта на Сам.

Блум постави длан на рамото на Кетлър и каза:

— Благодаря.

Джо Язи измери с поглед Пайн и заяви:

— Не ни обясни много, Атли. Всъщност не ни обясни нищо.

— Много ми се иска да ви разкажа всичко… Надявам се и това да стане някой ден. Но сега трябва да свърша нещо важно. А не разполагаме с много време.

— Къде искаш да те отведем?

— В Тюба Сити. Колкото се може по-бързо.

Джо изглеждаше изненадан.

— Тюба Сити? Защо?

— Защото това е суверенна територия на индианците навахо. И е относително независима от федералните власти. Освен това трябва да вземем нещо.

Двамата с Кетлър се втурнаха в мрака и се върнаха с тежката раница. Оставиха я до джипа.

Джо изгледа подозрително товара.

— Какво е това, по дяволите?

— Това — отвърна Пайн — е нашето съкровище.