Дейвид Балдачи
Дългият път (57)

57

Пайн подаде глава навън и надникна през камуфлажната мрежа.

— Осветяват района с прожектор — каза тя. — Явно са засекли последното местоположение на екипа.

Тримата изчакаха няколко минути, докато хеликоптерът отмине.

— Добре, трябва да тръгваме — заяви категорично Кетлър, който очевидно беше поел командването.

Той хукна към мъртвите войници и взе автоматите и резервните пълнители на двама от тях.

— Имаш ли прибор за нощно виждане? — обърна се Сам към Пайн. Тя кимна, а той продължи: — Наблюдавай хеликоптера и прожектора. Ще минат няколко пъти. Ако не забележат нищо, ще продължат нататък.

— От личен опит ли го знаеш? — поинтересува се тя.

— Армията следва определени процедури.

Пайн се зае да изпълни нареждането му.

— Но ние не можем да се измъкнем от тук с бомбата — обърна се Рот към Кетлър. — Прекалено тежка е, за да я носим. Беше адски трудно да я пренеса от онази пещера до тук.

— Ще се справим, ако се редуваме — отвърна Кетлър. — И ако използваме онзи ваш екзоскелет.

— Ами агент Пайн? — попита Рот.

— Тя вероятно е по-силна от нас двамата, взети заедно. Да тръгваме!

Двамата хукнаха обратно към вътрешността на пещерата и Кетлър помогна на Рот да сложи бомбата в голямата камуфлажна раница, която Рот беше донесъл. Кетлър свали своята раница и каза:

— Аз ще я нося пръв. Покажете ми как работи екзоскелетът.

Рот му помогна да надене екзоскелета, след което го подкани да приближи бомбата заднешком и да клекне.

— Разполага със система за разпределяне на тежестта, а сервото, което се захранва от батерии, ще поеме петдесет процента от товара. Това означава, че ще трябва да носиш не повече от трийсет и пет килограма. Не е чак толкова зле.

— Раницата ми в армията тежеше четиридесет. Така че няма проблем — отвърна Кетлър и се изправи бавно. — Добре, всичко е наред. Какво е положението? — провикна се той към Пайн, която продължаваше да стои до входа на пещерата.

— Кани се да заходи още веднъж — отвърна тя. — Изчакайте.

След трийсетина секунди над главите им отново прозвуча вой на вертолетни ротори. Скоро обаче шумът заглъхна.

— Добре, май няма да се върнат.

Кетлър обясни плана си на Пайн. Тя погледна часовника си.

— Сега е два през нощта. Невъзможно е да се изкачим преди изгрев, особено след като ще мъкнем това нещо. Да не говорим, че може да ни чакат на края на пътеката.

— Ще ни чакат в края на всеки обозначен маршрут, но не и на първичните пътеки — отвърна Кетлър, използвайки рейнджърската терминология.

— Какво означава това? — попита Рот.

— Маршрути, които никой не поддържа — обясни му Пайн. — Затова са доста по-трудни.

— По-трудни от онзи, по който се спуснах с мулето? — възкликна той.

Кетлър кимна.

— И още как. Най-близката до нас съчетава всъщност два маршрута. Единият извежда на Северния склон, близо до черен път, използван от горските. Не е точно пътека, но е сериозно предизвикателство. Все пак не е Нанкоуип. Минавал съм два пъти оттам и трябва да призная, че маршрутът е адски труден. Голяма част от него минава на сантиметри от пропасти с дълбочина над триста метра. Определено не е за хора със слаби сърца. Пътят, по който ще минем, също предлага подобни изживявания.

— Разполагаме ли с необходимото оборудване? — попита Пайн.

Сам Кетлър вдигна раницата.

— Тук има алпинистки въжета и карабинери. Да се вържем тримата?

— Ще се справите ли? — обърна се Пайн към Рот.

— Ще се справя. Както споменах, и преди съм се катерил по тези места.

— Едва ли сте минавали по подобни маршрути — отвърна Кетлър.

Тримата се завързаха един за друг, тръгнаха на изток по пътеката и започнаха да се катерят. Рот беше между Пайн и Кетлър, който познаваше маршрута и водеше останалите.

— Как е товарът? — обърна се Пайн към Кетлър.

— Добре.

— Ще се сменяме на всеки два часа.

Отначало следваха брега на Колорадо, докато не стигнаха поток, който се вливаше в реката. Кетлър откри първата пирамида от наредени един върху друг речни камъни, която бележеше началото на пътеката. Не след дълго започна и стръмно изкачване. Пайн видя, че Рот с мъка се справя с тежкия терен и едва поддържа темпото на останалите.

Тя избърза напред и го настигна.

— Добре, очаква ни труден преход, затова ще подходим по-практично.

Пайн подвикна на Кетлър, който бързо се присъедини към тях. Въпреки възраженията на Рот те използваха въжето, за да му помогнат в изкачването на най-стръмните участъци и преминаването на един поток. Пайн дори го хвана за колана и го издърпа през последното препятствие, след което той се просна на земята, останал без дъх.

— Явно съм надценил планинарските си умения — призна Рот. — Вече не съм на двайсет. А и, честно казано, преходите, които правех с Бен, доста ме изтощаваха.

— Не се притеснявайте, ще ви измъкнем от тук — отвърна Пайн.

Половин час по-късно започна ново изкачване. Рот си беше отпочинал, а Пайн пое раницата от Кетлър. На места пътеката беше разрушена, а на други буквално липсваше.

Пайн забеляза напрежението, изписано на лицето на Рот, докато маршрутът им ставаше все по-стръмен и по-труден. Тя го потупа по рамото, след като преодоляха една особено опасна част, и каза:

— Добре се справяте, господин Рот.

— Дейвид. Предвид ситуацията, в която се намираме, мисля, че сме заслужили правото да се обръщаме на малки имена.

— Аз съм Атли, а той е Сам.

Рот отвърна с измъчена усмивка, но напрежението не слезе от лицето му.

Вървяха с добро темпо. Пайн погледна часовника си. Скоро щеше да настъпи изгревът.

— Какъв е този шум? — попита разтревожено Рот.

— Водопадите — отвърна Кетлър. — Ей там са! Един поток се влива в притока, който прекосихме. Внимавайте къде стъпвате, защото става малко хлъзгаво.

Изкачиха скалистия склон и се озоваха в широка долина. Следваха стръмни изкачвания и спускания, които трябваше да преодолеят.

— Сам, мисля, че трябва да спрем за почивка — подвикна Пайн.

Той се обърна и погледна Рот, който едва се държеше на краката си.

— Добре.

Разположиха лагера си максимално близо до скалите. Подпряха на склона раницата с бомбата, колкото се може по-далече от ръба.

След като хапнаха и пиха вода, Рот заспа върху тънкия спален чувал, който Кетлър беше разстлал за него. Намираха се в северозападния край на каньона. Това означаваше, че при тях изгревът ще настъпи по-бавно, отколкото на източния край.

Пайн и Сам опряха гърбове в скалата. Продължаваха да стискат автоматите си.

— Дали ще се справи? — попита Кетлър.

— Не знам. Все пак той е с петнайсет-двайсет години по-възрастен от нас и не е свикнал на подобно натоварване. Доста време е прекарал в онази пещера, а това, както знаеш, също изтощава силите. Но пък сам е пренесъл бомбата от едната пещера в другата. Това не е никак лесно.

— Права си.

— Ако искаш да подремнеш, аз ще остана на пост — предложи Пайн.

Кетлър поклати глава.

— Добре съм.

Двамата замълчаха. Не след дълго Кетлър наруши тишината:

— Е, какво излиза? Че съдбата на света зависи от нас?

— Очевидно.

— Не очаквах да върша такива неща, когато постъпих в парковата служба.

— Аз пък точно на това се надявах — отвърна Пайн.

Сам се обърна към нея и се усмихна.

— Радвам се, че си тук, Атли. Ако бяхме само двамата с Рот, нямаше да се справя.

— Напротив, щеше да направиш всичко възможно, за да изпълниш мисията. Както обикновено. Но ако ти не беше тук, аз нямаше да се справя.

Кетлър впери поглед в скалите, които ги заобикаляха от всички страни.

— Знаеш ли, че в каньона има пет екозони? Толкова, колкото от Мексико до Канада.

Тя го погледна.

— Ти си ходеща енциклопедия за Гранд Каньон.

— Обичам да проучвам местата, които посещавам.

— Не трябва ли да продължим, преди да стане прекалено горещо? — попита Пайн.

— По тази пътека няма много сенчести места. А като гледам, май температурите ще се вдигнат доста бързо. Ние с теб ще издържим, но Рот едва ли. Освен това качим ли се по-нагоре, няма да намерим прикритие. Теренът е труден, с множество изкачвания и спускания.

— И ако хеликоптерът се върне, ще станем лесни мишени.

— В такъв случай ще продължим през нощта. От тук до горе ще стигнем за шест часа. Дори с Рот. С други думи, ще пристигнем преди следващия изгрев.

Двамата се взряха в мрака.

— Имам чувството, че седим в джипа ми — каза Кетлър.

— Почти същото е… но без бирите.

Той отвори раницата си и извади кутийка бира.

— Не може да бъде! — възкликна изумено Пайн.

Кетлър я отвори и й я подаде. Пайн я взе.

— Студена е! Как успя!

— Споменах ти, че държа раницата си винаги готова, когато съм на дежурство. В случай че ми потрябва, ако възникне нещо спешно или реша да направя преход в свободното си време. В нея има хладилно отделение, което се захранва с батерии и побира точно една бира. Това ми е нещо като слабост… Когато бях в Близкия изток, взводът ми очакваше с нетърпение да получим свободна вечер и да пием бира. — Кетлър замълча и усмивката му помръкна. — Това беше единственото нещо, което очаквахме с нетърпение. Освен връщането у дома, разбира се.

— Не се съмнявам. — Пайн отпи дълга глътка, след което му върна бирата. — Да имах сега една цигара!

Той се усмихна, отпи от бирата и се загледа в кутийката. Изражението му стана първо замислено, после мрачно.

Пайн го изгледа внимателно.

— Има ли нещо?

Кетлър сви рамене.

— Какво толкова! Ще ти кажа.

— Ще ми кажеш… какво?

Той й подаде бирата.

— Командвах разузнавателен патрул в едно селце на стотина километра от Фалуджа. Едно хлапе, едва ли на повече от десет-единайсет, излезе от дома си… всъщност кирпичена колиба. Можех да я съборя с крак. Носехме бонбони. Дадохме му няколко. С нас имаше преводач. Попитахме детето дали е виждало хора от „Ал Кайда“ в района, а то отвърна, че не знае нищо. Тогава от колибата излезе възрастна жена и се разкрещя. Оказа се баба му. Хвана го за ръка и ни извика да се махаме. Продължи да крещи, да се ядосва все повече и повече… Започнаха да прииждат мъжете от селото. Тръгнахме си. Аз поех ариергарда.

Кетлър замълча. По челото му бяха избили капки пот. Пайн не смяташе, че причината е в горещината.

Тя му подаде бирата.

— Пийни си.

Сам отпи и продължи:

— Когато се обърнах назад, хлапето държеше калашник. Подозирам, че бабата го беше скрила под дрехите си. Кошмар! Самата баба пък стискаше граната.

Кетлър замълча отново. Изражението му подсказваше какъв шок е изживял в онзи момент.

— Проклетият автомат беше по-голям от детето. Но то умееше да борави с него. Веднага си пролича. — Той облиза устни и продължи: — Хората ми още не го бяха забелязали.

Пайн предполагаше как ще продължи историята и постави ръка върху неговата. Мигом усети колко горещо е тялото му.

— Погледнах хлапето, погледнах и баба му. Никога… — Сам отново облиза устни и преглътна с усилие. — Никога през живота си не бях виждал толкова силна омраза. Те не ме познаваха, а ме мразеха до дъното на душата си. И двамата.

— Те са мразели това, което символизираш, Сам. Мразели са причината, поради която си бил там.

— Прострелях хлапето в крака. Не исках да го убивам, а само да му попреча да стреля по мен и хората ми. Но куршумът явно беше ударил кост и променил траекторията си, защото засегна феморалната му артерия. Кръвта бликна като фонтан. И то умря. Падна на земята и…

— Не си длъжен да ми разказваш — каза Пайн и стисна ръката му. — Не продължавай.

Кетлър поклати глава и довърши историята:

— Бабата го погледна и изкрещя. Обърна се към мен. По лицето й се стичаха сълзи. Канеше се да дръпне шплинта и да хвърли гранатата по нас. — Сам спря за секунда, после продължи: — Застрелях и нея. В главата. Искаш ли да знаеш защо? — обърна се той към Пайн.

Тя не каза нищо, което Кетлър прие като мълчаливо съгласие.

— Предположих, че няма да иска да живее. Затова я убих. Влязох в ролята на Господ, макар да нямах това право… Но в онзи момент не знаех какво друго да направя.

— Направил си това, за което си бил обучен. Това, което е трябвало да направиш. Спасил си момчетата от взвода.

— Обучен да убива деца и старици? Не постъпих в армията заради това, Атли. Ни най-малко. Оттогава минаха десет години, а аз продължавам да сънувам кошмари. Как натискам спусъка… А те умират пред очите ми. Отново и отново.

— Не си имал избор, Сам. Озовал си се в ужасна ситуация.

Той я погледна.

— Спомняш ли си онази вечер, когато дойдох с бирите?

— Да?

— Сънувах същия кошмар. Събудих се облян в пот. И тогава реших да ти звънна и просто… да те видя. Това… това ми помогна.

— Радвам се, Сам.

Двамата помълчаха минута-две. Чуваха единствено повеите на вятъра из каньона и ромоленето на реката под тях.

Пайн съблече якето си и протегна голата си ръка, така че Кетлър да види татуировките й.

— Мърси беше моята близначка.

— Беше? Какво стана?

— Една нощ някой влезе в стаята ни и я отвлече. Бяхме на шест. Така и не разбрах какво се е случило с нея.

— Божичко, Атли! Много съжалявам!

— Предполагам, че това е причината да постъпя в Бюрото. — Пайн погледна Сам и добави: — За да се погрижа виновните да си получат заслуженото… за разлика от онзи, който отведе Мърси.

Той взе ръката й и я стисна.

— Не мисля, че има по-добър начин да изживееш живота си.

— Това е нещо, за което не говоря. Както и ти не говориш за онази случка. — Пайн се огледа и продължи: — Но си казах — какво пък толкова. Утрешният ден ми се струва толкова далече… ако изобщо настъпи.

Кетлър кимна и отвърна бавно:

— Очаквах да се справя сам. Но… — Той поклати глава. — Аз… аз трябва да получа помощ. Министерството по въпросите на ветераните разполага с психолози. Трябва да намеря начин да преодолея това. Дойдох в каньона с надеждата, че работата тук ще ми помогне. Но не се получи.

— Сеансите с психотерапевт ще ти се отразят добре, Сам. Наистина.

— Ще видим — въздъхна той и извърна поглед. — А ти замисляла ли си се за психотерапия? Заради сестра ти и всичко останало.

Пайн не отговори.