Дейвид Балдачи
Дългият път (54)

54

За пръв път, откакто Пайн се натъкна на тримата военни, бинокълът й засече нещо интересно. Тя се събуди по светло и реши да навлезе в началото на страничния каньон. Слънцето се издигаше високо в небето и лъчите му бяха достатъчно мощни, за да проникнат в дълбините на Гранд Каньон и да ги осветят подобно на огромна лампа от милиард вата, потопена в океана.

Точно в този момент слънчевата светлина озаряваше някакъв предмет в страничния каньон.

Пайн погледна наляво и надясно в търсене на ориентири, които после да й помогнат да определи точното му местоположение. Изкушаваше се да го провери още сега, но беше прекалено горещо, почти не подухваше, а и пътят до там изглеждаше доста труден. И все пак на дневна светлина й се струваше, че предметът е метален. И най-вероятно не е кутийка от бира. Надяваше се да не е.

Пайн продължи да наблюдава предмета, като се стараеше да запомни всяка подробност от пътя до там. През нощта районът наоколо щеше да добие съвсем други очертания, а тя не можеше да си позволи да обърка местоположението на предмета. За щастие, вдясно от него се намираше необичайно скално образувание.

Пайн се върна в лагера си, хапна, пи вода и се замечта как след залез ще открие Рот. И бомбата.

А може би греша. Може би няма да открия нищо. С какво ще се захвана, след като ФБР ме изрита на улицата?

Честно казано, това разследване изобщо не беше в нейната категория. Тя беше агент на ФБР. Ако си имаше работа с банков обир, отвличане, дори със сериен убиец, щеше да се справи много по-добре. Щеше да хване престъпника.

Но това беше нещо съвсем различно.

Пайн затвори очи, но после бързо ги отвори.

Не, не сънувам. Ако тази бомба избухне, това може да се окаже краят на света.

Реши да подремне, но преди това настрои будилника в главата си. Събуди се в единайсет, готова да действа.

Изкачи няколко големи канари, чу потракване, което я накара да замръзне за миг, след което продължи напред. Достигна платото и се огледа наоколо, после впери поглед надолу. Предположи, че е изкачила поне триста метра.

С прибора за нощно виждане тя разгледа скалното образувание, което бе забелязала по-рано през деня. После забърза към него. Дали това не беше Свещеният граал? Или щеше да се окаже предмет, който няма нищо общо с търсенето й?

Моля те, Господи, ако имаш покритие тук долу и ме чуваш, нека бъде първото!

Изведнъж настръхна. Спря се.

Предметът наистина беше метален. Дълъг сгъваем прът, подпрян на голяма канара, по-висока от нея и поне три пъти по-широка.

Когато приближи, забеляза нещо неочаквано. От почти отвесната скална стена висеше камуфлажна мрежа. Никога нямаше да я забележи отдалече. Тя се сливаше идеално с околните камънаци.

Пайн хвана края на мрежата и я отметна. Надникна през отвора. И ахна.

Пещера! Тя погледна компаса си. Мястото съответстваше на координатите от флашката. Дали щеше да открие Рот? И бомбата.

Пайн пусна камуфлажната мрежа, отстъпи крачка назад и се огледа. Нямаше следи от човешко присъствие. Но все пак някой беше поставил мрежата тук. Изминаха трийсетина секунди, докато тя реши какво да прави.

Не се чуваше нито звук. Нито стъпка по каменистата повърхност. Нито пращене от радиостанция. Нито учестено дишане.

Пайн не чу нищо до момента, в който я обля ярка светлина. Мъжки глас й нареди:

— Обърни се много бавно! Не посягай към оръжието! В противен случай ще стреляме!

— Аз съм агент на ФБР! Ще ви покажа служебната си карта!

Следващите думи на мъжа се стовариха върху нея като някой от онези мощни ритници на Чун.

— Не си прави труда, агент Пайн. Обърни се и дръж ръцете си далече от пистолета! Изпълнявай!

Пайн се обърна бавно, вдигнала ръце на височината на гърдите си, но не повече. Нямаше намерение да посегне към пистолета и да почне да стреля като в някой уестърн. Но да вдигне ръце високо във въздуха би означавало да признае пълното си поражение. А тя беше федерален агент все пак. Нямаше да капитулира пред тези типове, които и да бяха те.

Изглежда, че беше попаднала на тримата военни, които видя по-предишната нощ.

— Какво правите тук? — попита Пайн.

— Не мисля, че си в позиция да задаваш въпроси — отвърна мъжът.

— Аз съм федерален агент и това е достатъчно. А вие сте военни.

— Само защото сме облекли камуфлажни дрехи ли?

— Не само. Носите бойни униформи.

— Продават се по интернет — сви рамене мъжът.

— Но не и с тази разцветка. Тя е съвсем нова. Освен това сте въоръжени с M4.

— Какво правиш тук? — попита мъжът и пристъпи към Пайн.

— Предполагам, че същото, което и вие. Търся някого.

— Кого?

— Защо трябва да играем подобни игрички?

— Кого? — повтори мъжът.

— Няма да ви отговоря. А сега ми позволете да ви задам един въпрос. Как ме открихте?

— Открихме те още първия ден, когато дойде тук. Оттогава те следим.

— Глупости. Видях ви да влизате в един страничен каньон, но после се върнахте, защото започна да се съмва.

— Върнахме се, за да не те засечем. Ти се беше скрила зад една канара. Беше клекнала и насочила пистолета си към нас. Вероятно си смятала, че един глок срещу три автомата е твърде неравностойна битка. Която няма да свърши добре. За теб.

Пайн вдигна поглед към небето.

— Със сателит ли разполагате?

— Не, просто знаем как да проследим някого. — Мъжът вдигна автомата и попита: — Прострелвали ли са те някога с подобно оръжие?

— Не и не искам да ми се случи. Следили сте ме, значи. Защо?

— Очевидно е. Ако знаеш къде е Рот, ще ни заведеш право при него. Имаме заповед да го задържим. Затова сме тук.

— Добре, представи си, че сте го задържали. А после? Какво гласи останалата част от заповедта?

Мъжът сви рамене и направи опит да се усмихне, но изражението му си остана все така сурово.

Пайн огледа останалите. Бяха около трийсетте, несъмнено достатъчно възрастни да са участвали в бойни действия, да са убивали, да са били ранявани… Корави мъже, които всеки с радост би приел в отбора си.

Само дето в случая не са на моя страна…

— Имате ли представа какво става тук? Какво наистина става? За какво е цялата суматоха?

— Знаем достатъчно, за да си свършим работата. Друго не ни интересува.

— Тоест предпочитате да си заровите главите в пясъка?

Пайн не бе погледнала нито веднъж към камуфлажната мрежа с надеждата, че тримата не са я забелязали.

— Ще трябва да дойдеш с нас.

— Хеликоптер ли имате? Така ли идвате и си отивате? Това спестява доста време в сравнение със спускането и катеренето из каньона.

— Просто ела с нас.

— Никъде няма да ходя. Не можете да ме командвате. Затова се връщайте откъдето сте дошли, преди да съм повикала подкрепления.

Мъжът се огледа и поклати глава. В очите му грееше игриво пламъче.

— Не виждам да имаш подкрепления. А и телефонът ти няма обхват.

— Вървете си!

— Имаме конкретни заповеди, в случай че откажеш да дойдеш с нас.

— Какво, ще ме застреляте ли? Та аз съм федерален агент.

— Не. В момента ти си враг на тази страна.

— И кой, по дяволите, реши това? Нали работим за едно и също правителство!

— Идваш ли? Последна покана.

Другите двама войници вдигнаха автоматите си и се прицелиха в нея. Единият в главата, другият в тялото й.

Натиснеха ли спусъците, нямаше начин да оцелее.

— Това е лудост! — изкрещя тя. — Аз съм федерален агент. Свалете оръжията! Веднага!

— Невъзможно. Последна покана. Три секунди.

Пайн замръзна. Наистина щяха да я застрелят. Тук, на дъното на Гранд Каньон.

Тя посегна към глока. Може би щеше да успее да стреля поне веднъж.

Сбогом на всички, които ги е грижа за мен. Идвам, Мърси.

По дяволите!

Отекна изстрел. После още един.

Случи се светкавично бързо и Пайн реши, че и двата куршума са попаднали в нея.

Двамата военни, заели по-задни позиции, потръпнаха, застинаха за миг и политнаха напред.

Командирът им се извърна рязко, насочил автомата си някъде зад Пайн.

— Не! — извика тя. — Свали оръжието! Свали го или ще стрелям!

Автоматът изтрещя в мига, в който Пайн натисна спусъка на своя глок само веднъж. Това беше напълно достатъчно, тъй като лазерният й мерник сочеше врата на мъжа. Той се свлече на земята.

Пайн бавно свали оръжието си с разтреперани ръце.

Сам Кетлър стоеше на двайсетина метра и се взираше смаяно в нея. На гърба си носеше раница, а в ръката си държеше пистолет.

Пайн погледна трите мъртви тела. Двама от войниците бяха простреляни от Кетлър, единият — от нея.

— По дяволите! — възкликна тя. — Тези бяха от нашите хора. Или поне си мисля така…

Кетлър пристъпи напред.

— Бяха избрали странен начин да го покажат. Щяха да те убият.

— Какво правиш тук? — попита Пайн.

Той посочи мъжете.

— Видях хеликоптер да идва тук през последните три нощи. Накрая реших да направя нещо по въпроса. Взех си раницата, открих следите им и тръгнах по тях. Дойдох до тук и видях какво се канят да направят. — Сам погледна пистолета й и поклати глава. — Какво, по дяволите, правят тук американски войници?

— Дълга история — отвърна Пайн и стисна ръката му. — Благодаря ти, че ми спаси живота.

— Ти също спаси моя. Онзи се беше прицелил в мен. Ако не го беше простреляла, щях да получа куршум от автомат.

Пайн отдръпна ръката си и се подпря на една скала.

— Добре ли си? — попита Сам.

— Ще се оправя — отвърна тя и пое дълбоко дъх.

— Какво правиш чак тук? Сигурен съм, че това не е обикновен туристически преход.

— Търся изчезнал човек. Те също го търсеха.

— И смяташ, че е тук някъде? Защо?

— И това е доста дълга история — каза Пайн и погледна телата. — Трябва да направим нещо. Не можем да ги оставим просто така. — Тя се озърна и добави: — От друга страна… това е местопрестъпление. Не бива да пипаме нищо. — Тя разтри чело и продължи: — Трябва да повикам екип криминалисти. Трябва да обезопася района. Трябва… Трябва…

В ума й нахлуха толкова много мисли едновременно, част от тях взаимоизключващи се, че направо й причерня.

Сам Кетлър се приближи до нея и я хвана за ръката.

— Трябва да продължиш да дишаш дълбоко и да изчакаш малко, преди да направиш каквото и да било. Та ти едва не загина, Атли.

— Току-що убих американски военен, Сам!

— Аз пък убих двама.

Докато Пайн се съвземаше от шока, Кетлър забеляза камуфлажната мрежа. Отметна я встрани и видя отвора на пещерата.

— Това пък откъде се взе?

— То може да се окаже мястото, което търся.

— Засега ще приберем телата тук.

— Ще ти помогна.

— А после ще повикаме подкрепления.

— Не. Преди това трябва да открием нещо друго.

— Какво?

— Скоро ще разбереш.