Дейвид Балдачи
Дългият път (53)

53

С приближаването на мъжете Пайн се прилепи плътно до скалата и се отдръпна още по-назад. Изруга наум, защото, докато се криеше тук, над каньона просветнаха първите лъчи на изгрева. Не след дълго те щяха да нарисуват фантастичен пейзаж. Тя беше посрещала изгрева на различни места из каньона и всеки път той беше уникален, сюрреалистичен…

А сега, за пръв път в живота си, го мразеше.

От начина, по който се придвижваха мъжете, ставаше ясно, че са професионалисти. Тримата работеха като екип. Един водеше, а двама покриваха фланговете. Погледите им сновяха методично във всички посоки, без да пропуснат абсолютно нищо, а общуването помежду им се ограничаваше до сигнали с ръце. Не след дълго щяха да открият Пайн.

И тримата разполагаха с прибори за нощно виждане, при това далеч по-съвършени от нейния. Бяха облечени в камуфлажни дрехи, които обаче не бяха военни униформи. Нямаха пагони, вензели, табелки с имена… Но определено приличаха на военни.

Светлината първо стана по-наситена, после започна да се разсейва. Тримата вдигнаха приборите за нощно виждане на челата си и отново огледаха терена.

Пистолетът на Пайн срещу три автомата. Престрелката нямаше да продължи дълго. Тя се зачуди дали ще я погребат тук, или изобщо няма да си направят този труд.

Явно някой беше стигнал до същия извод като нея: а именно че Рот се крие наблизо, вероятно в някой от страничните каньони. А това й подсказа още нещо. Противниците й бяха научили за плана на Рот от… от Бен Прийст. След особено усърден разпит може би? А каква беше съдбата на злощастния Ед Прийст, чиято единствена вина беше тревогата за съдбата на брат му?

Пайн извади телефона си, без да откъсва поглед от мъжете с автоматите. Една от големите телекомуникационни компании имаше клетъчна станция в парка и клиентите й понякога улавяха сигнал. В този случай и Пайн беше клиент.

На дисплея на телефона й се появи надпис: „Няма покритие“. Измъкнеше ли се жива, щеше да скъса на парченца договора с мобилния си оператор.

Пайн замръзна, когато видя как мъжът начело на екипа вади малък телефон. Той изрече няколко думи и зачака отговор.

Вероятно имат криптирана сателитна връзка. И покритие дори в Сибир и Антарктида.

Тези хора със сигурност бяха американски военни или агенти на ЦРУ. Фактът, че вероятно служат на страната й, не я успокояваше. Мъжете в дома на Саймън Ръсел също бяха федерални. Но възнамеряваха да го отведат на място, където мъченията не бяха забранени от закона.

Затова Пайн беше убедена, че ако излезе и покаже значката си, онези тримата ще пуснат куршум в главата й. И после още един. За всеки случай.

Водачът на екипа прибра сателитния телефон и даде знак на останалите двама. Те се обърнаха и тръгнаха към изхода на страничния каньон.

Пайн въздъхна с облекчение и погледна небето. Добре съзнаваше, че изгревът е спасил живота й. Тримата въоръжени мъже се страхуваха от дневната светлина. И най-вероятно претърсваха каньона само нощем.

Къде ли са разположили лагера си, запита се Пайн. Или пристигаха тук с хеликоптер и пак хеликоптер ги връщаше в базата им? Правилата и разпоредбите на Службата на националните паркове по принцип не позволяваха подобни практики. Затова Пайн предположи, че въпросните правила и разпоредби са нарушени със заповед от по-високо място.

Тръпки я побиха от тази мисъл.

Тя изчака още трийсетина минути, преди да излезе от скривалището си. За всеки случай. После си устрои нещо като бивак под голяма скала, която осигуряваше и сянка.

Не след дълго тук щеше да стане горещо като в пещ. Пайн знаеше едно изворче наблизо, откъдето напълни хидратиращата си система и допълнителния резервоар, като преди това пречисти водата с помощта на филтъра, който носеше. После седна под сянката и утоли глада и жаждата си. Дозираше внимателно и храната, и водата. Горещината беше много опасна. Тя настъпваше бавно. Отначало на човек му ставаше топло, после главата му се замайваше, а накрая се дезориентираше. Възстановяването отнемаше часове и дори дни, а това беше лукс, който Пайн не можеше да си позволи.

Присъствието на тримата въоръжени мъже й подсказваше, че не са открили Рот. Те определено не търсеха нея — откъде биха могли да знаят, че и тя е тук? Възможно ли беше да издирват ядрената бомба? Но къде беше логиката? Рот беше авторитетен специалист по оръжията за масово унищожение. Защо не работеше с правителството по обезвреждането на бомбата? Цялата тази история изглеждаше по-кална и мръсна от река Колорадо.

Пайн понасяше добре жегата, като подремваше от време на време и често пиеше вода. Част от нея искаше да стане и да продължи на дневна светлина издирването на Рот. Здравият й разум обаче не й позволи да помръдне от мястото си. Защото дори жестоката жега да не я убиеше, това можеха да направят мъжете с автомати. Най-добре да продължи търсенето нощем.

Денят отмина и нощта се спусна бързо на дъното на каньона.

Пайн се събуди около девет. Погледна небето и се намръщи.

По това време на годината мусоните черпеха сила от топлината, натрупана през деня, комбинираха я с влагата, която идваше от югоизток, и завихряха зрелищни гръмотевични бури. По всичко изглеждаше, че тази вечер тя ще стане свидетел на подобен атмосферен вихър.

Облече си водоустойчиво пончо и провери дали раницата й е добре затворена. Не смееше да я остави на земята, за да не се превърне в плячка за катерички, мишки и други гризачи. Някои бяха способни да прегризат дори стомана, стига да разполагаха с достатъчно време. Именно поради тази причина служителите от парковата служба бяха поставили на местата за къмпингуване високи метални пръти, на които туристите да окачват вещите си.

Пайн едва успя да се загърне, преди първата светкавица да разцепи нагорещеното от дневната жега небе. Последвалата гръмотевица сякаш разтърси из основи огромните скали в каньона.

С втората светкавица заваляха първите капки дъжд. Или по-точно, водни куршуми, защото се забиваха с такава сила, че причиняваха болка.

Канарата над главата на Пайн осигуряваше известно прикритие, но само до момента, в който вятърът промени посоката си и дъждът заваля почти хоризонтално. Температурите спаднаха малко, но положението не можеше да се сравнява с това на върха на каньона, където бурята сваляше живачния стълб с десетина градуса за броени минути. Пайн продължаваше да се поти, макар да беше мокра до кости.

Бурята отмина за половин час и небето се проясни. Време беше да тръгва. Тя погледна компаса си и потегли.

След около час видя втория страничен каньон.

Наближаваше полунощ. Пайн използваше прибора за нощно виждане, за да се ориентира в неравния терен. Нямаше нито маркирани пътеки, нито дори предупредителни табели. И сигурно бяха минали години, откакто някой турист беше стъпвал тук.

Тя напредваше бавно, оглеждаше се за змии и други опасности. Не искаше да пострада на толкова затънтено място и да намерят тялото й след седмици, месеци или дори години. И преди бяха изчезвали хора в каньона, а скелетите им биваха откривани след много време. Умреш ли тук, лешоядите не закъсняваха. Всъщност пристигаха още докато си жив. Защо да чакат за толкова вкусно угощение?

Пайн непрекъснато се оглеждаше за мъжете с автоматите, но за щастие, не се натъкна на тях. Обходи толкова голяма част от страничния каньон, колкото беше възможно. Скоро щеше да съмне.

Резултатът? Нула. Никакви пещери или скални ниши, достатъчно големи, за да скрият Дейвид Рот и ядрена бомба.

Пайн продължи напред и си направи лагер близо до следващия каньон, който възнамеряваше да проучи. Мястото хем я скриваше от любопитни погледи, хем беше разположено на високо, което й позволяваше да държи района под око. Тя закуси, пи вода и задряма. Събуди се след няколко часа и отново се зачуди дали да не продължи търсенето си на дневна светлина.

И тогава чу хеликоптерите.

Вдигна поглед и видя над каньона да прелитат туристически машини. Правилата забраняваха на пилотите да се спускат под нивото на скалния ръб, но все някой можеше да я забележи. Това наклони везните в полза на нощното търсене.

Пайн стоеше в импровизирания си бивак, дъвчеше лентички сушено телешко и ядки и пиеше филтрирана вода. Беше й топло. Беше отслабнала и чувстваше тялото си сковано и натъртено от спането върху голата камениста земя.

Облегна се на скалата, затвори очи и се опита да си почине. Беше обърнала дневния си режим на сто и осемдесет градуса, а това се беше отразило и на биологичния й часовник.

Носеше си резервна батерия за телефона. От него обаче нямаше никаква полза, тъй като по време на целия й преход до тук на дисплея му седеше съобщението „Няма покритие“.

Пайн свали якето си и погледна голите си ръце и татуировките по тях. Прокара пръст по името Мърси. Проследи всяка буква. Ясно си спомняше деня — или по-скоро нощта — когато ги беше направила. Раменете си беше татуирала няколко месеца след ръцете.

Попадна на добър татуист, който не възрази, когато Пайн му обясни какво иска. Не зададе и никакви въпроси относно значението им.

— Щом устройва теб, устройва и мен — каза той. — Кожата си е твоя, не моя.

Казваше се Дони. Беше висок и много слаб. Впоследствие призна, че е вземал метамфетамини в продължение на много години.

— Убиват апетита, и още как! В много по-голяма степен от цигарите! Отдавна не вземам мет, но така и не успявам да си върна апетита.

Пайн провери запасите си. Не биваше да забравя, че я очаква дълъг преход обратно до „Брайт Ейнджъл“. А после и изкачването. Беше изминала голямо разстояние, което означаваше, че връщането също ще отнеме доста време. Имаше храна и вода колкото да претърси още един каньон тази вечер. След това щеше да се наложи да се върне.

Е, помисли си Пайн, докато очакваше над главата й да се спусне мрак, нали казват: „три пъти за щастие“?