Дейвид Балдачи
Дългият път (52)

52

Пайн подмина корала с мулета на Службата на националните паркове, макар да не видя нито едно животно в него. Наблизо имаше и инсталация за пречистване на водата. Пайн се насочи на запад, а „Фантом“ и къмпингът останаха на север. Успя да различи в мрака очертанията на няколко палатки и дори да чуе приглушените разговори на част от туристите. Продължи да крачи бързо и върховете на щеките й потракваха ритмично по земята. Тя ги използваше дори на равен терен. Коленете, гърбът и бедрата й щяха да са й благодарни по-късно.

Не след дълго Пайн забави ход и спря. Седна на голям камък, след като го огледа за скорпиони и гърмящи змии. Ако някой дойдеше насам, грохотът на реката щеше да заглуши стъпките му. Това никак не й допадаше, но нямаше избор. В каньона имаше твърде много неща, които човек не можеше да промени, защото господар тук беше природата, а хората — само гости.

Пайн изключи челника си, хапна малко и пи вода, за да утоли глада си и да възстанови електролитния си баланс. Беше взела и филтър за вода, тъй като в района, към който се беше отправила, имаше няколко извора. Отново свали обувките си и разтри краката си. Спускането до дъното на каньона беше доста изморително, но Пайн се намираше в отлична форма и се справи без проблеми. Изкачването обаче, особено ако възнамеряваше да поддържа темпото, с което беше слязла, щеше да бъде много, много по-трудно.

Пайн се надяваше само, че няма да й се наложи да се катери тичешком, преследвана от цял взвод убийци.

Погледна компаса си, защото ориентирането тук по тъмно беше като нощно плаване. В това отношение сушата и океанът си приличаха. Човек трябваше да разчита на подходящите прибори. И тъй като Пайн се беше отдалечила от реката, нямаше как да я използва като ориентир.

Погледна и часовника си, който разполагаше с термометър. Над трийсет и един градуса. Това означаваше, че през деня ще бъде ужасно горещо, което не беше необичайно за това време на годината. Веднъж Пайн се спусна по „Брайт Ейнджъл“ и стигна до „Индиън Гардън“. Беше изминала половината от маршрута си. Там освен питейна вода, тоалетни и сянка имаше и термометър. В онзи ден той показваше четиридесет и един градуса. До термометъра имаше табела, която предупреждаваше за опасността от слънчев удар. На дъното на каньона беше четиридесет и девет градуса. Тя пристигна там дехидратирана и плувнала в пот, макар по време на цялото спускане да беше пила вода и изотонични напитки. След което полегна в плитката част на потока и не помръдна в продължение на половин час, преди да събере сили да се изправи.

Пайн се огледа в мрака. Беше красиво — цветя, дървета, животни, скални образувания, безброй неща, които човек не би успял да види другаде, колкото и продължително или упорито да търси. Но същевременно тук имаше и безброй неща, които можеха да убият всеки. И Пайн трябваше да се съобразява с това.

Струваше й се, че става все по-топло. Понякога в каньона беше като във фурна. Горещината сякаш връхлиташе от всички страни. Дори от самата нея. Тя вдигна поглед. В най-широката си точка Гранд Каньон достигаше двайсет и девет километра, но скалите бяха толкова високи, че небето изглеждаше като тънка ивица между тях.

Пайн проследи с пръст очертанията на Млечния път. Съзвездията винаги й вдъхваха спокойствие. Когато и да вдигнеше поглед, те бяха там, на същото място. Като приятели, които я наблюдават от високо.

Де да беше така.

Почивката й продължи около час, след което тя отново вдигна поглед към небето.

Всеки, тръгнал на преход в каньона, трябваше да знае, че тук нощта се спуска бързо, а утрото пристига бавно. Причината бяха масивните склонове на каньона. Пайн имаше чувството, че е заобиколена от море от небостъргачи, високи по хиляда и петстотин метра.

Тя насочи челника си към хартиената карта, която извади от джоба на якето си. Това всъщност беше разпечатка на картата от онази флашка. Пайн беше пресметнала приблизително местоположението на пещерата, в която се надяваше да открие Рот. Прибра листа, погледна компаса и направи няколко изчисления наум. Когато приключи, огледа околността и се настрои за онова, което предстоеше.

Веднъж мина покрай брега на реката и видя метален предмет, полузаровен в тинестите плитчини. Успя да го измъкне с помощта на едната си щека. Предметът се оказа малък цилиндър, от чиято повърхност водата бе заличила почти всички знаци.

Почти.

Когато се вгледа по-внимателно, Пайн откри, че това е кутийка „Хайнекен“. Нямаше представа колко време е престояла във водата бирата, несъмнено изпаднала от някоя лодка или сал. Този ден температурата на дъното на каньона надхвърляше трийсет и седем градуса. Тя отвори кутийката и изпи бирата. Това беше най-студената и най-вкусна бира, която беше пила през живота си.

Замисли се върху това, което й предстоеше. Ако тук долу наистина имаше бомба, как възнамеряваше да я измъкне Рот… в случай че такъв беше планът му?

Той беше потеглил с мулето на запад и беше стигнал достатъчно близо и до двата моста, така че да използва всеки от тях, за да пресече реката. А „Норт Кайбаб“ беше по-дълъг от маршрутите, които идваха от юг. От началото му до „Фантом“ имаше повече от двайсет и два километра.

Пайн погледна на запад. В тази посока минаваше друг маршрут, известен като „Пътят на отшелника“. Той обаче не беше в толкова добро състояние като „Кайбаб“ или „Брайт Ейнджъл“, тъй като парковата служба не го поддържаше. Но проблемът оставаше: Рот се намираше на северния бряг на река Колорадо, а „Пътят на отшелника“ минаваше по южния. И Рот нямаше друг начин да прекоси реката.

Колко тежеше една ядрена бомба? Възможно ли беше сам човек да я носи? Или беше прекалено тежка? Няколкостотин килограма например?

А може би планът на Рот беше съвсем друг. Може би той възнамеряваше да я обезвреди на място, след което да вдигне тревога?

Пайн погледна нагоре. Дали Рот не се канеше да повика хеликоптер?

Доста по-надолу по реката беше „Уитмор“, хеликоптерна площадка за туристи. Използваше се предимно от посетители от Лас Вегас. Тя обаче се намираше на Западния склон, близо до Черния каньон, или на повече от сто и шейсет километра от мястото, на което стоеше в момента Пайн. Рот не би могъл да измине това разстояние, помъкнал ядрена бомба.

Следователно всеки хеликоптер, долетял след залез-слънце, би трябвало да се спусне под ръба на склона, да мине между стените на каньона, да кацне на уреченото място, да вземе Рот и бомбата и да се върне по обратния път. Но забележеха ли го рейнджърите от парковата служба, със сигурност щяха да вдигнат своя хеликоптер или най-малкото да се свържат с местните и федералните власти и да проверят какво става. И все пак, ако екипажът притежаваше опит в нощните полети над голи пустинни терени, определено щеше да се справи със задачата.

А военен хеликоптер? Като онзи, отвел братята Прийст? Възможно ли беше армията да е замесена? И военните също да издирват ядрената бомба? А Рот да работи за тях? Не трябваше ли тя да се обърне към армията и да разкаже всичко, което знаеше?

Не, беше невъзможно. Шефовете й от Бюрото се държаха странно от самото начало на това разследване. А онези типове на летището — подозираше, че са федерални агенти — възнамеряваха да я убият.

Не мога да се доверя на собствените си хора.

Признание, от което стомахът й се свиваше на топка.

Тя продължи до мястото, където бяха открили Сали Бел. Теренът там беше достатъчно равен и позволяваше кацането на хеликоптер. Огледа се за следи от плазове и от въздушната струя на роторите. В каньона обаче всичко бързо се връщаше към обичайното си състояние — покълваха растения, течеше вода, духаше вятър, дъждовете заличаваха следите, идваха животни и отмъкваха каквото им попаднеше…

Пайн не откри нищо.

Погледна първо на запад, а после и на север.

Мнозина смятаха, че всеки сантиметър от Гранд Каньон е добре проучен, но тя знаеше, че повечето туристи разглеждат каньона само от Южния склон. А от там се виждаха едва четири процента от него. Туристите, които се спускаха до дъното му, разполагаха със специални разрешения да къмпингуват на определени места. Освен това бяха длъжни да следват добре обозначените пътеки. Почти никой не рискуваше да се отклони от тях. Дори любителите на рафтинга рядко навлизаха в страничните каньони, тъй като там беше прекалено диво и негостоприемно и навсякъде имаше змии и какви ли не други твари, които се опитваха да ги ужилят или ухапят. Един рейнджър беше споделил с Пайн, че макар да работи в парка от трийсет години, е обходил много малка част от каньона.

Пайн започна да губи кураж. Нима планът й щеше да се провали заради суровата реалност? Нима наистина си беше въобразявала, че ще се спусне тук, ще поскита няколко часа и ще намери пещерата и ядрената бомба?

Бързо прогони тези съмнения и се ободри.

Страничен каньон. Рот сигурно се криеше в някой страничен каньон. Това предположение се потвърждаваше и от географските координати от флашката.

Пайн погледна часовника си. Оставаше час преди разсъмване. Тя стана и продължи напред.

С приближаването към река Колорадо теренът беше видимо по-равен; водата се беше погрижила за това, разбира се. Но с отдалечаването от нея склоновете ставаха все по-стръмни и прорязани от безброй странични каньони.

Трийсет минути по-късно Пайн достигна първия каньон. След като го обиколи, тя измъкна от раницата си прибор за нощно виждане и огледа района.

В следващия миг приклекна, извади пистолета си от кобура и насочи прибора към входа на страничния каньон. Беше чула стъпки по камъните.

Тренираният й слух веднага установи, че това не са обикновени стъпки на туристи. Някой се прокрадваше в мрака, да не говорим, че никой благоразумен турист не би тръгнал да проучва страничен каньон посред нощ.

Пайн се скри зад една канара.

Десет секунди по-късно от тъмнината се появиха трима мъже. Пайн ги различи съвсем ясно през прибора за нощно виждане. Това определено не бяха рейнджъри от парковата служба.

Пайн беше виждала много рейнджъри. И никой от тях не носеше бронежилетка, каска и автомат M4.