Дейвид Балдачи
Дългият път (51)

51

Мястото беше известно като „Ооо Ааа“. И причината за названието несъмнено беше великолепната панорама, която се откриваше от тук.

Пайн измина километър и половина по туристическата пътека „Саут Кайбаб“, което означаваше спускане на сто и осемдесет метра под Южния склон на каньона, издигащ се на две хиляди и двеста метра над морското равнище. Горе на склона беше хладно и миришеше на борове. Колкото по-надолу се спускаше Пайн, толкова по-сухо и горещо ставаше. Ако на Южния склон на каньона падаше около метър и половина сняг годишно, долу, в района на „Фантом“, количеството сняг не надвишаваше два сантиметра.

Дженифър Язи остави Пайн в началото на туристическия маршрут.

— Джо ми звънна, преди да потеглим — каза тя, докато Пайн нарамваше раницата си.

— Нали не му каза…

— Не. Но той спомена нещо, което може да те заинтересува.

— Какво? — попита Пайн, докато закопчаваше презрамките на раницата.

— Появили се някакви федерални и започнали да задават въпроси.

— За какво?

— За теб.

— От коя агенция са?

— Там е работата… не е ясно.

— Как така не е ясно? Не са ли показали значки? Служебни карти?

— Очевидно не. Затова Джо не им е казал нищо. — Язи се усмихна и добави: — Не че щеше да им каже каквото и да било, без да попита първо теб.

— Благодари му от мое име — отвърна Пайн и извади туристическите щеки. — Нещо друго?

— Тази сутрин на летището в каньона е кацнал военен хеликоптер. Джо научил от един рейнджър.

— Необичайна активност.

— Не изглеждаш изненадана — отбеляза Язи.

— Защото не съм.

— Ако си загазила…

— Да речем, че в момента искам да изчезна от радара. А хора, които би трябвало да са ми съюзници, ме предават на врага.

Язи изглеждаше разтревожена от думите й.

— Виж, Атли, не знам какво става, но ако телефонът ти има покритие там долу, наложи ли се, обади ни се.

— Направи повече от достатъчно, Джен.

— Ти си нов член на нашата общност и ние се грижим за теб.

Пайн я прегърна.

— Ще се видим скоро — каза тя с надежда думите й да се окажат истина.

Точно в този момент обаче не смяташе, че шансовете й за успех са кой знае колко големи.

Когато стоповете на пикапа на Дженифър Язи изчезнаха в мрака, Пайн се обърна и потегли по пътеката.

Обикновено тези, които не искаха да се спускат до дъното на каньона, тръгваха по „Кайбаб“, завиваха надясно по друг маршрут, наречен „Тонто“, стигаха до „Индиън Гардън“ и се връщаха на Южния склон по „Брайт Ейнджъл“. Азбучната истина гласеше, че един час спускане е равен на два часа катерене, затова „Кайбаб“ беше добър избор при слизането надолу. Единственото място, където туристите можеха да открият сянка и питейна вода, беше самата пътека. След като минеше по „Тонто“ и свърнеше по „Брайт Ейнджъл“, човек можеше да пие вода и да си почине под сенките на „Индиън Гардън“, популярно място за къмпинг. От тук маршрутът продължаваше нагоре, започваше стръмното изкачване до Южния склон на каньона. По пътя нагоре имаше още два заслона.

В момента сянката не беше проблем, тъй като наближаваше полунощ. А „Тонто“ не беше подходящ маршрут, защото Пайн искаше да се спусне до дъното на каньона. Избра тази част от денонощието, защото едва ли щеше да срещне други туристи. До момента не беше видяла никого. Включително рейнджъри. Това беше добре, защото, доколкото тя знаеше, имаха заповед да я задържат.

До „Брайт Ейнджъл“, място за къмпинг, разположено близо до хотел „Фантом“, оставаха десетина километра. Близката туристическа пътека „Брайт Ейнджъл“ беше дълга четиринайсет километра и отвеждаше до същата крайна дестинация. Заради особеностите на терена спускането по двата маршрута отнемаше между четири и пет часа.

Пайн си наложи твърде амбициозно темпо, което да й позволи да се справи за по-малко от три часа. При други обстоятелства нямаше дори да помисли да върви толкова бързо нощем, тъй като, подобно на всички пътеки, които водеха до дъното на каньона, и „Кайбаб“ беше осеяна с тесни участъци и остри завои. Пайн познаваше отлично маршрута и се придържаше към вътрешната страна на пътеката. Туристите, които се изкачваха, имаха предимство при разминаването и Пайн трябваше да отстъпва до ръба, за да ги пропусне. Засега обаче тя бе съвсем сама.

Туристическите й щеки докосваха леко земята, а челникът й осветяваше пътеката пред нея. Дългите й крака бързо съкращаваха разстоянието и не след дълго Пайн стигна Седар Ридж, където имаше табела с надпис „2 км“. На това място управата на парка препоръчваше — особено през лятото — туристите, решили да направят еднодневен преход, да се върнат обратно. Защото всеки преход до дъното на Гранд Каньон започваше със спускане, което създаваше у туристите измамното усещане, че ще се справят с маршрута. А изкачването беше несравнимо по-трудно.

Температурата на въздуха беше около двайсет градуса, но Пайн усещаше как по гърба й се стичат струйки пот. Въпреки това продължи със същото темпо. Около врата си носеше кърпа, която беше намокрила обилно с вода. Пайн чуваше потракването на гърмящите змии, които се криеха в храсталаците, прогонени от вибрациите на стъпките й, както и чаткането на копита на по-големи бозайници, дочули приближаването й и хукнали в обратната посока. Веднъж стъпи случайно в изпражнения от муле, оставени по-рано през деня при изкачването. Пайн нямаше да срещне нито едно муле при спускането си, освен това щеше да бъде далече от пътеката, когато на сутринта мулетата тръгнат обратно от „Фантом“. Друг керван обаче щеше да тръгне надолу по изгрев-слънце. Това също не беше проблем за нея. По това време тя вече щеше да бъде на дъното на каньона.

Пайн хапна в движение, като наблегна на солените храни, за да възстанови електролитния си баланс, и отпи малки глътки вода, за да утоли жаждата си.

Колкото по-надолу се спускаше, толкова по-горещо ставаше.

Тя подмина още едно популярно сред туристите място, от което се откриваше чудесна гледка към каньона. То носеше страховитото название „Скелетън Пойнт“ и се намираше на около четиристотин метра под „Ооо Ааа“. Изведнъж Пайн настръхна и забави крачка, тъй като чу стъпки от срещуположната посока. Пътеката се виеше на зигзаг и правеше множество остри завои, преди да излезе на платото Тонто.

Пайн вече беше оставила за гърба си „Тип-оф“, където имаше телефон за спешни случаи — единственият начин изпаднал в беда турист да повика рейнджърите на помощ. От „Тип-оф“ до дъното на каньона нямаше да има друга подобна възможност за комуникация.

Пайн винаги се удивляваше как пътеката променя цвета си с намаляването на надморската височина. Разбира се, това се виждаше далеч по-ясно на дневна светлина. Причината се криеше в скалите — червеникавите постепенно отстъпваха място на светлокафявите.

Миг по-късно в далечината проблеснаха два челника. Двама души.

Пайн инстинктивно посегна към глока си.

Но двамата мъже — вероятно баща и син, ако съдеше по възрастта им — й махнаха и я поздравиха с уморени усмивки. Преходът им приключваше. Нейният едва сега започваше.

След около пет километра Пайн навлезе в къс тунел, издълбан в скалите. Ръката й отново посегна към пистолета. Това беше идеално място за засада.

Излезе от тунела и стъпи на въжения мост „Кайбаб“, по-известен като Черния мост. А също и като Моста на мулетата, защото товарните животни можеха да преминават само по него. Парапетът на моста беше метален, а подът — дъсчен, като цялата конструкция висеше на стоманени въжета. В каньона имаше само още един мост — „Брайт Ейнджъл“. Конструкцията му беше сходна, но до него се стигаше по друг маршрут. Той беше известен и като Сребърния мост, тъй като беше изцяло метален — дъските бяха заменени от метални решетки. Мулетата не харесваха пода на Сребърния мост, защото през решетките виждаха реката на дъното на каньона и отказваха да стъпят на него. По Сребърния мост минаваше и водопроводът между двата бряга на каньона и Пайн подозираше, че за разлика от Черния мост той не е достатъчно здрав, за да издържи десет седемстотинкилограмови мулета плюс ездачите им.

Пайн можеше да свърне на запад, да поеме по брега на реката, после да продължи по Сребърния мост и там да прекоси Колорадо, но предпочиташе Черния мост. Имаше и друга причина да избере него.

Докато минаваше по моста, тя погледна надолу и видя буйните мътни води на реката. Местните твърдяха, че тя напълно оправдава името си, тъй като на испански colorado означаваше червеникав. Ако не беше сложната система от язовири, построена в района на каньона, през сухите летни месеци Колорадо щеше да се превърне в тънко ручейче и дори да пресъхне. Язовирите обаче регулираха водния поток, правеха го по-равномерен и едновременно с това го използваха за производство на електрическа енергия. Благодарение на язовирите любителите на рафтинга можеха да се наслаждават на множеството бързеи. В същото време без контрол над водите някои участъци на Колорадо щяха да станат толкова опасни, че да бъдат обявени за непроходими с плавателен съд.

Системата от бентове и язовири изпълняваше още една функция. Наносите оставаха зад стените, а това правеше водите на реката по-бистри и по-чисти. Слънчевата светлина, която проникваше през тях, способстваше размножаването на водораслите. Те на свой ред придаваха характерния зеленикав цвят на Колорадо, който се виждаше най-добре от голяма височина.

Пайн прекоси моста и няколко минути по-късно се спусна до Боут Бийч, излегна се на пясъка и впери поглед в звездното небе. Ето защо избра Черния мост. Тя често идваше на това място и гледаше звездите. Вероятно подсъзнателно предпочиташе да следва маршрут, за който смяташе, че й носи късмет. От друга страна обаче, работата на Пайн предполагаше, че късметът е резултат от добра подготовка и още по-добро изпълнение.

Само че никога досега не си обезвреждала ядрена бомба, Атли.

Пайн продължи напред. Теренът стана по-кален, на места направо тинест заради близостта с реката. На няколко пъти тя дори се подхлъзна. Имаше чувството, че върви по плаж, тъй като се случваше краката й да потъват в пръстта. Само това й липсваше след тежкото спускане до дъното на каньона, но нямаше какво да направи — не можеше да разпери крила и да прелети останалата част от пътя.

За да стигне до „Фантом“, трябваше само да следва пътеката, която извиваше на север. Но целта на Пайн не беше хотелът, където туристите спяха тихо и кротко, преди на сутринта да започнат да се изкачват обратно. Затова тя продължи покрай реката.

Не след дълго щеше да стигне до Брайт Ейнджъл, един от притоците на река Колорадо. Когато се озова на брега на потока, Пайн нави крачолите на панталона си и нагази в плитките води. Седна на един голям камък и остави прохладния ручей да масажира стъпалата й. Брайт Ейнджъл завършваше съвсем наблизо, като се вливаше в Колорадо на приблизително равно разстояние между двата моста. Притокът беше най-подходящото място, ако на някой му се приискаше да се изкъпе в реката. Скоростта на течението на Колорадо, дори на местата, където реката изглеждаше бавна, надхвърляше седем километра в час. Много малко плувци бяха в състояние да преодолеят толкова силно течение. Освен това водата беше студена и дълбока. Преди години няколко младежи се бяха удавили край Боут Бийч в опит да я преплуват.

Някога Брайт Ейнджъл беше захранвал плувния басейн на „Фантом“. Пайн беше виждала стари снимки. Басейнът се намирал между амфитеатъра и основната сграда. И бил изкопан на ръка по време на Голямата депресия. Пайн нямаше никаква представа кога по-точно е станало това. Беше се случило много преди тя да пристигне по тези места.

Близо до амфитеатъра се намираше и щабът на рейнджърите. Тя излезе от водата, продължи надолу и прекоси потока по малкия пешеходен мост. Когато стъпи на другия бряг, подсуши краката си и отново си обу чорапите и обувките. Кетлър беше споменал, че тази нощ е дежурен. Това означаваше, че е някъде наблизо. Щеше да е хубаво да има способен помощник като него.

Но в последната минута — след дълги размишления — Пайн реши, че няма право да го моли за помощ. Разследването на този случай беше нейно задължение, не негово. Тя трябваше да се изправи лице в лице с опасностите. И ако съществуваше вероятност да не оцелее, не биваше да завлича и Кетлър със себе си.

— Приятна вечер, Сам — каза тя в мрака. — Ако не се върна, не ме забравяй. Поне за известно време…

Е, стига мелодрами. Чака те ядрена бомба.

Бог да ти е на помощ!