Дейвид Балдачи
Дългият път (5)

5

Сред широките открити пространства на Северна Аризона, където нямаше почти никаква друга светлина, звездите в небето изглеждаха особено ярки.

В дълбините на Гранд Каньон обаче, макар небето да се виждаше добре, звездите като че ли губеха част от блясъка си, тъй като светлината им трябваше да измине целия път до дъното на каньона. Едва тогава човек осъзнаваше колко високи и стръмни са склоновете му. Сякаш поглъщаха цялата светлина, опитваща се да стигне до долу.

Пайн излезе навън в мрака и се завъртя на триста и шейсет градуса, за да огледа терена наоколо.

Не видя никого. Нищо не нарушаваше непрогледната тъмнина. Нито пламъче от цигарата на някой турист, измъкнал се навън, за да пуши тайно, което бе забранено в каньона поради опасност от пожари. Нито светлина от дисплея на мобилен телефон, защото в зависимост от оператора телефоните хващаха много слаб сигнал или пък нямаше никакъв. Нямаше и безжичен интернет. Във „Фантом“ имаше един-единствен обществен телефон, който приемаше кредитни карти. Това беше най-голямото постижение на модерните технологии по тези места. Пристрастените към Фейсбук, Инстаграм и Туитър трябваше да се върнат горе, на билото, за да се отдадат на социалните мрежи.

Погледът на Пайн се насочваше все по-надалече, за да обхване колкото се може повече от потъналото в мрак пространство.

Шумът се повтори. Някой се промъкваше крадешком. Не бяха обикновени стъпки. Пайн се беше научила да различава едните от другите.

Тя се приведе и пристъпи напред, здраво стиснала пистолета в едната си ръка.

В другата държеше фенерче „Маглайт“. Мощният му лъч засичаше скорпиони тук-там и осветяваше отровните твари с ярка бяла светлина.

Пайн дочу тихото цвилене на муле. Тук долу имаше два корала за мулета — по-близкият беше на хотел „Фантом“, а по-далечният обслужваше рейнджърите в националния парк. Вторият обаче се намираше на отсрещния бряг на потока в непосредствена близост до река Колорадо. Пайн беше сигурна, че звукът е дошъл от по-близкия корал.

Дали в мрака не се криеше някой, който се опитваше да открадне муле или да го убие? И да изпише поредните инициали върху кожата му. Възможно ли беше безследно изчезналият Бенджамин Прийст да се окаже психически неуравновесен? Да има зъб на мулетата?

Пайн закрачи към корала колкото е възможно по-бързо и по-безшумно.

Продължи да осветява земята пред себе си с фенерчето. Тук, на дъното на каньона, живееха шест вида гърмящи змии и всички те излизаха да ловуват нощем. Все пак вероятността да настъпи змия не я тревожеше чак толкова. Влечугите щяха да усетят вибрациите по земята и да се отместят от пътя й.

Ограждението на мулетата се намираше на трийсетина метра по-напред. Стъпките, които чуваше допреди миг, заглъхнаха.

Последва ново изцвилване, а след него — сумтене. Пайн забеляза движение вляво от себе. От мрака се появи мъжка фигура и тръгна към нея.

Беше Сам Кетлър. Той постави пръст пред устните си и посочи корала с мулетата. Пайн кимна.

Кетлър дойде при нея.

— Там има някой — каза тя.

— Знам. Оказа се, че следя и двама ви.

— Видя ли кой е?

— Не.

— Добре, да отидем да проверим. Въоръжен ли си?

Кетлър потупа кобура си.

— Да се надяваме, че няма да ми потрябва. Не съм постъпил на работа в парка, за да стрелям по хора. Ако търсех това, щях да си остана в армията.

Двамата продължиха напред безшумно.

Пайн се възхити на начина, по който се придвижваше Кетлър — рейнджърът вървеше наведен и внимателно избираше къде да стъпи. Сякаш не крачеше по неравната земя, а се носеше над нея.

Пред погледите им изникна коралът.

Пайн стигна до оградата и постави фенерчето над дулото на глока. Кетлър извади пистолета си и свали предпазителя.

Шумът идваше от далечния край на корала. Кетлър посочи първо себе си, а после наляво. Пайн кимна и тръгна надясно.

След няколко секунди тя хукна напред, зави зад ъгъла и спря, насочила пред себе си пистолета и фенерчето. Кетлър вече беше там и държеше под прицел същата мишена.

Въпросната мишена изпищя и отскочи назад.

— ФБР! Горе ръцете или ще стрелям! — извика Пайн. Миг по-късно се отпусна леко, защото пред нея стоеше момиче в тийнейджърска възраст.

— По дяволите! — възкликна то. Беше по шорти, къси чорапи, джапанки и тениска. Щеше да заплаче всеки момент. — Моля ви, не стреляйте! Не ме наранявайте!

Пайн наведе дулото с четиридесет и пет градуса. Погледът й падна върху продълговатия предмет в ръката на момичето. Пристъпи напред и свали пистолета. Цевта му вече сочеше към земята.

Момичето не държеше нож, а морков.

— Какво, по дяволите, правиш тук? — попита Пайн.

Момичето вдигна моркова.

— Дойдох да нахраня Джасмин… мулето, което яздих до тук.

— А знаеш ли, че едно от мулетата е намерено мъртво вчера?

Момичето кимна.

— Предполагам, че дойдох именно заради това… за да видя как са.

Пайн прибра пистолета в кобура.

— Как се казваш?

— Шелби Фостър.

— Добре, Шелби. Със семейството си ли си тук?

— С татко и с брат ми.

— Откъде сте?

— От Уисконсин. Там няма такива места. Тук е толкова красиво.

— Да, красиво е. Добре, Шелби, дай моркова на Джасмин, след което ще те изпратим до стаята ти.

Кетлър също прибра пистолета и погледна джапанките на момичето.

— Тук е пълно със скорпиони и гърмящи змии. Много неподходящо си обута, госпожице.

— Оставих туристическите си обувки в бунгалото. Не исках да си ги слагам. Краката ми са отекли.

Рейнджърът се усмихна любезно.

— Да, случва се понякога. Но следващия път помисли хубаво, преди да излезеш навън, става ли?

Докато изпращаха Шелби до едно от бунгалата, момичето се обърна към Пайн и попита:

— Наистина ли сте от ФБР?

— Да.

— Мислех, че агентите са все мъже.

— Така е, аз обаче не съм.

— Това е много хубаво.

— Съгласен съм — подхвърли Кетлър, при което Пайн го изгледа косо.

— Открихте ли кой е убил мулето? — попита Шелби.

— Още не, но непременно ще го открием.

— Кой може да е направил нещо толкова ужасно?

— За жалост, светът е пълен с ужасни хора, Шелби. Затова внимавай, следи какво става около теб. Не се взирай в телефона си през цялото време. Не носи слушалки непрекъснато. Това те превръща в лесна мишена. Оглеждай се. Става ли? — Тийнейджърката изглеждаше съкрушена. Пайн се усмихна и добави: — Ние, момичетата, трябва да си помагаме. Нали така?

Шелби отвърна на усмивката й и кимна, а Пайн проследи с поглед как се прибира в бунгалото.

— Е, време е да тръгвам — каза рейнджърът.

— Благодаря за помощта, господин Кетлър.

— Баща ми е господин Кетлър. Аз съм просто Сам.

— Аз съм Атли.

Той се огледа.

— Знаеш ли, дойдох тук, за да намеря тишина и спокойствие. Никога не съм предполагал, че ще се случи нещо подобно. Всички са много разтревожени.

— Предполагам, че и преди сте си имали работа с изчезнали хора.

— Да, но не и с убито муле. Не знам защо, но това ме притесни повече, отколкото изчезналият човек — каза Сам и кимна към Пайн. — Ако мога да помогна с нещо, на разположение съм.

Тя извади визитка и му я връчи.

— Мобилният ми телефон е на гърба. Спомниш ли си нещо, обади ми се. Ако искаш да си поговорим, също.

Кетлър докосна шапката си.

— Може да пийнем по бира някой път. Колсън спомена, че живееш в Шетърд Рок.

— Да, вече година.

— Аз съм в Тъсеян. Не е далече.

— Не е.

Рейнджърът прибра визитката в джоба си.

— До скоро — каза той, усмихна се и си тръгна.

Пайн го проследи с поглед. Мислите й бързо се насочиха към онова, което бе научила току-що.

След като едно хлапе бе успяло да се измъкне от бунгалото и да стигне до корала почти незабелязано, най-вероятно и Бенджамин Прийст се беше справил успешно с тази задача. В резултат на което мулето бе мъртво. А най-вероятно и самият Прийст.

Гранд Каньон заемаше огромна площ, но въпреки това едно тяло трудно оставаше незабелязано за по-дълго време. Най-малкото лешоядите щяха да закръжат над него или да накацат по земята и така да издадат местоположението му. Пайн обаче предпочиташе да открие Прийст жив. Защото искаше да му зададе няколко въпроса и се надяваше да получи отговори. Тя не обичаше онези, които убиват животни, защото понякога започваха да убиват хора.

Погледна часовника си. Издирването на Прийст щеше да започне след шест часа. И независимо дали щяха да го открият жив или мъртъв, тя имаше чувството, че ще последват нови и нови въпроси. И това най-вероятно щеше да се окаже само върхът на айсберга.