Дейвид Балдачи
Дългият път (49)

49

Върнаха се в купето на Пайн и Блум, без да срещнат никого по пътя си, макар да дочуваха разговори от купетата, покрай които минаваха.

Пайн влезе първа, следвана от Блум и Чун. Той затвори вратата след тях.

— Седнете — нареди кореецът.

Пайн и Блум седнаха на долното легло.

— Извади пистолета си и го остави на пода — каза Чун, без да отмества оръжието си от главата на Пайн.

Тя се подчини.

— А сега го ритни към мен — продължи той.

Пайн го направи. Чун се наведе, взе пистолета и го остави на малката метална масичка. Там вече лежеше оръжието на Блум.

— И другия, моля — каза Чун. — Знам, че носиш два.

Пайн свали кобура от глезена си и го плъзна по пода.

Чун го изрита зад гърба си.

— Как разбра, че сме тук? — попита Пайн.

— Това е единственият влак, който отива в Аризона. А вие двете сте единствените пътници, платили билетите си в брой. И не сте съобщили имената си на касиерката. Тя ви е записала като Джейн и Джуди Доу. Това също привлече вниманието ми.

Пайн направи гримаса.

— Какво направи, за да спреш влака? Кола ли остави на релсите или нещо друго?

— Това няма нищо общо с целта на нашия разговор.

— Добре тогава, какво искаш?

Чун бръкна в джоба си и извади нещо.

— Този човек.

Кореецът подхвърли лист хартия на Пайн. Тя го улови и после го освети с фенерчето си. Беше снимка на Дейвид Рот.

Пайн и Блум погледнаха Чун.

— Нямам представа къде е.

За пореден път кореецът реагира толкова бързо, че Пайн не успя да блокира удара му. Тя полетя назад, падна по гръб с високо вдигнати крака и се удари в стената.

Когато Блум скочи и се опита да удари Чун, той просто хвана китката й и започна да я извива, докато Блум не извика от болка и не се свлече на пода, където се хвана за ръката и задиша тежко.

Пайн седна бавно и изтри кръвта от устните си.

— Не съм изминал толкова път, за да ме лъжеш, че не знаеш неща, които всъщност много добре знаеш — каза Чун.

— Вярно е. Аз също издирвам Рот — отвърна Пайн, докато плюеше кръв. — Но не съм го открила. Засега.

— Но имаш представа къде е, нали? — попита Чун.

— Така мисля.

— Къде?

Пайн погледна Блум.

— Ако ти кажа, ще я пуснеш ли?

Чун поклати глава.

— Тя не е малко момиченце.

Блум се изправи с усилие на крака и седна до Пайн.

— Това е добре, защото нямам намерение да ходя където и да е — заяви тя, оправи дрехите си, сложи ръце в скута си и каза с възможно най-любезен тон: — А сега, агент Пайн, кажете на този любезен господин къде според вас е господин Рот.

Пайн остана безмълвна.

— В такъв случай честта се пада на мен — продължи Блум и погледна Чун. — Смятаме, че господин Рот е във Флагстаф. Там отиваме. И вие го знаете, защото сте проверили билетите ни.

— Защо във Флагстаф?

— Защото там има офис на ФБР. При това най-големият в близост до Гранд Каньон. Предполагаме, че ще се предаде там.

— Защо ще се предава? — попита напрегнато Чун.

— Вероятно защото се страхува — каза Блум. — Не иска да умре. Смята, че ФБР ще го защити.

— А ще успее ли? — попита Пайн и погледна Чун.

— Защо питате мен? Бюрото е ваш работодател, не мой.

— Това няма нищо общо с целта на нашия разговор — отвърна Пайн, използвайки репликата на Чун отпреди малко. — Просто искам да знам какво мислиш.

Чун се забави с отговора, но накрая каза:

— Не мисля, че някой може да го защити. Най-малко вашите хора.

— Поне за това сме на едно мнение. Защо го търсите?

— Мисля, че е очевидно.

— Не и за мен. Освен ако не искате да си върнете ядрената бомба.

Чун я изгледа изпитателно.

— Светът е сложно място, агент Пайн. Далеч по-сложно, отколкото вероятно си представяш.

— И все пак поставянето на ядрена бомба на американска земя и избиването на куп мои сънародници е просто… просто лудост! Имаш всички основания да ми помогнеш.

— И защо да го правя?

— Ако бомбата избухне, Северна Корея ще престане да съществува. Ние ще нанесем ответен удар и страната ви ще се върне в каменната ера.

— Напълно съм съгласен.

Пайн, която се канеше да каже нещо, зяпна смаяно. Блум също бе онемяла, но успя да попита:

— Вие… вие сте съгласен… с това?

— Разбира се — отвърна Чун. — Защо мислите, че съм тук?

— Защо не ни обясниш? — попита Пайн. — Защото нищо не разбирам.

— Не ми е работа да ви обяснявам каквото и да било. И ако не възнамерявате да ми помогнете, тогава… — Той сви рамене.

— Какво? Ще ни убиеш? Защо?

— Оставя ли ви живи, това ще усложни задачата ми неимоверно.

— Има логика — каза Пайн.

— Откровена си, а това ти прави чест — заяви Чун.

— Струвате ми се прекалено мил и добър за подобна професия — намеси се Блум.

— Наблюденията ви са погрешни, госпожо — отвърна кореецът. — Съвсем не съм мил и добър. Ни най-малко. Както, уви, скоро ще се уверите.

В този момент влакът потегли отново. Това изненада и тримата и Чун се олюля назад.

Пайн се приведе с глава между коленете, сякаш внезапно й беше прилошало. Сключи пръсти около металната тръба под седалката. Това беше инструментът, с който шафнерът беше свалил горното легло. Пайн забеляза, че той пъхна тръбата отдолу, след като оправи леглата.

Миг по-късно Пайн се изправи и стовари металната тръба първо върху ръката на Чун, за да избие пистолета, а после в челюстта му. Той се олюля и политна назад към стената. Хвана лицето си в ръце, но се изправи точно когато тя замахваше с крак. Силата на ритника й го вдигна във въздуха и го запрати към прозореца.

Чун обаче се отблъсна от стъклото и полетя напред, докато Пайн се навеждаше за пистолета си, паднал от масичката, след като кореецът се беше блъснал в нея. Тя се плъзна по пода, грабна пистолета, удари се в стената, обърна се и стреля.

Куршумът пропусна Чун, но улучи прозореца. Кореецът се хвърли напред и изби оръжието от ръката на Пайн. Последва нов удар, който попадна в лявата част на гръдния й кош и изкара въздуха от дробовете й.

Пак ли, по дяволите?

Чун се изправи и се канеше да нанесе мощен ритник в главата на Пайн, когато полетя назад и се хвана за собствената си глава. Блум го беше ударила с тръбата. По челото му потече кръв. Той се обърна и тъкмо щеше да удари Блум със сила, която да я убие на място, когато Пайн заби коляно в основата на гръбнака му и кореецът полетя към напуканото стъкло на прозореца.

Докато влакът набираше скорост, Пайн обви крака около краката на Чун и ги стисна здраво. В същото време ръцете й обхванаха торса му и обездвижиха ръцете му. Тя се наклони към него и притисна лицето му към стъклото.

Пайн пъхна ръка под дясното рамо на Чун и го изви нагоре. Така успя да вдигне във въздуха ниския кореец. Върховете на обувките му едва докосваха пода. Това беше изключително трудно, защото тя нямаше как да заеме по-стабилна позиция с по-раздалечени крака, която да й позволи да повдигне Чун по-високо. Знаеше, че ако остави на краката му дори сантиметър свобода, кореецът ще се измъкне от захвата й и ще убие и нея, и Блум.

Пайн можеше да извика на Блум да вземе единия пистолет, но нямаше право да иска от нея хладнокръвно да простреля Чун в главата. Освен това имаше вероятност Блум да пропусне и да я рани или пък — тъй като двамата с Чун бяха плътно притиснати един към друг — куршумът да го прониже и да убие и нея.

Тя обаче не беше в състояние да продължава да стои и да държи корееца във въздуха. Това беше просто невъзможно.

Секунда по-късно вече имаше план.

— Каръл — прошепна тя, останала без дъх. — Прозорецът… уплътнението…

Отначало Блум изглеждаше объркана, но бързо съобрази, хвана здраво червената лента в долната част на прозореца и я издърпа рязко.

Като видя какво се опитват да направят двете, Чун удвои усилията си да се освободи. Отметна глава назад и темето му се заби в брадичката на Пайн. Тя трепна от болката, пронизала лицето й, но успя да удържи Чун притиснат плътно към напуканото стъкло, докато Блум издърпваше гуменото уплътнение от рамката на прозореца.

Когато приключи, Блум хвана ръба на стъклото и дръпна силно. То се измъкна от рамката, извъртя се леко настрани и падна навън. В купето нахлу силен вятър и развя завесите.

Пайн знаеше, че това е моментът на истината. Вече нямаше стъкло, а това означаваше, че няма и опора, към която да притиска Чун. Той напрегна ръце и крака, задърпа, заудря, но тъй като тялото му висеше във въздуха, нямаше как да нанесе ефективен удар.

Осветлението във влака премигна и отново угасна.

Пайн продължи бавно да повдига по-ниския мъж, сантиметър по сантиметър, като същевременно държеше ръцете му притиснати към тялото му. Нейният торс, ръце и крака играеха ролята на тръба, която ограничаваше движенията на Чун и бавно, но неумолимо го избутваше през прозореца. За миг в съзнанието й изскочи образът на боа удушвач, която нагълтва жертвата си. Ужасяващо, но горе-долу уместно сравнение. Имаше само една разлика. Пайн се опитваше да изхвърли Чун навън, а не да го погълне.

Тя се наклони още малко напред и кръстът на корееца опря в ръба на прозореца. Това означаваше, че горната половина на тялото му вече се подава навън. Както и това на Пайн.

Влакът се движеше с около четиридесет километра в час, но продължаваше да набира скорост. Вятърът брулеше лицата им, наведени надолу. Пайн виждаше гърба на Чун и част от пейзажа, който прелиташе покрай тях. Земята наоколо бе равна и открита. Лорънс, Канзас, беше останал далече зад тях и се отдалечаваше все по-бързо.

Пайн доближаваше опасна граница. Още няколко сантиметра и щеше да стане невъзможно да се задържи в купето. Тежестта на Чун и ъгълът, под който държеше тялото му, напрягаха до изнемогване всеки неин мускул. Още малко и двамата щяха да полетят през прозореца. И макар влакът да не се движеше много бързо, след сблъсъка със земята можеха да паднат под колелата му. А това щеше да означава сигурна смърт и за двамата.

Тя си пое дъх и в този момент неочаквано усети зад гърба си Блум, която я хвана за колана и изви тяло назад, за да послужи като противотежест, от която тя изпитваше отчаяна нужда.

Пайн се приготви. Макар да усещаше, че Чун измъква дясната си ръка, крайниците й бяха твърде изтощени, за да го спрат. Започна да брои наум до пет.

Дръж я, Атли. Дръж щангата. Още няколко секунди. Само няколко секунди и ще грабнеш златния медал.

Пайн извика силно, когато „Саутуест“ неочаквано ускори след прилив на мощност от двата си двигателя. Изненадващото ускорение едва не захвърли и тримата през прозореца, но Блум отново изви тяло назад, за да компенсира нарасналата скорост.

Три…

Пайн трябваше да намери най-подходящия момент. Не можеше да допусне Чун да се вкопчи в ръцете или краката й. Беше толкова уморена, че ако кореецът останеше вътре в купето, и двете с Блум бяха мъртви.

Пайн се наведе навън още малко, но вече едва дишаше.

Две…

Напрегна всеки мускул, всяко сухожилие в подготовка за онова, което щеше да последва. Усети сърцето на Чун да бие до гърдите й. Чу тежкото му дишане. Долови страха му.

Както и своя собствен.

Едно…

Тя се притисна в гърба на корееца и в същия миг отпусна смъртоносната хватка около ръцете му. Усети как те политат нагоре. Чун успя да се извърне настрани и да се вкопчи в празната рамка на прозореца.

Двамата с Пайн стояха лице в лице. Осветлението на влака отново се включи и този път остана стабилно, без да премигва.

Пайн видя изражението на Чун, докато вятърът ги блъскаше и двамата. То бе същото като нейното и издаваше едно-единствено чувство.

Страх.

Чун се пресегна изневиделица и сграбчи развятата й коса тъкмо когато тя пусна краката му.

Пръстите му отскубнаха няколко кичура, докато краката му ритаха във въздуха.

Пайн отскочи назад, защото Чун се опита да я изрита в лицето. Точно тогава вятърът блъсна тялото му и той полетя през прозореца, неспособен да се захване за нищо. За миг сякаш увисна във въздуха, а после — досущ като пътник, засмукан от декомпресията в разхерметизиран самолет — се завъртя рязко надясно и изчезна.

Пайн се строполи в протегнатите ръце на Блум. Двете останаха да лежат на пода няколко минути, докато възстановят дишането си.

Накрая се надигнаха бавно. Лампите отново премитаха.

Няколко секунди по-късно вратата се отвори и на прага се появи шафнерът. Той видя липсващото стъкло и разветите от вятъра завеси и възкликна:

— О, боже!

Пайн седна на долното легло.

— Трябва ни друго купе — каза тя, огледа се и добави: — Това вече не става.