Дейвид Балдачи
Дългият път (48)

48

— Какво става? — попита Блум, докато разтриваше рамото си, което беше ударила в стената при рязкото спиране на влака.

— Май се блъснахме в нещо — каза Пайн, стана от леглото си и се обу. — Пистолетът в теб ли е? — прошепна тя на Блум.

— Не.

— Вземи го тогава.

— Мислите ли…

— Не съм сигурна, затова отговорът е „да“.

Пайн дръпна завесите и погледна през прозореца, но навън бе прекалено тъмно, за да различи каквото и да било.

По коридора отекнаха стъпки. Някой тичаше. Пайн отвори вратата на купето и видя един от шафнерите.

— Какво става? — попита го тя.

— Не съм сигурен, госпожо. Останете в купето. Ще ви уведомим по уредбата веднага щом получим повече информация.

Той хукна отново и изчезна от погледа на Пайн.

Разнесе се съскане на външните хидравлични врати. Няколко секунди по-късно лампите присветнаха два пъти и угаснаха. Целият влак потъна в тъмнина. От някои купета долетяха викове.

Пайн извади фенерчето от чантата си, каза на Блум да остане вътре, а самата тя излезе в коридора.

Вярно, че влаковете от време на време се удряха в разни неща, но според Пайн шансът това да се случи точно сега беше нищожен. Тя не вярваше в подобни съвпадения.

Тръгна бавно по коридора, като осветяваше пътя пред себе си и от време на време надникваше навън през прозореца в непрогледната канзаска нощ. Не виждаше нищо, разбира се. От уредбата не долиташе никакъв звук. Лампите не светеха, а влакът не помръдваше. Като се изключи това, всичко друго беше наред.

Пайн настръхна, когато го чу. Беше детски плач. Влакът потегли рязко, но после, почти мигновено, спря. Пайн едва успя да запази равновесие.

Детето заплака по-силно.

Пайн се втурна по посока на плача, стигна някаква врата и натисна бутона за отваряне. Вратата се плъзна настрани със съскащ звук и тя премина в следващия спален вагон. Освети коридора с фенерчето си.

Отначало не видя нищо. После лъчът светлина улови дребничка фигура и се спря върху нея.

Беше момиченце на не повече от шест, което стоеше насред коридора и прегръщаше раздърпаната си кукла. Изглеждаше уплашено и плачеше.

Пайн свали пистолета, отмести лъча на фенерчето от лицето на детето и забърза към него.

— Добре ли си? — попита тя и коленичи до момиченцето. — Къде са родителите ти?

То поклати глава и си избърса носа с куклата.

— Не знам… Мама отиде до тоалетната. После… после стана тъмно. Отидох да намеря мама. Но… но не знам къде е.

— Добре, ще я намерим. Как се казваш?

— Деби.

— Добре, Деби. Да вървим да потърсим майка ти. Знаеш ли накъде тръгна?

Деби се огледа.

— Не. Много е тъмно — каза детето и заплака отново.

Пайн го хвана за ръка.

— Аз дойдох от тази посока и не видях никого. Предполагам, че майка ти е тръгнала на другата страна. Да проверим.

Тръгнаха по коридора и стигнаха до края на вагона. Там имаше тоалетна.

— Как се казва майка ти?

— Нанси.

Пайн почука на вратата.

— Нанси? Вътре ли сте? Дъщеря ви е с мен. Деби.

— Мамо! Мамо! — извика Деби и затропа по вратата.

Пайн отвори и погледна вътре. Нямаше никого. Обърна се към Деби и я попита:

— Сигурна ли си, че майка ти е отишла до тоалетната?

Деби кимна.

— Така каза. В нашето купе няма тоалетна. Каза ми да стоя там и тя ще се върне ей сега. А после стана тъмно.

— Да продължим да я търсим, Деби. Сигурна съм, че е наблизо.

Влязоха в следващия вагон, където видяха две възрастни двойки да вървят опипом в мрака.

— Имате ли представа какво се е случило? — попита един от мъжете, докато стискаше здраво ръката на жена, за която Пайн предположи, че е съпругата му.

— Влакът може да се е ударил в нещо — отвърна Пайн. — Да сте виждали млада жена да минава оттук? Дъщеря й е с мен. Изгубила се е.

— О, горкичката! — възкликна, изпълнена със съчувствие, една от жените.

А другият мъж отвърна:

— Чух някой да минава преди малко. Но така и не видях кой.

— Благодаря. Съветвам ви да се върнете по купетата си. Тук може да се спънете и да паднете.

Пайн и Деби продължиха към следващия вагон. Пайн започваше да се притеснява. Ами ако майката бе тръгнала в другата посока, а после се беше върнала и открила, че дъщеря й е изчезнала? Сигурно вече беше в паника.

Чу шум зад гърба си. Обърна се рязко и посегна към кобура, но свали ръка, когато от мрака се появи Блум. Миг по-късно осъзна, че Блум не е сама. Зад нея имаше някой. Явно нисък мъж, защото тялото на Блум го скриваше почти изцяло.

Сега той направи крачка встрани. Сун Нам Чун държеше Блум за врата. И я стисна здраво, когато видя, че ръката на Пайн отново посяга към оръжието.

— Това би било неразумно. Заради приятелката ти.

— Съжалявам, агент Пайн — каза Блум. — Изненада ме.

— Какво… какво става? — попита Деби. — Кой е този човек?

— Един познат, Деби — отвърна Пайн.

— Той нещо лошо ли й прави?

Чун бръкна в джоба си и извади пистолет. Деби извика и отстъпи назад. Пайн застана пред нея и я прикри с тялото си.

— Тя търси майка си. Няма нищо общо с това. Ще дойдем с теб. Но тя ще остане тук.

Чун явно не беше доволен.

— Тя е просто дете — настоя Пайн. — Не може да направи нищо.

Чун я изгледа и кимна рязко.

Пайн се обърна към Деби:

— Добре, мисля, че майка ти е в следващия вагон. Искам да останеш тук, докато тя или някой от персонала на влака дойде да те вземе. Хората от влака носят униформи. Знаеш как изглеждат, нали?

Деби я погледна и кимна.

— Ти… ти ще ме оставиш ли? — попита и се вкопчи в ръката на Пайн.

— Само за малко. Трябва да свърша нещо с този човек.

— Той лош ли е?

— Деби, искам да останеш тук. Ще бъдеш ли смела? Ще го направиш ли заради мен?

Деби кимна през сълзи. Пайн погледна куклата, която детето държеше.

— Как се казва куклата ти?

— Хърмаяни.

— Като от „Хари Потър“?

— Аха.

Пайн коленичи и прегърна детето.

— Ще се върна да проверя дали всичко е наред.

— Обещаваш ли? — попита Деби.

— Обещавам.

Пайн се изправи и погледна Чун.

— Да вървим.