Дейвид Балдачи
Дългият път (47)

47

„Саутуест №3“ напусна Чикаго с девет вагона, теглени от два локомотива Р42, и се насочи към югозападната част на Съединените щати. Влакът превозваше четиринайсет души персонал и сто и трийсет пътници. По някои участъци от трасето щеше да достигне максималната си скорост от сто и четиридесет километра в час, но средната скорост по време на три хиляди и петстотин километровото пътуване до Лос Анджелис щеше да бъде около деветдесет километра в час. Междувременно влакът щеше да спре на трийсет и една гари в осем щата.

Пайн и Блум седяха в купето си, докато влакът се полюшваше и потракваше по релсите на излизане от Чикаго.

— Смятате ли, че още някой в Дружеството за обществено благо е изложен на опасност? — попита Блум.

— Не е изключено — отвърна Пайн. — Надявам се да си вземат поука от случилото се и да кротуват.

— Дали не можете да се свържете с някого във ФБР? Някой, на когото имате доверие. Ако в Гранд Каньон наистина има ядрена бомба, ФБР би трябвало да знае. Не ви ли се струва логично?

Пайн не отговори веднага.

— Цялата история е толкова нелогична, Каръл. Ако оръжеен инспектор като Рот установи наличието на ядрена бомба в Гранд Каньон, какво е първото, което ще направи? Той или Бен Прийст например. Не мисля, че някой от тях е предател.

Блум изглеждаше объркана.

— Би трябвало да се свържат с властите.

— Само че не са го направили. Вместо това военен хеликоптер отвлече братята Прийст. А мъже с вид на федерални агенти се канеха да отведат Саймън Ръсел и да го измъчват. После едва не бяхме убити от двама типове на летището. Да не забравяме ударния екип, вероятно военен, който щурмува дома на Кърт Ферис.

— Смятате, че нашите хора са на страната на лошите?

— Нямам представа дали знаят за бомбата, или просто се опитват да ограничат изтичането на информация, за да предотвратят паника сред населението. И все пак правителството отвлича хора наляво и надясно и върши доста странни неща. Върховенството на закона явно е отишло в кошчето.

— Мили боже, имам чувството, че живея в Северна Корея или Иран.

— Или в Русия — добави Пайн. — Защото те също са замесени. — Тя се замисли. Изглеждаше объркана. — Не мисля, че руснаците и севернокорейците са чак толкова добри съюзници, че заедно да поставят бомба на американска територия. Какво, да не би да искат да започнат нова световна война? Защото в никакъв случай няма да я спечелят. Нито те, нито който и да е било друг.

— Но как севернокорейците или руснаците са успели да поставят бомбата там, без никой да разбере?

— Предполагам, че е възможно да са я пренесли на части. След което да са я сглобили в някоя пещера, далече от туристическите пътеки. Все пак в Гранд Каньон няма нито контролно-пропускателни пунктове, нито магнитометри.

— Как мислите, дали онези географски координати ще ни отведат до пещерата?

— Да.

— Какво ще правим, когато се върнем в Аризона?

— Не съм сигурна. Но до там ни очаква дълъг път. Надявам се дотогава да открием отговора.

Пайн излезе от купето и тръгна към вагона, в който продаваха закуски и напитки. Взе си бира и чипс и седна в панорамния вагон. Напипа телефона в джоба си и реши да се обади.

— Ало?

— Здравей, Сам. Атли е.

— Атли? Не познах номера.

— Да, пътувам и използвам друг телефон. Как си?

— Добре. Скоро ли си идваш?

— Да, в момента пътувам към Шетърд Рок. Как беше концертът?

— Какво?

— Карлос Сантана.

— А, да. Беше страхотен. Трябва да призная, че още е в отлична форма. Заведох един приятел, но не беше толкова забавно, колкото щеше да бъде, ако бяхме отишли заедно.

— Радвам се да го чуя. Сам, случайно да си чул нещо за Ламбърт или Райс?

— Не. Знам само, че са заминали за Юта.

— Шефовете изпратиха ли техни заместници?

— Още не. А за момента поемаме и техните смени, докато не пристигнат нови хора. Как върви разследването?

— Напредвам, но се оказа по-сложно от очакваното.

— Надявам се да хванеш убиеца на онова муле. Не мога да повярвам, че някой е в състояние да прояви такава жестокост. Какво му е направило горкото животно?

— Да, знам… Дежурен ли си следващите вечери?

— Да. Но ако искаш да излезем някъде, когато се върнеш, мога да се разменя с някой колега. Макар че не съм сигурен дали ще се получи, защото сме много малко.

— Не, друго имах предвид. Чудех се дали да не направя нощен преход през каньона.

— Само ми кажи кога го замисляш, и ще се погрижа да се срещнем там. И ще донеса бира — засмя се Сам.

— Звучи добре.

— Няма да тръгнеш сама, нали? — попита внезапно той.

— Аз съм голямо момиче. И преди съм прекосявала каньона съвсем сама.

— Не ми звучи особено умно.

— Никога не съм твърдяла, че съм умна, Сам.

По-късно Пайн и Блум вечеряха във вагон-ресторанта. На масата им имаше двама непознати и те нямаха възможност да поговорят отново.

Половин час след полунощ влакът спря в Лорънс, Канзас. Слязоха двама пътници, но никой не се качи. Пет минути по-късно „Саутуест“ потегли отново.

Съвсем скоро обаче влакът намали ход.

— Още една спирка? — промърмори Блум, която беше задрямала на леглото си.

Пайн стана и взе телефона си, за да погледне маршрута на влака.

— Следващата е чак Топика, а дотогава има поне трийсет минути.

— Тогава защо намалихме скорост?

— Добър въпрос — отвърна Пайн, която вече беше извадила пистолета си.

Минута по-късно се чу скърцане на спирачки и влакът намали толкова рязко, че Пайн и Блум полетяха към стената.

Последва нов рязък тласък. „Саутуест“ спря напълно.