Дейвид Балдачи
Дългият път (46)

46

Купиха ги в единайсет сутринта. С кредитна карта. Два еднопосочни билета от летище „Рейгън“ до Флагстаф, Аризона.

Най-бързият полет беше на „Американ“ — с едно спиране във Финикс, преди да продължи към Флагстаф. Самолетът излиташе след три дни.

Личната кредитна карта на Каръл Блум беше поставена под наблюдение и информацията за покупката стигна до структурите, поръчали наблюдението. Те на свой ред събраха ударни отряди и изпратиха разузнавателен екип на летището, който да уреди задължителните процедури по задържането на Блум и Пайн, преди да се качат на борда на самолета.

Хората, организирали всичко това, се опасяваха, че на летището може да се появи само Блум. Или нито една от двете. Затова незабавно поставиха под наблюдение останалите две летища, железопътната гара и автогарите във Вашингтон.

Втори екип замина за Флагстаф. За всеки случай. Домовете на Пайн и Блум, както и офисът на ФБР в Шетърд Рок отдавна бяха под наблюдение.

На екипите им оставаше само да чакат.

 

 

— Къде искате да отидете?

Таксиметровият шофьор гледаше с подозрение Пайн и Блум. Той беше шейсетинагодишен чернокож с филцова шапка и очила, увиснали на синджирче върху широките му гърди. Карираната му риза беше разкопчана достатъчно, за да разкрие посивелите косъмчета по гърдите му.

— Харпърс Фери — отвърна Пайн.

— Нали знаете, че в момента се намирате във Вирджиния, а не в Западна Вирджиния?

— Мога да се ориентирам на картата — каза Пайн.

— А знаете ли колко е далече от тук?

— Около сто и шейсет-седемдесет километра. Би трябвало да ги вземете за по-малко от два часа.

— Как ли пък не! Вижте какво, госпожо, не правя курсове до Западна Вирджиния.

Пайн вдигна пред лицето му пет банкноти от по петдесет долара.

Беше използвала дебитната карта на приятелката си, за да изтегли малко пари.

— Двеста и петдесет долара за два часа. Все още ли не искате да отидете до Западна Вирджиния?

Мъжът се замисли.

— Ами… ще трябва и да се върна…

— Въпреки това ще изкарате над петдесет долара на час. Мисля, че това е добра надница.

Блум извади сто долара от портмонето си.

— А това е бонус, който ще получите, за да си покриете горивото на връщане — каза тя. — И защото сте толкова любезен.

— Май много ви се ходи в Харпърс Фери — отвърна мъжът. — Защо?

— Чувала съм, че е много живописно историческо градче — каза Пайн.

— Нямате ли кола?

Преди да използва кредитната си карта, за да купи самолетните билети, Блум остави мустанга на един от паркингите на летище „Рейгън“, за да придаде повече достоверност на плановете им да летят до Флагстаф.

— Туристи сме — отвърна Пайн.

Таксиметровият шофьор кимна.

— Добре, нямам нищо против да ви взема парите, но ще ви излезе по-евтино, ако вземете автобус или дори влак.

— Не обичам тълпите. Е, ще ни откарате ли? Смятате ли, че можете да изкарате повече пари от това, което ви предлагаме ние?

Шофьорът погледна чантите им.

— Това ли е всичкият ви багаж?

— Да.

Той сви рамене и намести очилата на носа си.

— Добре, дами, да потегляме.

След малко повече от два часа спряха пред гарата в Харпърс Фери. Тя се намираше точно на границата между двете Вирджинии. Сградата беше издържана във викториански стил, а фасадата й беше облицована с тъмночервена дървесина. Издигаше се върху основите на разрушен арсенал.

Пайн и Блум платиха на шофьора обещаната сума и той извади чантите им от багажника.

— Надявам се, че обичате историята — каза той, докато прибираше банкнотите в джоба си.

— А ние се надяваме, ако не да напишем малко история, то поне да си тръгнем с незабравими спомени от тук — каза Блум.

Мъжът се ухили и чукна свития си юмрук в нейния.

— Само така!

Таксито потегли и трийсет минути по-късно в града пристигна „Кепитъл Лимитид“, влакът на „Амтрак“, който обслужваше линията между Вашингтон и Чикаго.

Пайн и Блум си бяха купили билети предварително, при това на друга гара, и бяха платили в брой. Когато жената на касата им поиска документи за самоличност, Пайн извади значката си и прошепна:

— ФБР. Работим под прикритие. Съпровождаме важен свидетел. Надяваме се да пратим в затвора едни много лоши типове. Не казвайте нито дума на никого.

Касиерката, достолепна шейсетинагодишна жена, погледна Блум с усмивка.

— Браво на вас, скъпа! Гроб съм! Можете да разчитате на мен!

— Всеки прави каквото може — беше отвърнала Блум.

Влакът потегли само след две минути.

Бяха си запазили луксозно купе „Суперлайнер“ със собствена баня и тоалетна. Оставиха чантите си, седнаха на сините седалки и зареяха погледи през прозореца към пейзажите на Западна Вирджиния, които се нижеха един след друг. Скоро мястото им беше заето от гледки от Мериленд, последвани от живописни картини от Пенсилвания и Охайо. Крайната им спирка щеше да е Чикаго, където имаха кратък престой, преди да се прекачат на „Саутуест Чийф“. Щяха да стигнат в Аризона, преди самолетът за Флагстаф дори да е излетял.

Пайн огледа купето.

— Никога не съм пътувала с влак. А ти?

— Веднъж. По калифорнийското крайбрежие. Бях на шестнайсет. За пръв път напусках дома си. Отивах на гости на една леля. Наслаждавах се на всеки миг. Чувствах се волна като птичка. Три години по-късно вече бях млада майка, която се опитваше да оцелее само с два часа сън на денонощие.

Вечеряха във вагон-ресторанта. Блум си поръча чаша вино, докато Пайн не изневери на бирата. После и двете заспаха, без да се събличат — Пайн на горното легло, Блум на долното. Полюшването на влака бързо приспа Пайн и тя се събуди към шест. Пристигнаха в Питсбърг в полунощ, а в Чикаго — около девет на следващата сутрин. Слязоха от влака и закусиха в заведение на гарата, огромна сграда, разположена на западния бряг на река Чикаго. Разполагаха с шест часа, преди да се качат на „Саутуест“.

Докато закусваха, Блум не откъсваше поглед от телевизора, монтиран на стената.

— О, господи! — възкликна тя.

Пайн вдигна глава. Снимката на Оскар Фабрикънт изпълваше екрана. Под нея течеше надпис:

АМЕРИКАНСКИ УЧЕН ОТКРИТ МЪРТЪВ В МОСКВА. ВЕРОЯТНО САМОУБИЙСТВО.

Пайн и Блум се спогледаха.

— Не се е самоубил — промълви Пайн.

— Как са го открили според теб?

— Вероятно са научили за срещата ни с него. Може би от двете фалшиви ченгета. — Пайн удари с юмрук по масата. — Не биваше да го оставям да замине. Това го е обрекло на смърт.

— Нямаше как да го спрете — изтъкна Блум.

— Щеше да дойде с нас.

— Не можем да вземем всеки, с когото разговаряме, и да се опитваме да го защитим. Така всички ще умрем. Но въпреки това случилото се е ужасно — потрепери Блум.

Пайн я погледна.

— Мисля, че е най-добре да останеш тук, Каръл. Да си вземеш стая в хотел и да се спотаиш за няколко дни.

— Използвах кредитната си карта, което означава, че всеки момент ще потропат и на моята врата. — Блум посочи екрана. — Не искам снимката ми да попадне там с надпис, който да твърди, че съм се самоубила.

— Сигурна съм, че ще откриеш място, където приемат пари в брой.

Блум упорито заклати глава.

— Няма да ви оставя сама, агент Пайн. Както казахте, ние сме екип, едно цяло. Мисля, че работим добре заедно.

Пайн я изгледа.

— Не сте ли на същото мнение? — намръщи се Блум.

— Аз съм положила клетва, а не ти. Аз съм подготвена за подобни рискове, а не ти.

Блум махна с ръка.

— О, не се тревожете за подобни неща. Знам, че не съм специален агент, но все пак работя във ФБР и съм се зарекла да върша работата си по възможно най-добрия начин. Ще спазя това обещание. Освен това съм отгледала шест здрави деца. Мога да помогна и на вас.

— Вече ми спаси живота веднъж — усмихна се Пайн. — Там, на летището.

Блум се приведе напред, пресегна се през масата и я потупа по ръката.

— Ако се наложи, пак ще ви спася живота. Ние сме две готини мадами в свят, управляван от мъже. Какъв по-силен стимул да си помагаме една на друга?

Пайн се усмихна още по-широко.

— Честно казано, не мога да се сетя.