Дейвид Балдачи
Дългият път (44)

44

Платиха в брой в мотел в Стафорд, Вирджиния, на около час южно от Вашингтон. Настаниха се в малка занемарена стая и отново, както по време на цялото пътуване, не разопаковаха багажа си.

Блум седна на едното легло.

— Смятате ли, че Кърт ще има неприятности? Заради това, че ни е позволил да използваме дома му.

— Предупредих го предварително. Ще заяви, че не знае нищо. Аз съм приятелка, която го е помолила да използва жилището му, докато той е в командировка. Няма откъде да знае какви ги върша.

— А как според вас е разбрал, че идват за нас?

— Кърт е военен следовател. Има много приятели сред военните, разбира се, но също и в разузнаването. Някой му е подшушнал или той сам е попаднал на тази информация.

— Какво смятате, че е отношението на ФБР към случая?

Пайн седна на другото легло, събу се и легна.

— Трудно е да се каже. Вече са разбрали, че съм ги излъгала за отпуската. И че работя по случая, макар да ми наредиха да не го правя. Сигурно знаят и за онези двамата на летище „Дълес“.

— Дали Бюрото е навързало и Саймън Ръсел във всичко това?

— Кой знае? Нищо чудно да не са разбрали и за хеликоптера, който отведе Бен Прийст и брат му. Може изобщо да не разследват какво се е случило.

— Защо?

— От съображения за национална сигурност. Ами ако някой е наредил на Бюрото да не се занимава със случая, както моят шеф нареди на мен?

— Как ли би изглеждал превратът срещу правителството? — изрече замислено Блум.

— В други страни президентът или група генерали установяват контрол над медиите и заявяват, че в резултат на някаква причина — каквато си пожелаят — въвеждат военно положение и суспендират конституцията, тъй като страната е изложена на опасност и враговете са проникнали дори във висшите ешелони на управлението. Това им дава право да потъпкват всички демократични норми. Малко по-късно президентът заявява, че ще заема този пост пожизнено. Като в Китай например. Или генералите изкарват танковете по улиците на столицата, обявяват, че от днес нататък те командват, а целта им е да спасят страната. Всички граждани са длъжни да изпълняват заповедите им. А може група високопоставени политици да образуват нещо като хунта. Или шепа милиардери да решат, че няма смисъл да наливат повече пари в сметките на партийни функционери и влиятелни лобисти, и да предпочетат по-директен метод за постигане на целите си.

— Но какво реално можем да направим? — погледна я Блум.

— Това е нещо съвсем ново за мен, Каръл. В Куонтико не ни преподават как се осуетява преврат във Вашингтон. Може би трябва да променят учебната програма.

— Какъв ще бъде следващият ни ход?

Пайн не каза нищо, а вместо това извади страниците с разпечатките на файловете от компютъра на Бен Прийст.

— Трябва да открием паролата за онази флашка. А отговорът вероятно се крие в името на някой от тези файлове.

Пайн отвори лаптопа си върху леглото и нареди листовете пред себе си.

— Прийст е от хората, които съставят паролите си на базата на лични предпочитания.

— И какво според вас е вдъхновило паролата за флашката? — попита Блум.

— Знам ли, нещо в дома му например.

— Какво видяхте там освен баскетболната топка и тениската?

— Всъщност нямаше почти никакви лични вещи.

— А сещате ли се за нещо лично, което да не е свързано с къщата?

— Какво например? — попита Пайн. — Брат му има деца… Това ги прави племенници на Бен Прийст. Чакай малко! Ти нали обядва с жена му? Запомни ли…

— Разбира се. Имената им са Били и Майкъл. — Блум се замисли за миг. — Били е на единайсет, а Майкъл на девет.

Пайн записа това на един лист.

— Нещо друго? — попита тя.

— Били обича да кара водни ски и играе в училищния отбор по бейзбол. Ужасява се от мисълта да започне да излиза с момичета, когато стане тийнейджър. Майкъл обича да чете, да играе лакрос и да лази по нервите на майка си. Освен това свири на бас китара. И двамата прекарват прекалено много време в социалните мрежи, особено Били, който смята, че единствената роля на баща им е да служи като техен личен банкомат… Може би защото Ед работи непрекъснато.

— Научила си всичко това по време на обяд с жена, която току-що си срещнала?

— Майките не обичат да увъртат, когато си споделят такава информация. Мери също научи много за моите деца. И то в подробности. Подобни разговори са изключително ползотворни.

Докато Блум говореше, Пайн си водеше бележки.

— Добре, даде ми доста варианти за пароли.

В продължение на няколко часа тя направи безброй опити с помощта на специална програма да генерира най-вероятните комбинации, основани на информацията от Блум и списъка на файловете от офиса на Прийст.

Когато опита и последната възможна комбинация — отново без успех — Пайн не скри разочарованието си. Блум, която беше задрямала на леглото, се събуди само след минута. По покрива на едноетажния мотел барабаняха капки дъжд.

— Май не сте извадили късмет? — попита сънено Блум.

— Очевидно семейството на брат му не е било достатъчно важно, за да послужи като основа за ключова парола… списъкът с файлове, изглежда, също няма да ни помогне.

— Умирам от глад. Докато идвахме насам, видях един ресторант малко по-надолу по улицата.

Качиха се в колата и потеглиха към заведението. Паркираха зад него и влязоха. Поръчаха си храна и отпиваха от кафетата си, докато навън продължаваше да вали като из ведро.

Блум се загледа в дъжда.

— Мили боже, винаги ли е така тук? Иде ми да се самоубия! Изпитвам отчаяна нужда от слънце!

— Тук първо вали, после изгрява слънце. После идват мъглите и накрая завалява сняг.

Блум потрепери.

— Не, благодаря. Затова ли се преместихте на югозапад? Заради времето?

— Едва не отидох в Монтана или Уайоминг.

— Боже! Знаете ли колко много сняг пада там?

— Времето не беше решаващ фактор.

— А кое?

— Вече ти казах. Хората… или по-скоро отсъствието им. — Пайн погледна Блум, която беше застинала с чаша кафе в ръка. — Не обичам тълпите.

— А какво е определението ви за тълпа?

— Дори един човек наоколо освен мен вече е тълпа.

— В такъв случай се извинявам за образувалото се стълпотворение — отвърна Блум леко засегната.

— Всъщност, Каръл, разглеждам нас двете като едно цяло, затова, когато казвам „мен“, включвам теб и обратното.

— Знаете ли, когато вкъщи имах шест деца, някои от които още с памперси, копнеех да остана сама поне за няколко минути. Имах чувството, че всяка секунда от живота ми някой ме вика, иска да направя нещо и така нататък…

— А сега? — полюбопитства Пайн.

— Сега живея сама. Събуждам се сама. Храня се сама. Лягам си сама. — Тя погледна Пайн иззад чашата си с кафе. — Не ви го препоръчвам. Наистина. Независимо дали обичате тълпите. Понякога просто се нуждаеш от друго човешко същество, което да стопли краката ти в леглото или да ти донесе аспирин, когато те боли глава. Повярвайте ми.

Храната им пристигна и двете започнаха да ядат мълчаливо, всяка погълната от собствените си мисли. Когато приключиха, Блум попита:

— За какво си мислите?

— За случая. За кариерата ми. Дали и двете не са към края си. Или само едното.

— Мислили ли сте някога за кариера извън Бюрото?

— Не.

— Аз съм зодия Лъв. Ние сме упорити и обичаме да контролираме нещата. Но умеем да се адаптираме. Смятам, че и вие го умеете. Лъв ли сте? Или друга зодия?

Пайн впери поглед в нея, без да отговори.

— Попитах ви… — започна Блум и не продължи, защото Пайн скочи от стола си и хвърли няколко банкноти на масата.

— Да тръгваме.

— Какво има? — попита Блум, докато Пайн шофираше към мотела.

— В отговор на въпроса ти отпреди малко, Козирог съм.