Дейвид Балдачи
Дългият път (43)

43

Пайн беше разглобила глока и беретата и чистеше усърдно ту единия, ту другия пистолет, твърдо решена да не остави нито една молекула мръсотия върху тях. Блум седеше срещу нея, докато тя работеше на кухненската маса.

— Нека позная — това е начинът ви за справяне със стреса.

Пайн не вдигна поглед, а продължи да чисти дулото на глока с малък шомпол.

— Помага ми да се концентрирам. Което в крайна сметка облекчава стреса. Не полагаш ли нужните грижи за своето оръжие, можеш да изгубиш живота си.

Блум отпи глътка чай и огледа кухнята.

Беше рано на следващата сутрин, малко след изгрев-слънце, и през прозорците започваше да се процежда светлина.

И двете жени изглеждаха уморени и недоспали. Сънят явно не ги беше споходил лесно.

— Когато бях млада, често си представях как готвя в кухня като тази, а около мен тичат шест боси хлапета — каза Блум.

— Но това се е случило и в действителност, нали? — вдигна поглед Пайн.

— Да, по отношение на децата. Но не разполагах с нищо подобно. Живеехме във фургон с размерите на тази кухня. Скот, бившият ми съпруг, не можеше да си позволи нещо повече. Беше прекалено зает да изпива заплатата си. Когато получаваше заплата, разбира се.

— Как се справяхте тогава?

— Бях добра шивачка. Баба ми ме научи. Шиех рокли за един магазин в града, където живеехме. Правех торти. Чистех чужди къщи, докато децата бяха на училище. По едно време дори карах такси. Изобщо всичко възможно, за да свързваме двата края.

— Но си постъпила във ФБР сравнително млада.

— Омъжих се на деветнайсет, специален агент Пайн. Родих всичките си деца, преди да навърша двайсет и осем. През това време бях бременна почти непрекъснато. — Преди Пайн да пресметне колко деца може да роди една жена за девет години, Блум добави: — Две от децата ми са близнаци.

Когато Блум произнесе думата „близнаци“, Пайн се върна към почистването на оръжията си. Блум обаче не беше свършила.

— После дойде времето, когато всичките ми деца тръгнаха на училище, а аз попаднах на обява за административен служител във ФБР. Никога не бях работила в офис. Или на държавна служба. Но много исках тази работа.

— Защо?

— Защото беше престижна. Ставаше въпрос за ФБР все пак! Но не знаех дали ще я получа. Бях изкарала двугодишни курсове в колеж… имах диплома. Четях непрекъснато. Следях новините, смятах, че ще се справя добре, но не вярвах, че ще получа работата.

— Защо?

— Бях убедена, че за мястото ще кандидатстват жени с далеч по-висока квалификация от моята. Да, жени — по това време секретарската работа се вършеше само от жени. Мъжете водеха разследвания, а жените попълваха формуляри и правеха кафе. — Блум помълча и продължи: — Другият проблем беше Скот… Беше се забъркал в разни каши. Всичките на ръба на закона. Знаех, че Бюрото ще провери миналото ми, семейството ми. Никога не бях вършила нищо незаконно. Но ако поровеха достатъчно дълбоко в делата на Скот, сигурно щяха да ме сметнат за съучастница и да предпочетат някоя от стотиците останали кандидатки, които нямаха подобни проблеми.

— Но все пак си получила работата. А и от ФБР със сигурност са разговаряли със съпруга ти.

— Така е. Скот постъпил почтено. Заявил, че нямам нищо общо с онова, в което се е забъркал. И се изказал много ласкаво за мен. Както очевидно са направили и всички други, с които агентите са разговаряли. Използвали са обичайните прилагателни: трудолюбива, честна, патриотично настроена…

— Тоест на бившия ти мъж му е дошъл умът?

— Не съвсем.

Пайн спря да чисти пистолетите и погледна Блум.

— Как така?

— Седмица след като получих работата, той подаде молба за развод. Оказа се, че ми изневерява с някаква богата фльорца, с трийсет години по-стара от него. Омаял я със сладки приказки и, подобно на много други жени на нейно място, тя налапала въдицата. Трябва да призная, че Скот беше голям красавец. Истински чаровник. И задник… особено когато си пийваше. Както и да е, заживя в голямата й къща, подкара ягуара й… И тъй като той нямаше пари — всичките бяха нейни — не получих никаква издръжка при развода. Присъдиха му само нищожна издръжка на децата, която той плащаше със закъснение, ако изобщо си направеше труда да я плати. По време на развода заяви, че ми е дал такива хубави препоръки пред Бюрото и е поел цялата отговорност за своите действия само за да получа работата и да имам пари, с които да се грижа за децата, защото той възнамерявал да ни напусне.

— Как се сдържа да не го гръмнеш? Сериозно.

— Много се изкушавах да го направя — призна Блум. — Само че не исках някой друг да отгледа децата ми. Нямаше да им се отрази добре.

— Но след всички усилия, които си положила, сама спомена, че не сте особено близки. А ти си жертвала всичко за тях.

— Работата в Бюрото беше чудесна, но зле платена, макар и с високи пенсионни и здравни осигуровки. Наложи се да потърся допълнителни доходи, за да се справя. А това означаваше, че не прекарвах много време у дома с децата. Пропусках важни за тях събития. Спортни срещи, балове, дори едно дипломиране… Това ги разочароваше дълбоко. Знам, защото често ми го казваха в очите. Не бих се учудила, ако ме обвиняват и за това, че баща им ни заряза… не че той прекарваше много време с тях.

— Сигурно ти е било трудно.

Блум допи чая си.

— Да, определено не ми беше лесно. Но тъй като това бяха моите деца, аз ги обичах каквото и да кажат, каквото и да направят.

— Какво се случи със Скот?

— Профука парите на онази стара фльорца и си намери друга. След време напълня, оплешивя и не успя да си хване нова жертва. После здравето му се влоши. Последно беше в някакъв хоспис на Източното крайбрежие. Звънна ми няколко пъти от там.

— И какво ти каза?

— Бил самотен. Искал да си поприказва с някого.

— Ама че наглост!

— О, поприказвах си с него. Какво значение има сега? Все пак той е баща на децата ми. И си плати цената за скапания живот, който водеше. Явно ме е посочил като най-близък роднина, защото преди шест месеца от хосписа ми се обадиха. Съобщиха ми, че проявява симптоми на деменция. Често не си спомнял какво се е случило вчера.

— Може би това не е чак толкова лошо — отбеляза Пайн, зареяла поглед встрани.

— Защо? Той има и щастливи спомени.

— Имах предвид неособено щастливите.

— Е, разказах ви целия си живот в рамките на десетина минути. Ами вие?

— Нали си чела за мен? Какво има за разказване?

— Друго си е да го чуеш от първа ръка.

Пайн сви рамене, но не каза нищо.

— Спомняте ли си онзи път, когато дойдохте в офиса след джогинг? Бяхте по потник. И се виждаха татуировките на раменете ви. Зодия Близнаци и Меркурий. Освен това сведохте поглед, когато произнесох думата „близнаци“. — Блум погледна ръцете на Пайн. — А там пише „Без Мърси“.

— Много хора имат татуировки.

— Много хора имат стандартни татуировки. „Обичам те, мамо.“ Или акула. Или роза. Но не и вие. Вашите крият съвсем друг смисъл. Дълбок смисъл.

— Ти да не си психоаналитик? — попита Пайн, докато смазваше с оръжейно масло пружината на спусъка.

— Не, но за разлика от повечето хора съм добър наблюдател. И слушател.

— Всичко е наред, благодаря.

Пайн започна да сглобява единия пистолет.

— Даниъл Джеймс Тор?

Ръцете на Пайн потрепериха леко и металните части тихо изтракаха.

— Искате ли да поговорим за това? — попита Блум.

— Не. Защо да искам?

— Защото двете с вас заедно скочихме в пропастта. И още не сме стигнали дъното. Мисля, че това ми дава известни права и привилегии. Все пак сме съучастници. Ако не сте съгласна, ще го приема. Но това е моето мнение и държа да го знаете.

Пайн приключи със сглобяването на беретата и прибра и двата пистолета в кобурите. Блум зачака търпеливо.

Навън заваля тих дъжд.

Пайн погледна часовника си и каза:

— Проверих, самолетът на Фабрикънт е излетял навреме. Скоро ще кацне в Мюнхен.

— Да се надяваме, че ще открие нещо полезно.

Пайн кимна разсеяно, помълча и каза:

— Ченгетата смятаха, че баща ми го е направил. Че той е отвлякъл сестра ми.

— Не искам да прозвучи грубо, но сигурна ли сте, че не е той?

— Издържа теста с полиграф. А и откакто изчезна Мърси, той вече не беше същият човек. Родителите ми се разведоха. Баща ми се самоуби.

— Остави ли бележка?

— Не, доколкото знам. Баща ми не беше от хората, склонни към методично планиране. Беше по-скоро импулсивен.

— Може да се е самоубил от чувство за вина — изрече предпазливо Блум.

— Не мисля. Изпитваше чувство за вина, но не защото е наранил Мърси, а защото е бил прекалено пиян, за да предотврати случилото се.

— Откъде сте сигурна?

— Преминах терапия за възстановяване на паметта. С помощта на хипноза. И по време на тези сеанси се появи не образът на баща ми, а образът на Даниъл Джеймс Тор.

— И вие си спомнихте как Тор е отвлякъл сестра ви?

— Не знам дали видях неговия образ, защото той наистина я е отвлякъл, или защото знаех, че по това време е бил наблизо, и ми се е искало да повярвам, че съм открила истината за случилото се с Мърси.

— Разбирам проблема.

— Значи си чувала за Тор?

— Да. Работех в Бюрото, когато го заловиха в Сиатъл. Беше убил няколко млади жени и момичета и в югозападните щати. Помня, че едното убийство беше във Флагстаф.

— Плюс една жертва във Финикс и друга в Хавасу Сити. Трите места образуваха триъгълник.

Блум кимна замислено.

— Точно така. Сега си спомних всичко. Тор следваше математически модел. Така го пипнаха. Ама че глупак!

— Тор може да не е с всичкия си, но определено не е глупак — поклати глава Пайн.

— Значи сте се срещнали с него?

— Да.

— И как мина?

— Зле — отвърна Пайн.

— Призна ли, че е отвлякъл сестра ви?

— Не. А и не очаквах да го направи. Не и по време на първата ни среща.

— Първата? Това означава ли, че ще отидете отново?

— Смятам да го направя.

— С каква цел? — попита Блум.

— Истината. Може да ти прозвучи наивно, но това е единствената цел, която винаги съм преследвала.

— Ами ако не я научите? Защото не мога да си представя как изрод като Тор ще направи самопризнания пред вас. По-скоро ще ви върти на шиш, за да си играе игричките. Какво друго развлечение му остава в затвора?

— Готова съм да поема този риск.

Телефонът на Пайн изпиука, преди Блум да отговори. Тя погледна съобщението. Беше от Кърт Ферис.

Изчезвайте. Знаят къде сте. Ще дойдат всеки момент.

— Да тръгваме! — каза Пайн.

Двете с Блум грабнаха чантите си, които така и не бяха разопаковали, и хукнаха към паркинга.

Шейсет секунди след това мустангът излезе от подземния паркинг и пое на юг. Пайн зави зад първия ъгъл и след още няколко маневри спря на три преки от блока на Ферис, в самото начало на улицата.

— Какво правите? — попита Блум.

— Искам да проверя нещо.

Минута по-късно пред сградата спряха четири черни джипа, от които слязоха двайсетина войници в пълно бойно снаряжение и нахлуха във фоайето.

Блум погледна Пайн и попита:

— Това ли искахте да видите?

Пайн кимна и потегли.

— В съобщението на Кърт не се казваше кой идва. Реших, че може да е Бюрото.

— Измъкнахме се на косъм. Как според вас са разбрали къде се намираме?

— Военното разузнаване има очи и уши навсякъде. В района е пълно с камери. Засекли са ни. За щастие, Кърт е разбрал и ни предупреди.

— Големия брат е навсякъде — отбеляза Блум.

— Големия брат на стероиди. И няма да се откаже да ни преследва.

— Е, коя си избирате да бъдете? — попита неочаквано Блум.

Пайн я погледна за миг, докато излизаше на магистралата и натискаше газта.

— Какво имаш предвид?

— Телма или Луиз?